Непознати

потенциални източници на зараза — семействата Толк и Холбърг и всички останали свидетели, чиито прегради в паметта не бяха започнали да се рушат. Но Фолкърк беше убеден, че след като предприемеше смелата акция да елиминира най-големия и първичен източник на инфекцията, Риденауър ще бъде засрамен от примера му на саможертва и ще събере мъжество да направи необходимото, за да довърши работата и да изтрие всяка следа от заразата от лицето на земята.

Лийланд Фолкърк се разтрепери — но не от страх, а от гордост. Той бе избран да води и да спечели най-голямата битка на всички времена и да спаси не един народ, а целия свят от безпрецедентна заплаха в историята на човечеството. Фолкърк знаеше, че е способен да извърши саможертвата, която се изискваше. Той не се страхуваше. Лийланд се запита какво ще почувства в секундата, в която умира. През тялото му премина тръпка, като си представи как ще изпита най-силната въобразима болка — жестока и пронизваща, но в същото време краткотрайна. Нямаше съмнение, че Фолкърк щеше да издържи.

Сега вече беше абсолютно спокоен.

Лийланд предвкуси приятното очакване на предстоящата болка. Мимолетната ядрена агония щеше да бъде интензивна и неподправена. Издръжливостта щеше да му осигури наградата да бъде в рая, където фанатично набожните му родители, които виждаха дявола в него, се кълняха, че той няма да отиде.

Доминик Корвези се вторачи в снежната виелица и спомените започнаха да нахлуват в съзнанието му.

Зад него се разнесе мелодичен звън на строшени стъкла от счупване на прозорци. Отпред бяха светлините на паркинга, а по-нататък — мракът на знойното лято. Отвсякъде се чуваше тътен и земята се тресеше от вибрации от загадъчен източник.

Сърцето му биеше като обезумяло. Дъхът му секна. В гърлото му заседна буца. Той изскочи от грила, огледа се и после вдигна глава към небето…

— Какво има? — попита Джинджър.

Доминик осъзна, че залита, но не защото е заледено, а заради спомена, който се изплъзна от блокираната му памет.

— Видях… Сякаш отново бях тук… в онази юлска нощ…

Той отново се вгледа в падащия сняг и…

Тътенът беше толкова силен, че го оглуши, а вибрациите отекнаха в костите и зъбите му. Доминик погледна нощното небе и видя… самолет, който летеше само на неколкостотин метра над земята. В мрака проблясваха червени и бели светлини. Пилотската кабина светеше. Съдейки по скоростта и силното свистене на двигателите, той реши, че това е изтребител. Появи се още един. Самолетът прелетя ниско и се издигна към звездите, които бяха осеели ясното черно небе. Но тътенът и вибрациите се засилиха, макар че двата реактивни самолета се отдалечиха. Затова, търсейки източника на звука, Доминик се обърна и извика от ужас, когато трети самолет се стрелна на не повече от десетина метра над грила. В долната част на едното крило имаше отличителни знаци — серийният номер и американското знаме. Доминик се хвърли на земята, защото беше убеден, че изтребителят се разбива и ще го обсипят отломки и вероятно дъжд от запалено гориво…

— Доминик!

Той осъзна, че е легнал в снега и се притиска до земята, преживявайки отново ужаса, който бе изпитал в нощта на шести юли, когато помисли, че самолетът ще падне върху него.

— Какво има, Доминик? — попита Санди Сарвър, която бе коленичила до него и сложила ръка на рамото му.

Джинджър приклекна от другата му страна.

— Добре ли си, Доминик?

Той се изправи.

— Преградата в паметта ми се руши.

Доминик отново погледна към небето, надявайки се, че ще си спомни още нещо, но видя само сипещ се върху лицето му сняг и чу свистенето на вятъра. Другите го гледаха с интерес.

— Спомних си реактивни военни изтребители… Отначало два… Прелетяха на неколкостотин метра над главата ми… И после трети… Мина толкова ниско, че едва не отнесе покрива на грила.

— Самолети! — възкликна Марси.

Всички я погледнаха изненадано, защото освен „луната“, това беше първата дума, която бе произнесла от предишната вечер. Майка й я бе прегърнала, за да я пази от студения вятър и снега. Момиченцето гледаше към небето и в отговор на думите на Доминик сякаш търсеше следи от самолетите, прелетели в онази юлска нощ.

— Самолети — рече Ърни. — Не… не си спомням такова нещо.

— Самолети! Самолети! — извика Марси и посочи към небето.

Доминик осъзна, че прави същото. Но колкото и да се опитваше, не можеше да си спомни нищо повече.

Останалите нямаха спомен за онова, което той описа, и трепетното им очакване се превърна в отчаяние.

Марси наведе глава, пъхна палец в устата си, засмука го жадно и отново се затвори в себе си.

— Да вървим — каза Джак. — Трябва да се измъкнем оттук, по дяволите.

Те забързаха към мотела, за да се облекат и въоръжат за предстоящото пътуване и битки. Доминик Корвези ги последва. Грохотът на реактивните двигатели още отекваше в ушите му.

Трета частНощ в Тъндър Хил

Смелостта, любовта, приятелството, състраданието и съпричастността ни извисяват над зверовете и са отличителни черти на човека.

Книга на преброените тъги

В чужди земи е гробът ти студен
от непознати оплакван и с цветя украсен.

Александър Поуп

Шеста главаВторник вечерта, четиринайсети януари

1.Конфликт

Отец Стефан Висажик отиде със самолет до Солт Лейк Сити и оттам — до летището на Елко Каунти. Той пристигна, след като започна да вали сняг, но преди бързо намаляващата видимост и спускащият се мрак да спрат уличното движение.

Стефан се приближи до обществен телефон и набра номера на мотел „Спокойствие“, но чу само съскане. Телефонистката каза, че също не може да се свърже.

— Съжалявам, но, изглежда, има проблем с линията, господине.

— Какъв проблем? Какво има? — разтревожи се отец Висажик.