След малко осъзна на какво се дължи напрежението му. Доминик очакваше да си спомни още нещо. Самолети… Какво се бе случило, след като третият изтребител прелетя толкова ниско, че го накара да се хвърли на земята?
Но сипещите се бели снежинки не хвърлиха светлина в мрака. От време на време неочаквано се появяваха криви и назъбени скални образувания, досущ праисторически зверове, забулени в мъгла. Доминик знаеше, че Джак не смее да рискува да запали фаровете. Макар че пикапът беше скрит от снега и стръмните склонове на долината, през която минаваха, светлината щеше да се отрази в безбройните ледени кристалчета и да издаде местонахождението им. Джак караше на север, разчитайки на показанията на компаса, които Доминик му съобщаваше.
След стотина метра стигнаха до края на долината и поеха нагоре. Джак смени скоростите, настъпи педала за газта и пикапът започна да се изкачва по неравния, скалист склон.
Джинджър изглеждаше по-красива отвсякога на оскъдната сивкава светлина на превалящия ден. В сравнение с лъскавите й, сребристоруси коси, белият сняг изглеждаше мръсен.
Пикапът се изкачи на върха на хълма, спусна се надолу и пое по равна отсечка от пътя. Когато започнаха да се изкачват по друг склон, Джак изведнъж удари спирачки и извика:
— Самолети!
Той явно бе осенен от същия спомен като Доминик.
— Самолети — повтори Джак и се вторачи в снега, опитвайки да се върне назад във времето. — Един, два, издигащи се високо, както ти каза, Доминик. И после още един, който прелетя ниско над грила. И веднага след него… четвърти.
— Не си спомням четвърти — развълнувано каза Доминик.
— Четвъртият самолет мина, точно когато изскочих от мотела. Аз не бях в грила заедно с вас. Разнесе се силен шум и всичко започна да се тресе. Изтърчах навън и видях третия изтребител. Мисля, че беше „F– 16“. Самолетът се появи изневиделица от мрака и прелетя на не повече от десет-петнайсет метра над покрива на грила. После мина четвърти, още по-ниско. Прозорецът зад мен се строши и…
— И после? — прошепна Джинджър, сякаш ако говореше високо, споменът отново щеше да се скрие в подсъзнанието на Джак.
— Третият и четвъртият изтребител се насочиха към магистралата. После единият зави на изток, а другият на запад, направиха кръг и се върнаха… Хукнах към теб… към групата, която бе излязла от грила, защото мислех, че може би знаете какво става…
Вятърът свистеше по предното стъкло. Джак Туист дълго мълча, сетне каза:
— Това е всичко. Не мога да си спомня повече.
— Ще си спомниш — успокои го Доминик. — Всички ще си спомним. Преградите в паметта ни се рушат.
Джак включи на скорост и продължи да кара към Тъндър Хил.
Полковник Лийланд Фолкърк и лейтенант Хорнър, придружени от двама тежко въоръжени ефрейтори от ОСРВК, закараха единия от джиповете на „Шенкфийлд“ на барикадата в западния край на карантинната зона. В източната страна на магистрала 80 вече бяха паркирани два големи военни камиона. На загражденията проблясваха сигнални светлини. Там патрулираха шестима човека от ОСРВК. Трима от тях се навеждаха през прозорците на автомобилите, разговаряха с шофьорите и любезно обясняваха какво е положението.
Лийланд каза на Хорнър и на ефрейторите да чакат в джипа, слезе и тръгна към барикадата, за да разговаря със сержант Винс Бидакян, който отговаряше за този аспект на операцията.
— Как върви? — попита Фолкърк.
— Добре, сър. По магистралата няма много коли. По-умните шофьори са спрели преди Батъл Маунтин, за да изчакат снежната буря да премине. Казваме на всички, че пътят ще бъде затворен само един час.
По-дългата блокада би означавала струпване на много превозни средства. Лийланд трябваше да уведоми щатската полиция в Невада и шерифа. Но полковникът не искаше да намесва ченгетата, докато не станеше неизбежно, защото те веднага щяха да поискат потвърждение на пълномощията му от висшите военни власти и да разберат, че ги е излъгал. Ако успееше да ги държи в неведение само половин час и още пет минути, след като научеха за блокадата, измамата на Фолкърк щеше да бъде разкрита, едва когато станеше късно. Той се нуждаеше от около час, за да хване свидетелите в мотела и да ги закара в подземието на Тъндър Хил.
— Сержант, проверете дали шофьорите имат достатъчно бензин и ако резервоарите им не са пълни, налейте им от запасите, които сте докарали.
— Слушам, сър.
— Мяркат ли се ченгета или снегорини?
— Още не, сър. Но до десетина минути може би ще видим едното или другото.
— Нали знаете какво да им кажете?
— Да, сър. От цистерна, пътуваща за „Шенкфийлд“, са изтекли токсични вещества, но не…
— Полковник! — извика лейтенант Хорнър, който бе слязъл от джипа и бързаше към тях. — Съобщение от сержант Фикс от „Шенкфийлд“. В мотела нещо не е наред. Не е чул глас от петнайсет минути. Само радио, което свири силно. Той мисли, че там вече няма никой.
— Да не са в проклетия грил?
— Не, сър. Фикс смята, че са… заминали.
— Заминали? Къде?
Но Лийланд не очакваше отговор. С разтуптяно сърце побягна към джипа.
Тя се казваше Талиа Ърви и приличаше на актриса от чудесните стари филми. Талиа беше едра и кокалеста и имаше широко лице, голяма уста и волева брадичка. Но тя беше най-красивата жена, която Паркър Фейн бе виждал от няколко дни, защото не само им предложи превоз до мотел „Спокойствие“, но и отказа да вземе пари.
— И без това не отивам никъде — каза Талиа. — Прибирам се вкъщи да си сготвя вечеря. Никак не ме бива в готвенето, затова пътуването ще отложи малко това наказание. Всъщност, като се замисля за кюфтетата ми, смятам, че дори ми правите голяма услуга.
Тя имаше десетгодишен кадилак със зимни гуми и вериги и твърдеше, че ще я закара навсякъде, където иска да отиде, независимо от времето. Паркър седна отпред, а отец Висажик — на задната седалка.
Изминаха по-малко от километър и половина, когато по местното радио съобщиха за изтичане на токсични вещества и затварянето на магистрала 80 западно от Елко.
— Проклети непохватни тъпаци! — заяви Талиа, усили звука на радиото и повиши тон: — Трябва да внимават с такива опасни материали. За две години това е вторият случай.
Паркър и отец Висажик не бяха в състояние да говорят. И двамата знаеха, че най-лошите им опасения за приятелите им се сбъдват.
— Е, господа, какво ще правим сега? — попита Талиа Ърви.
— Има ли някъде наблизо агенция за коли под наем? Трябва ни джип — рече Паркър.
— Да.
— Ще ни закарате ли там?
— Разбира се.
Феликс Шеленхоф, служителят в агенцията за коли под наем, съвсем не беше толкова колоритен, колкото Талиа Ърви. Костюмът, вратовръзката, ризата и гласът му бяха безлични и невзрачни. Шеленхоф каза, че за деня са приключили да дават превозни средства под наем, но имат много за продан. Не, не можело да сключат сделка само за двайсет минути. Ако смятал да плаща, Паркър трябвало да чака до утре.
— Ще платя със златната си кредитна карта „Американ Експрес“ — каза художникът.
Шеленхоф отвърна, че приемали разплащания с кредитни карти „Американ Експрес“, но само за ремонтни услуги. Никой не бил купувал кола по този начин.
— За тази кредитна карта няма ограничение на сумата за покупки. Бях в Париж и видях великолепна картина на Дали.
