прозрение можеше да доведе Фолкърк до безобидна нервна криза или до изблик на психопатичен гняв.
Трето, Лийланд Фолкърк страдаше от лека, но упорита клаустрофобия, която беше най-силна в подземия. Този страх вероятно бе възникнал в детството, в резултат на безмилостните твърдения на родителите му, че един ден Лийланд ще гори в ада.
Фолкърк се чувстваше зле под земята и явно затова подозираше всички в Тъндър Хил.
Четвърто и най-лошото, полковникът беше мазохист. Той се подлагаше на експерименти за физическа издръжливост на болката, като се преструваше, че тези изпитания са необходими, за да поддържа високо ниво на годност и отлични рефлекси, изискващи се от всеки член на ОСРВК. Но мръсната му малка тайна беше, че Фолкърк изпитва удоволствие от страданието.
Майлс Бенел беше по-обезпокоен от този аспект в характера на полковника, отколкото от всичко останало в психологичния портрет. Фолкърк обичаше болката и нямаше нищо против да се измъчва заедно с всички в Тъндър Хил, ако решеше, че страданията са необходими, за да пречистят света. Фолкърк може би дори
Майлс Бенел седеше в мрака и се тревожеше. Мислите му бяха нерадостни.
Но дори смъртта не го плашеше толкова много, колкото опасенията, че докато убива всички в Тъндър Хил, Фолкърк ще унищожи и самия проект. Направеше ли го, полковникът щеше да лиши човечеството от най-голямата новина в историята и вероятно от единствения шанс за мир, безсмъртие, благополучие и превъзходство.
Лийланд Фолкърк стоеше в кухнята на семейство Блок и гледаше албума на масата. Отвори го и видя снимки и рисунки на луната, всички оцветени в червено.
Шестима командоси от ОСРВК претърсваха мотела и двора.
Дишайки дълбоко, за да освободи част от напрежението, Лийланд разгледа странната колекция на детето. Той беше спокоен и се владееше, независимо от поредицата провали. Фолкърк се гордееше с контрола си. Нищо не беше в състояние да го изкара от равновесие.
По стълбите отекнаха забързаните, тежки стъпки на лейтенант Хорнър, който след миг влезе в кухнята.
— Сър, проверихме всички стаи в мотела. Тук няма никой. Излезли са през задната врата. В снега има следи от гуми от две превозни средства. Не може да са отишли далеч в тази буря.
— Изпрати ли хора да ги проследят?
— Не. Но са готови да тръгнат. Не се тревожи. Ще ги хванем.
— Разбира се. Сигурен съм. — Лийланд се контролираше отлично и демонстрираше пред адютанта си непоколебимо чувство за контрол. — Щом изпратиш хората си, ще се срещнем долу, за да разгледаме картата на окръга. Те трябва да излязат на главен път някъде. Ще предвидим следващия им ход и ще ги чакаме.
— Слушам, сър.
Лейтенантът излезе, а Фолкърк спокойно продължи да прелиства рисунките. Червени луни.
Взе албума и го хвърли. Тетрадката се блъсна в бюфета и рикошира в хладилника. На пода се разпиляха десетина тъмночервени луни. Фолкърк видя керамична чаша с усмихнат мечок, който се потупва по корема, грабна я и също я запокити на пода. Чашата се пръсна на стотици парченца. Сетне Лийланд събори радиото. Захарницата. Брашното. И машината за кафе.
Той застана за миг неподвижно, дишайки дълбоко и равномерно. После се обърна, спокойно излезе от кухнята, слезе по стълбите и отиде в рецепцията да обсъди положението с лейтенант Хорнър.
— Луната! — извика Марси. — Мамо, погледни! Луната! Защо, мамо, защо? Виж
Стреснат от писъците й, Нед удари спирачки.
Марси отново извика, отскубна се от прегръдките на майка си и запълзя върху Ърни с намерението да избяга от онова, което бе видяла в спомените си. Момиченцето очевидно не съзнаваше, че е в джипа, а се бе пренесло на друго, странно място.
Ърни я притисна до гърдите си и започна да я успокоява.
Ужасът на Марси постепенно намаля. Тя престана да се съпротивлява и се отпусна в ръцете му. Детето спря да пищи, но тихо и уплашено повтаряше:
— Луната, луната, луната… Не й позволявайте да ме вземе.
— Успокой се, миличка — каза Ърни, галейки косите й. — Ти си в безопасност. Няма да те дам на никого.
— Тя си спомни нещо — рече Брендън.
Нед отново подкара джипа.
— Какво видя, детето ми? — попита Джорджа.
Марси отново бе изпаднала в транс и не чуваше какво й говорят. Но след малко, без да пророни дума, прегърна Ърни и се притисна до него. Детето още беше вглъбено в себе си и обсебено от спомена, но явно вече се чувстваше в безопасност в мечешката прегръдка на Ърни.
След месеци на страх от всяка сянка и отчаяно очакване на нощта, той се почувства неописуемо добре и изпита удоволствие, че някой се нуждае от силата му. Докато притискаше Марси до гърдите си, шепнеше и гальовно милваше гъстите й, черни коси, Ърни забрави факта, че навън се спуска мрак.
Джак зави на изток и излезе на пътя за Тъндър Хил.
Той не бе виждал такава силна снежна буря. Колкото по-високо се изкачваха, толкова по-силно валеше.
— Отклонението за военния склад е на около километър и половина — каза Доминик.
Джак угаси фаровете и намали скоростта. Светът изглеждаше съставен само от въртящи се бели снежинки и мрак.
Той не винаги беше сигурен, че кара в дясното платно и очакваше от тъмата да изскочи друго превозно средство и да го блъсне.
Джинджър очевидно мислеше за същото, защото се беше свила на седалката и нервно хапеше устни.
— Ето, онези светлини — каза Доминик. — Там е входът за склада.
От двете страни на портата имаше живачни лампи, а прозорчетата на будката на пазача светеха с кехлибарен блясък.
Джак видя само неясните очертания на малката сграда, защото снегът скриваше всички детайли. Той беше убеден, че ако погледне случайно през прозорчето, пазачът няма да види пикапа през снежната завеса. А вятърът щеше да заглуши бръмченето на двигателя.
Пикапът се движеше бавно нагоре по стръмния склон, навлизайки навътре в планината. Чистачките не можеха да се справят със снега, който полепваше по предното стъкло и се превръщаше в лед.
— Да запалим фаровете, а? — предложи Джинджър, когато се отдалечиха на километър и половина от входа за Тъндър Хил.
— Не. До края ще пътуваме на тъмно — отговори Джак, който се бе навел над волана и присвивайки очи, се взираше в мрака.
Лийланд Фолкърк и лейтенант Хорнър разгърнаха картата на окръга на плота на рецепцията на мотел „Спокойствие“. Двамата я изучаваха, когато само няколко минути, след като бяха тръгнали, хората им се върнаха, без да са успели да открият избягалите свидетели. Бяха проследили следите от гуми на неколкостотин метра, до една долчинка от северната страна на хълмовете и там снегът и вятърът бяха заличили дирите. Но имаше доказателства, че поне едното превозно средство е завило на изток и тъй като според тях нямаше причина свидетелите да се разделят, те стигнаха до извода, че и джипът, и пикапът се движат в тази посока.
— В това има логика — каза Лийланд. — Не биха тръгнали на запад. Там няма нищо, освен Батъл Маунтин, който е на шейсет и пет километра, и Уинимака, на осемдесет. Нито един от двата града не е достатъчно голям, за да се скрият за дълго. И до тях води само един път. Ето защо, са отишли на изток, към
