Непознати

Джак провери възела, хвана единия край на въжето с дясната си ръка, размаха го като ласо и хвърли куката, която описа дъга и падна на метър от целта.

Търпеливо намота въжето и я издърпа. Джак не се притесняваше, че може да задейства чувствителната на натиск алармена система, защото куката не беше достатъчно тежка. След минута-две той опита отново.

Вторият път Джак я хвърли там, където искаше — на набелязания клон. После опъна въжето и завърза другия му край за най-близкия стълб на оградата.

Джак подскочи, хвана въжето с две ръце, сетне прехвърли и краката си и ги кръстоса. Лицето му беше обърнато към небето, а гърбът — успоредно на земята. Сетне протегна ръце, придърпа се сантиметър по сантиметър и започна да се изтласква по въжето. Той демонстрира техниката на Доминик и Джинджър и преди да стигне до опасната зона, скочи на земята.

Доминик се хвана с двете си ръце за въжето още с първия подскок, но му трябваше цяла минута, докато преметне и краката си.

Джинджър беше само метър петдесет и пет и трябваше да я повдигнат, за да стигне до въжето. Но за изненада на Джак, тя веднага успя да кръстоса глезени.

— В много добра форма си — отбеляза Джак. — Аз ще мина пръв с двете най-тежки раници. За вас ще остане по една. Джинджър, ти ще бъдеш втора, а Доминик — последен. Дръжте краката си кръстосани около въжето и, за Бога, не пускайте ръцете си, докато се изтласквате. Опитайте се да стигнете до дървото, но ако ръцете и краката ви не издържат, може да скочите три-четири метра преди бора. Жиците на алармената система вероятно свършват там.

— Ще стигнем до дървото — уверено каза Джинджър. — Разстоянието е само десетина метра.

— Само след три метра ще имате чувството, че ръцете ви ще излязат от ставите — рече Джак. — А след четири-пет метра ще имате чувството, че наистина са излезли.

Нещо в реакцията на Брендън Кронин към смъртта на отец Висажик стресна Лийланд Фолкърк. Когато младият свещеник поиска време и уединение, за да даде последно причастие, в очите му пламтеше негодувание, а в гласа му прозвуча такава тъга, че човешката му същност не предизвика съмнение.

Страхът на Лийланд от извънземна зараза и обладаване беше неизчерпаем и го изяждаше жив. В космическия кораб той бе видял странни неща, които оправдаваха параноята му. Но дори на Фолкърк му беше трудно да повярва, че мъката на Кронин е изкусна игра на извънземен в човешка външност.

Но въпреки това с необикновените си способности Кронин беше един от двамата главни заподозрени, че са обладани. Другият беше Доминик Корвези. Откъде произлизаха лечителската дарба и телекинезата, ако не от кукловод, вселил се в човешките им тела?

Лийланд беше объркан.

Той се отдалечи от коленичилия свещеник, после спря, поклати глава и се опита да проясни мислите си. Фолкърк погледна останалите шестима свидетели, изправени до джипа на Джак Туист, хората си, раздвоени между необходимостта да изпълнят дълга си и объркването, и непознатия, който беше жив и здрав. Излекуването му беше чудо и повод за празнуване, а не за страх, благословия, а не проклятие. Но Лийланд знаеше какво има в Тъндър Хил и това поставяше нещата в различна светлина. Излекуването беше измама и хитра заблуда, за да го накарат да мисли, че ползата от сътрудничеството с врага е голяма и не оправдава съпротивата. Те предлагаха край на болката. И вероятно край на смъртта, освен внезапната, която не можеше да бъде избегната. Но Фолкърк знаеше, че болката е същината на живота. Беше опасно да се мисли, че е възможно бягство от болката. Подобни надежди неизменно рухваха. А болката от разбитите на пух и прах надежди беше по-силна, отколкото, ако събереш сили и я издържиш. Лийланд смяташе, че физическото, психическото и емоционалното страдание е същината на човешкото състояние, и оцеляването и запазването на разсъдъка зависят от издръжливостта на болка. Човек бе предопределен да заяква от болката, за да не бъде победен от нея и всеки, който предлагаше нещо, извън пределите на човешкото познание, трябваше да бъде посрещнат с недоверие и презрение.

Полковник Фолкърк вече не беше объркан.

Големият военен камион имаше метални пейки. Трупът на отец Висажик беше завързан с ремъци за една от тях, а на останалите седяха Джорджа, Марси, Брендън, Ърни, Фей, Санди, Нед и Паркър. Полковник Фолкърк бе плъзнал резето от външната страна. Трясъкът накара Джорджа да си представи затворнически килии и я изпълни с отчаяние. На тавана имаше лампа, но Фолкърк не заповяда да я запалят, затова бяха принудени да пътуват на тъмно.

Ърни издържаше забележително добре на мрака, макар че всички очакваха да му стане зле, докато беше затворен в непрогледната тъма. Но той седеше до Фей, държеше ръката й и се справяше. От време на време го обземаше безпокойство, характеризиращо се с пристъпи на задушаване, които Ърни бързо преодоляваше.

— Започвам да си спомням реактивните самолети, за които Доминик говореше — каза той. — Бяха най- малко четири. Прелетяха много ниско… И после се случи нещо друго, което не си спомням… Но се качих на микробуса и подкарах като луд към магистрала 80… към онова особено място, което означава много за мен и за Санди. Това е всичко засега. Но колкото повече си спомням… толкова по-малко ме е страх от мрака.

Полковникът не остави пазачи при тях. Фолкърк явно мислеше, че е опасно дори двама-трима въоръжени войници да пътуват в компанията им.

Преди да ги качат в камиона, полковникът, изглежда, беше на път да нареди да ги екзекутират. Стомахът на Джорджа се бе свил от страх. Но после Фолкърк се успокои, макар че тя не беше сигурна дали ще ги пусне живи, след като пристигнат там, където отиваха.

Фолкърк поиска да знае къде са отишли Джинджър, Доминик и Джак. Отначало никой не отговори и това го вбеси. Той сложи ръка на главата на Марси и тихо им каза на каква болка ще подложи детето, ако продължават да мълчат. Ърни го наруга, че е позор за униформата. После с нежелание го информира, че Джинджър, Доминик и Джак са поели на запад от мотел „Спокойствие“, отправяйки се към Батъл Маунтин, Уинимака и Рино.

Това, разбира се, беше лъжа. За миг Джорджа изпита желание да му изкрещи да не излага на риск живота на дъщеря й, но осъзна, че няма начин Фолкърк да разбере дали тази история е измислена. Полковникът обаче изрази съмнения. Но Ърни му разказа още подробности за маршрута, по който Джак уж беше тръгнал и накрая Фолкърк изпрати четирима души да издирят бегълците.

Марси ожесточено се притискаше до майка си. Полукататоничното й състояние бе отстъпило място на силна потребност от обич и близост, макар че още бе откъсната от реалността. Но внезапното й желание да я прегърнат се стори на Джорджа надежден знак, че момиченцето ще излезе от унеса.

Джорджа не предполагаше, че нещо може да отклони вниманието й от безпокойството за дъщеря й. Но няколко минути след като камионът потегли, Паркър Фейн започна да им обяснява защо двамата с отец Висажик бяха предприели това рисковано пътуване в снежната буря. Новините бяха толкова потресаващи, че изместиха всичко друго от мислите на Джорджа. Художникът им разказа за Калвин Шаркъл и как Брендън е предал необикновените си способности на Емелийн Холбърг и Уинтън Толк.

— И сега… може би… и на мен — добави Паркър с такова страхопочитание, че кожата на Джорджа настръхна.

Сетне Фейн заговори за ГИПК и им обясни какво трябва да са видели в онази лятна нощ през юли. Нещо бе слязло от небето. И светът вече никога нямаше да бъде същият.

Нещо бе слязло от небето.

Камионът се изпълни с развълнувани гласове. Реакциите варираха от изумлението и недоверието на Фей до мигновения и ентусиазиран възторг на Санди.

Тя изведнъж си спомни откъси от онази нощ.

— Четвъртият самолет прелетя толкова ниско над покрива на грила, че едва не го отнесе. Вече всички бяхме излезли навън. Земята вибрираше така, сякаш имаше земетресение. Дори въздухът трептеше. — Тонът й представляваше странна смесица от радост и страх. Всички млъкнаха, за да чуят какво ще им каже. — После Доминик… погледна към небето и извика: „Луната! Луната!“ И ние вдигнахме глави нагоре и видяхме… нещо по-ярко от луната. За миг ни се стори, че пада върху нас. Не си ли спомняте?