Непознати

— Да — промълви Ърни. — Спомням си.

— И аз — каза Брендън.

И тогава в паметта на Джорджа също пробягна спомен — необикновено ярка, странна луна, която връхлита върху тях.

— Някои се разкрещяха, други побягнаха. Всички се уплашихме. Тътенът и вибрациите се усилиха. Усещах ги в костите си. Шумът приличаше на думкане на барабани, примесено с изстрели. Но се чуваше и друг звук — странно свистене, което се засилваше с всяка изминала секунда. Изведнъж луната стана изключително ярка. От нея излязоха лъчи, които осветиха паркинга със снежнобял блясък… и после се промениха. Луната стана кървавочервена. И тогава всички разбрахме, че това не е луната, а нещо друго.

Джорджа си спомни как луната се бе превърнала от снежнобяла в тъмночервена и преградите в паметта й, имплантирани от специалистите по контролиране на съзнанието, започнаха да се рушат, досущ пясъчни замъци, залени от приливна вълна. Тя се запита как е могла толкова често да разглежда албума на Марси и да не я осени прозрението. Джорджа се разтрепери от страх пред неизвестността и от неописуемо вълнение.

— После се спусна над грила, но не се движеше бързо като изтребителите, а бавно… Беше много красиво и в онзи миг всички разбрахме какво виждаме, по-точно какво би трябвало да бъде, защото не приличаше на нищо, направено на този свят…

Джорджа се разтрепери още по-силно, когато спомените се завърнаха с по-голяма образност. Спомни си как стоеше пред грил „Спокойствие“, притискаше Марси в обятията си и гледаше космическия кораб, който беше съвсем различен от летящите чинии и ракетите във филмите. В него нямаше нищо особено — нито разноцветни светлини, нито стърчащи антени и модули, необикновен дизайн или блясък на непознат метал и странни оръжия. Обвиващото го тъмночервено сияние явно беше енергийното поле, с помощта на което се движеше. С изключение на това, космическият кораб изглеждаше съвсем обикновен — голям цилиндър с дължина петнайсет метра и четири метра и половина в диаметър, заоблен от двата края, досущ капсула на червило. През блестящото енергийно поле се виждаше корпусът. Космическият кораб мина над грила и се спусна към магистрала 80. Дъхът на Джорджа секна, сърцето й започна да бие като обезумяло и гърдите й се изпълниха с бурни, смесени емоции. Имаше чувството, че стои пред врата, отвъд която се намира смисълът на живота.

— Космическият кораб се приземи в дивата пустош край магистрала 80, на онова място, което някои от нас усещат, че е особено, макар да не знаем защо — каза Санди. — Самолетите го последваха. И всички от мотела и грила почувствахме, че трябва да отидем там. Нищо не можеше да ни спре! Затова се качихме на колите и тръгнахме…

— Двамата с Фей бяхме в пикапа на мотела — каза Ърни, който вече не дишаше учестено. Никтофобията му явно бе изчезнала от притока на спомените. — Доминик и Джинджър дойдоха с нас. И онзи комарджия. Зебедая Ломак от Рино. Затова е написал имената ни на плакатите с луната. Някакъв неясен спомен трябва да е пробил преградата в паметта му.

— А ти, Джорджа, съпругът ти, Марси и още неколцина човека се качихте в нашия пикап — рече Санди. — Брендън, Джак и другите тръгнаха с коли. Отидохме там и спряхме до предпазния парапет. Дойдоха и няколко автомобили от Елко. Събрахме се и се вторачихме в космическия кораб. Сиянието около него бе избледняло. Беше по-скоро кехлибарено, а не червено. Отначало всички мълчахме. Колебаехме се. Не мога да опиша какво чувствах, но вие знаете.

Джорджа си спомни, че бе изпитала страхопочитание и почуда. Тя имаше чувството, че човечеството е живяло в тъмна кутия и сега най-после капакът се бе повдигнал. Нощта никога вече нямаше да бъде тъмна и изпълнена с лоши предзнаменования, нито бъдещето — страшно като миналото.

— Стоях там и гледах космическия кораб. Беше много красив. И изведнъж всичко, което ми се бе случило в детството… изгуби значение. Баща ми сякаш никога не бе съществувал — продължи да разказва Санди. Гласът й потрепери от вълнение. — Дотогава живеех в страх, че един ден той ще ме намери, отново ще ме обладае и ще ме накара да замина с него. Това беше глупаво, но… не можех да се отърся от този страх, защото животът беше кошмар за мен. Но докато гледах космическия кораб, разбрах, че повече никога няма да се страхувам от баща ми и той е нищо — само един болен човек, незначителна прашинка в необятния космос…

Джорджа се зарадва на прозрението на Санди. Да, точно това означаваше космическият кораб — освобождаване от най-лошите ни, потискани страхове. Макар че пришълците може би не носеха отговор на проблемите, измъчващи човечеството, самата им поява беше достатъчна.

— Докато гледах космическия кораб — развълнувано продължи Санди, — изведнъж почувствах, че завинаги ще забравя болката и… съм някой. Дотогава се смятах за нищожество, омърсена и безполезна вещ за употреба. Нямах достойнство. В онзи миг осъзнах, че сме само прашинки в необятния космос и никой не е по-важен от другия… Ах, как би искала да намеря думи, за да се изразя по- добре.

— Много хубаво го обясняваш — каза Фей.

— Но макар и само прашинки, ние… принадлежим към раса, която един ден може да отиде там, горе, в мрака, откъдето бе дошъл корабът, затова имаме своето място и орис. И излезем ли от тъмата, всичко, което сме изстрадали, ще си е заслужавало, защото е било част от стремлението ни да отидем там. Всички тези мисли минаха през главата ми, докато стояхме на магистралата. И изведнъж започнах да плача и да се смея…

— Спомням си! — възкликна Нед. — Да! Стояхме на пътя и ти ме прегърна и се притисна до мен. Тогава за пръв път ми каза, че ме обичаш. Беше приказно! Там, където се бе приземил космически кораб! Но за мен нищо друго нямаше значение, само думите ти, че ме обичаш. А те ми отнеха спомена. Дойдоха с проклетите си психотропни вещества и методи за контролиране на съзнанието и ми взеха спомена за мига, в който за пръв път ми каза, че ме обичаш. Но сега си спомних всичко и никога повече няма да ми го отнемат. Никога.

— А аз още не си спомням нищо — натъжено каза Фей. — Искам да си спомня.

Всички се умълчаха.

Джорджа знаеше, че мислеха за едно и също. Съществуването на друг, по-висш интелект поставяше човешките стремления в различен контекст. Безкрайните борби на човечеството да завладява, господства, поробва и с кръв и болка да налага една или друга философия — всичко това сега изглеждаше безнадеждно дребнаво и безсмислено. Ограничените и фокусирани във властта философии със сигурност щяха да се сгромолясат. Религиите, които проповядваха единство на всички хора, вероятно щяха да процъфтят, но подстрекаващите към насилие щяха да изчезнат. Това беше невъзможно да се обясни, но беше лесно да се почувства. Джорджа съзнаваше, че контактът с извънземни съдържа потенциала да обедини в една нация цялото човечество. За пръв път в историята всеки индивид щеше да се радва на уважение, с каквото единствено доброто, любящо семейство — нито крал, нито правителство — може да дари.

Нещо бе слязло от небето.

И човечеството можеше да се извиси във всяко едно отношение.

— Луната — промълви Марси. — Луната.

Джорджа искаше да я успокои, че всичко е наред. Марси щеше да си спомни и да разбере, че няма нищо страшно, а случилото се е прекрасно, и да се засмее. Но тя не каза нищо, защото не знаеше какво възнамерява да прави с тях полковник Фолкърк. Докато бяха в ръцете му, Джорджа не смееше да храни надежди за щастлива развръзка.

— Спомням си още неща — каза Брендън. — Слязох по насипа на магистралата. Тръгнах към космическия кораб, който блестеше като кехлибарен кристал. Вървях бавно. Последваха ме и други хора. И ти беше с нас, Фей… И Ърни, и Доминик, и Джинджър. Но само Доминик и Джинджър се приближиха заедно с мен до космическия кораб. И когато стигнахме до него, видяхме… отворена овална врата…

Джорджа си спомни, че стоеше до предпазния парапет на магистралата и се страхуваше да се приближи до космическия кораб заради безопасността на Марси. Тя видя как Брендън, Доминик и Джинджър стигнаха до златистия летателен апарат. Джорджа искаше да извика и да ги предупреди, но в същото време и да ги насърчи. Тримата се скриха от погледа й и останалите хора се втурнаха на изток, за да ги видят. Джорджа