Непознати

— Беше ли напрегнат? Нервен?

Еси Кроу стисна тънките си устни, наклони глава на една страна и светещите й като на птица очи блеснаха в очакване на вероятността от скандално разкритие.

— Ами, да, сега, като го споменахте, гласът му наистина звучеше странно. На няколко пъти преплете език, но вероятно е бил пиян. Мислите ли, че… се е наложило да отиде в клиника, за да се лекува?

Паркър бе чул достатъчно. Изправи се и тръгна, но Еси застана на прага, опитвайки се да го задържи, като го накара да се почувства виновен, че не е изпил кафето си и не е изял нито една курабия. Предложи му чай, щрудел и кифлички с бадеми. Явно имаше готови запаси, в случай че някой се отбие да обменят клюки. С помощта на непреклонната си воля, която го бе направила велик художник, Фейн успя да се добере до външната врата и да излезе от къщата.

Еси Кроу вървя с него чак до взетата под наем кола. Малкият, отровнозелен форд му се видя като ролс-ройс, защото предлагаше спасение от Еси Кроу. Докато се отдалечаваше от къщата й, Паркър изрецитира на глас подходящ стих от Коулридж:

— Досущ странник по път самотен и прашен,
той не върви ужасен и уплашен,
а смело напред продължава,
без крачка да намалява,
нито да се обръща назад,
защото по петите следва го зъл враг.

Той кара половин час и събира смелост да направи онова, което трябваше да бъде сторено. Най-сетне Паркър се върна при къщата на семейство Салко и спря в сенките на огромните борове в началото на алеята за коли. Отново се приближи до главния вход и настойчиво натисна звънеца в продължение на три минути. Ако вътре имаше някой и не искаше да посреща гости, този човек трябваше да реагира от чисто отчаяние на безмилостния звън. Но никой не отвори.

Фейн тръгна покрай верандата, небрежно поглеждайки към прозорците, но завесите бяха спуснати. Очакваше да види издайническа електрическа жичка на алармена система на стъклата, но не забеляза следи от електронна охрана.

Паркър заобиколи западната част на къщата и се опита да отвори два от прозорците, но безуспешно.

В задния двор имаше храсти, цветя, барче и скъпи градински мебели.

Фейн счупи с лакът част от стъклото на френските прозорци, отвори ги, влезе вътре и застана неподвижно. Къщата беше тиха.

Той мина покрай камината и масата за билярд и се вцепени, когато забеляза на стената детектор за движение. Паркър се приготви да избяга, но си спомни, че ако устройството работи, трябва да свети малка червена лампа. Крушката беше там, но не светеше. Когато бяха заминали, семейство Салко явно не бяха активирали алармената система.

Кухнята беше просторна и модерно обзаведена. По-нататък имаше трапезария. Паркър реши да рискува и да запали лампите.

Отново застана неподвижно и се заслуша.

Нищо. Къщата беше тиха като гробница.

Брендън Кронин стана късно, изкъпа се, влезе в кухнята на семейство Блок и видя малката Марси, която оцветяваше луни и си мърмореше нещо странно. Той се замисли как бе излекувал Емелийн Холбърг и се запита дали не може да помогне и на Марси да се отърве от психическото си обсебване. Но не смееше да опита. Първо трябваше да се научи да контролира таланта си, защото инак можеше да нанесе непоправими увреждания на момиченцето.

Джак и Джорджа ядяха омлет и препечени филии и го поздравиха сърдечно. Джорджа искаше да приготви закуска и за него, но Брендън отказа и пожела само кафе — силно и без захар и сметана.

Докато се хранеха, Джак разглеждаше четирите пистолета, които бяха сложени на масата до чинията му. Два от тях бяха на Ърни, а другите — на Джак. Никой не каза нищо за тях, защото всички знаеха, че в момента врагът може би ги подслушва.

Оръжията изнервяха Брендън. Вероятно защото знаеше, че до края на деня може да се наложи да ги използват.

Характерният оптимизъм го бе напуснал, предимно защото през нощта не бе сънувал нищо. От няколко седмици Брендън за пръв път спа непробудно, но за него това не беше подобрение. За разлика от другите, той сънуваше хубави сънища и този факт му вдъхваше надежда. Но тази нощ не сънува нищо и беше нервен.

— Мислех, че ще вали сняг — каза Брендън.

— Скоро ще завали — отговори Джак.

Небето приличаше на огромна плоча от тъмносив гранит.

Нед и Санди Сарвър бяха отишли в Елко и след като се срещнаха с Джак, Джорджа и Брендън, обикаляха града до седем и половина сутринта. Върнаха се в мотела в осем, закусиха набързо и легнаха да поспят, преди да се заловят със задачите за деня.

Нед се събуди след два часа, но не стана от леглото, а се загледа в Санди. Любовта му към нея беше като дълбока и спокойна, голяма река, която можеше да ги отнесе към по-хубави места и времена отвъд тревогите на този свят.

Понякога Нед се безпокоеше, че никога няма да намери думи да изрази чувствата си към нея. Когато се опиташе да го направи, той или започваше да пелтечи, или се чуваше да произнася безнадеждно несвързани изречения. Нед умееше да поправя всичко и да лекува човешки души, но би заменил таланта си със способността да измисли едно безупречно изречение, с което да изрази чувствата си към Санди.

Докато я наблюдаваше, осъзна, че тя вече се е събудила, и попита:

— Правиш се на заспала, а?

Санди отвори очи и се усмихна.

— Както ме гледаше, се уплаших, че ще ме изядеш, затова се престорих на заспала.

— Да, наистина изглеждаш много апетитна.

Тя отметна завивките и протегна ръце към него. Двамата скоро се унесоха в познатия плавен ритъм на любенето, на който бяха станали толкова чувствено вещи през последната година на сексуалното пробуждане на Санди.

После легнаха един до друг и се хванаха за ръце.

— О, Нед, сигурно съм най-щастливата жена на света. Откакто те срещнах, ти непрекъснато ме закриляш и правиш всичко за мен. Всъщност съм толкова обезумяла от щастие, че ако Господ реши да умра в този миг, не бих възразила.

— Не говори така — сгълча я той, надигна се на лакът и се наведе над нея. — Тези приказки не ми харесват. Карат ме да се чувствам… суеверен. В каквато каша сме се забъркали, твърде възможно е някой от нас да умре. Затова, не искам да предизвикваш съдбата.

— Нед, но ти изобщо не си суеверен.

— Да, но този път не е така. Не искам да говориш, че нямаш нищо против да умреш. Разбра ли? Дори не си го помисляй.

Той я прегърна и я притисна до себе си, изпитвайки желание да усети пулса на живот в нея, и след миг сърцата им започнаха да бият в синхрон.

Паркър Фейн търсеше в къщата на семейство Салко две неща, с които би изпълнил задължението си към Доминик. Първо, той се надяваше да намери доказателство, че те наистина са заминали за Напа и Сонома —