брошура или тефтерче с адреса и телефонния номер на хотела, в който са отседнали. Но Паркър очакваше по-скоро да види второто — преобърнати мебели, петна от кръв или друго свидетелство, че Салко са били отвлечени.
Разбира се, Доминик го бе помолил само да отиде там и да разговаря с тях. Той щеше да се притесни, ако разбереше, че Паркър е прибягнал до тези незаконни мерки, когато не е намерил семейство Салко. Но Фейн никога не вършеше нищо наполовина и дори се забавляваше, макар че сърцето му биеше като обезумяло и в гърлото му бе заседнала буца.
След хола имаше библиотека, а по-нататък — малка стая с пиано, музикални стативи, столчета, две калъфки за кларинети и реквизит за балет. Близначките очевидно обичаха музиката и танците.
Паркър не забеляза нищо нередно на първия етаж, затова бавно изкачи стълбите и спря на площадката.
Тишина.
Ръцете му станаха лепкави от потта.
Той не разбираше защо бе свил пръсти в юмруци. Може би инстинктивно. Вероятно трябваше да обърне внимание на по-примитивните си възприятия. Но ако някой бе искал да му устрои засада, на първия етаж имаше много места, идеални за целта, но стаите там бяха необитаеми.
Паркър продължи да върви нагоре и когато стигна до коридора, най-после чу нещо — пиукане, което се разнасяше от всички стаи. За миг помисли, че в края на краищата алармената система се е включила, но звукът трябваше да бъде много по-силен. Пиукането беше тихо и ритмично.
Фейн намери електрическия ключ и запали лампите в коридора, после отново застана неподвижно и се ослуша, но не чу нищо друго, освен странното пиукане. Звукът беше познат, но той не можеше да си спомни къде го е чувал.
Любопитството надделя над страха. Тази характерна черта беше същината на творчеството и ако не я притежаваше, Паркър никога нямаше да стане добър художник. Той се огледа и предпазливо тръгна надясно към единия от източниците на пиукането.
В дъното на коридора се чуха две различни по ритъм пиукания, разнасящи се от тъмна стая. Вратата беше открехната. Паркър я отвори. Нищо не връхлетя върху него от мрака. Пиукането се усили. Той видя, че през завесите на прозореца на отсрещната стена се процежда бледосива светлина. Освен това в ъгъла от страната на вратата имаше два източника на странна, мека, зелена светлина.
Паркър се промъкна напред, запали лампата и видя близначките Салко. За миг му се стори, че са мъртви. Те лежаха по гръб на голямото легло, без да помръдват. Очите им бяха отворени, а завивките — дръпнати до брадичките им. Сетне Паркър осъзна, че пиукането идва от мониторите на енцефалографа и електрокардиографа, с които бяха свързани двете момичета, видя системите за интравенозно поддържане на живота и иглите, забити в ръцете им, и разбра, че не са умрели, а са в процес на промиване на мозъците.
Но кои бяха похитителите и инквизиторите им? Толкова ли бяха сигурни в ефективността на психотропните вещества и другите си методи, че бяха оставили близначките сами и бяха отишли да ядат хамбургери и пържени картофи в „Макдоналдс“? Нямаше ли опасност някой от семейство Салко да се свести, да скъса тръбичките на системата за интравенозно поддържане на живота, да стане и да избяга?
Паркър се приближи до едното момиче и погледна безизразните й очи. Тя не го виждаше. Той размаха ръка, но момичето не реагира.
Фейн забеляза, че на главите им има слушалки, свързани с касетофон, сложен на възглавницата. Наведе се, вдигна едната слушалка и чу тих, мелодичен и много успокояващ женски глас:
В понеделник сутринта спах до късно. Хотелът е чудесен за спане, защото персоналът е много тих и проявява уважение към гостите. Не е като в другите хотели, където прислужниците вдигат шум в коридорите, веднага щом слънцето изгрее. Лозята са прекрасни! Бих искала да живея тук. След като най- после станахме, двете с Криси дълго се разхождахме в околността. Надявахме се да срещнем хубави момчета, но не ни провървя…
Хипнотичният ритъм на женския глас уплаши Паркър.
Очевидно някои от членовете на семейство Салко си бяха спомнили какво са преживели в мотел „Спокойствие“ по миналото лято. Ето защо онези спомени трябваше отново да бъдат потиснати. И за да се покрие периодът от време на сегашното промиване на мозъците им, трябваше да бъдат имплантирани нови фалшиви спомени — процес, включващ непрекъснато повторение на записа, който несъмнено съдържаше слухови послания към подсъзнанието.
В събота и неделя Доминик бе обяснил по телефона някои от тези неща на Паркър. Но художникът проумя жестокостта на конспирацията, едва когато чу омайващия, коварен шепот в ухото на момичето.
Паркър заобиколи леглото и се вторачи в другата близначка. Очите й гледаха безизразно, а клепачите мигаха рязко и бързо. Запита се дали няма да им причини физическо или психично увреждане, ако изтръгне от ръцете им иглите на системата за интравенозно поддържане на живота и жичките на другите уреди и ги изведе от къщата, преди да се върнат похитителите им. Или беше по-добре да намери телефон и да извика полицията…
Паркър не разбра откога го наблюдават, но изведнъж осъзна, че не е сам в стаята с близначките. Той подскочи като ужилен и хукна към вратата, през която бяха влезли двама мъже. Те бяха в черни панталони, бели ризи с навити ръкави, с разкопчани яки и вратовръзки с разхлабени възли и кривнати на една страна. На прага застана трети мъж — в костюм и с очила. Сигурно бяха правителствени агенти, защото никой друг не би си направил труда да си облече официални дрехи, докато се занимава с дейност от такова съмнително естество.
— Ти пък кой си, по дяволите? — попита единият.
Паркър не се опита да ги заблуди, не заяви глупаво правата си на гражданин на Съединените щати и не пророни дума. Хукна към завесите, надявайки се, че ще го предпазят от сериозни наранявания и ще избяга, преди мъжете да разберат какво става. Те ахнаха от изненада, защото очевидно мислеха, че са го хванали натясно. Паркър мина през завесите с неудържимата мощ на локомотив.
Разнесе се трясък и звън от счупени стъкла, ключалката поддаде и френските прозорци се отвориха.
Фейн се озова на балкона на втория етаж и падна върху масата и шезлонгите, но веднага стана, прехвърли се през парапета и скочи, като се молеше на Бога да не се приземи в някой храст с големи, остри бодли, които да го кастрират. Тупна на тревата и охлузи рамото си, но не счупи кости. Претърколи се, изправи се и побягна.
Изведнъж листата на храстите пред очите му се разлюляха и се накъсаха. Отначало Паркър не разбра какво става, но когато кората на дървото отпред се разпръсна на парчета, осъзна, че стрелят по него. Той не чу изстрели. Явно онези типове използваха заглушители. Фейн започна да криволичи между растенията, стигна до живия плет, прехвърли се и продължи да бяга.
Те бяха готови да го убият, за да не каже какво е видял в къщата на Салко. И в момента вероятно вече преместваха другаде или убиваха членовете на семейството. Ако Паркър намереше телефон и се обадеше на полицията и ако убийците бяха агенти на американското правителство, на чия страна щяха да бъдат ченгетата? И на кого щяха да повярват? На един ексцентричен и чудато облечен художник с разрошена коса и брада? Или на трима издокарани мъже от ФБР, които щяха да кажат, че са били в къщата на Салко на законна акция и Паркър Фейн е бил престъпникът, когото са се опитвали да арестуват. Ако поискаха да го задържат, полицията щеше ли да им сътрудничи?
Той заряза форда и хукна надолу по склона на скалистото дере на тесен поток, шмугна се в храстите, изкачи се от другата страна, мина през два двора и излезе на улицата. Едва тогава забави крачка, за да не привлича внимание към себе си, но продължи да се отдалечава от къщата на Салко.
Паркър вече знаеше какво да направи. Ужасът, на който току-що бе станал свидетел, му изясни напълно тежкото положение на Доминик. Паркър съзнаваше, че приятелят му е в опасност и е въвлечен в конспирация с грандиозни пропорции, но едва сега изпита на гърба си риска. Не му оставаше нищо друго, освен да отиде в Елко Каунти. Доминик Корвези беше най-добрият му приятел. Фейн трябваше да сподели