Непознати

започнаха да изтриват спомените ви. Тази беше една от причините да се противопоставя на потулването на тайната. Смятах, че лишавайки ни от възможността да ви разпитаме… Ами, това беше не само несправедливо, но и глупава загуба на потенциални източници на информация.

Джинджър погледна към отворения люк на летателния апарат.

— Ако влезем вътре, може да рухне и последната преграда в паметта ни.

— Да, може би — съгласи се Бенел.

— Как разбрахте, че корабът ще се приземи край магистрала 80? — попита Джак.

— Да. И защо военните решиха, че трябва да скрият случилото се? — продължи Доминик.

— И съществата, които са дошли с него? — добави Джак.

— Господи, да! — възкликна Джинджър. — Къде са те? Какво стана с тях?

— Както Майлс каза, ще научите отговорите, защото ги заслужавате. Но първо, има по-спешна работа — намеси се генерал Алварадо и се обърна към Доминик: — Щом можете да вдигате предмети и да предизвиквате светлина, предполагам, че няма да има проблем да проникнете през електронната охранителна система. Щом сте могли да влезете тук, трябва да използвате способностите си да задържите други хора навън. Мислите ли, че ще можете да го направите? Да държите затворени големи противобомбени порти и малката врата, докато се приготвим да ги отворим?

Доминик беше озадачен от въпроса.

— Ами, може би. Не знам.

Бенел погледна генерала.

— Боб, ако задържиш навън полковника, това може да го вбеси. Фолкърк знае, че никой друг освен него не може да контролира „Бдителност“. Ако не може да влезе, ще реши, че всички сме… заразени.

— Заразени? — неспокойно попита Джинджър.

— Полковникът е убеден, че вие, аз и Майлс сме обладани от извънземни, които ни дърпат конците като кукловоди, и вече не сме човешки същества — обясни Алварадо.

— Но това е безумие — рече Джак.

— Ние знаем, че не е така — още по-неспокойно каза Джинджър. — Но има ли причина Фолкърк да смята, че това се е случило?

— Първоначално имаше такива съмнения — отговори Майлс. — Но с течение на времето разбрахме, че никога не е имало вероятност от зараза. Това са само типични черни човешки мисли… Винаги предполагат най-лошото. После ще ви обясня.

Джинджър се приготви да поиска обяснение веднага, но генерал Алварадо каза:

— Моля ви, изчакайте с въпросите. Нямаме много време. Мислим, че Фолкърк е заловил приятелите ви и ще се върне тук…

— Не — прекъсна го Доминик. — Те тръгнаха преди нас. Вече са заминали.

— Не подценявайте полковника — предупреди ги Алварадо. — Ако Доминик съумее да задържи вратите затворени, за да не може Фолкърк да влезе, вероятно ще имаме време да разгласим цялата история. Защото, ако полковникът нахлуе тук… боя се, че ще има кръвопролития.

Вниманието на Джинджър бе привлечено от движение в предната част на помещението. Тя ахна от изненада, когато видя Джорджа, Марси, Брендън и другите да влизат през малката врата.

— Късно е — рече Майлс Бенел.

Пред входа на военния склад в Тъндър Хил седмината свидетели бяха свалени от военния камион и поведени към по-малката стоманена врата. Картечният пистолет на лейтенант Хорнър обезкуражи бягството и съпротивата.

Фолкърк заповяда на мъжете от ОСРВК да се върнат в „Шенкфийлд“, където да погребат отец Висажик в безименен гроб и да чакат по-нататъшни нареждания. Но, разбира се, заповеди нямаше да има, защото Лийланд щеше да е мъртъв. Не беше необходимо да жертва цялата рота, защото само той и още един човек можеха да контролират пленниците и да унищожат целия склад и лейтенант Хорнър имаше лошия късмет да бъде заместник-командир, така че отговорността падна на неговите плещи.

Влязоха в тунела и Фолкърк се разтревожи, когато видя, че видеокамерите не работят. Но после осъзна, че новата програма, под командите на която действаше „Бдителност“, не изисква визуална идентификация, за да осигури достъп, защото реагира само на един ключ — отпечатъка на дланта и пръстите на лявата ръка на Лийланд. Той допря длан до квадратното стъкло до вътрешната врата и „Бдителност“ веднага го пусна.

Двамата с Хорнър заведоха пленниците на второто ниво, в пещерата, където Алварадо и Бенел чакаха. Фолкърк видя и останалите свидетели — Корвези, Вайс и Туист — и макар да нямаше представа как са влезли там, се зарадва, че цялата група е в ръцете му.

Той остави Хорнър при затворниците и се върна при асансьорите. Фолкърк вече не можеше да има доверие на горкия Том, защото лейтенантът бе останал при заразените хора.

Приготвил оръжието си, Лийланд взе асансьора за третото ниво. Смяташе да убие всеки, който се приближи до него. А ако всички го нападнеха, Фолкърк щеше да насочи картечния пистолет към себе си. Нямаше да позволи да бъде променен. През детството и пубертета родителите му се бяха опитали да го направят като тях — самоубиващ се, религиозен фанатик, но Лийланд устоя. Нямаше намерение да се предаде и промени. Те го преследваха през целия му живот, под едно или друго прикритие, но нямаше да го пречупят сега, когато бе стигнал толкова далеч с непокътната самоличност и достойнство.

На най-долното ниво на Тъндър Хил бяха складирани хранителни запаси, муниции и експлозиви. Членовете на персонала живееха и работеха на второто ниво. Но на третото ниво по всяко време на денонощието обикновено имаше пазач. Лийланд излезе от асансьора и се зарадва, като видя, че тази вечер подземието е безлюдно. Генерал Алварадо се бе подчинил на заповедите му и бе изпратил всички в жилищните помещения.

Алварадо вероятно мислеше, че оказвайки съдействие, ще убеди Фолкърк в човешката същност на хората си. Но Лийланд не беше толкова наивен, че да повярва на тази хитрина. До края на живота си родителите му бяха съумели да се държат като нормални човешки същества и точно когато той започваше да мисли, че наистина го обичат и искат най-доброто за него, те изведнъж разкриваха истинската си природа. Баща му изваждаше кожения каиш или хилката за пинг-понг и започваше да го налага в името на Бога. Фолкърк не можеше лесно да бъде измамен от маските на човешки облик, защото от ранна възраст се бе научил да търси и да очаква нечовешка същност зад привидно нормалния образ.

Лийланд тръгна към масивната стоманена врата на склада с амунициите, като нервно се оглеждаше наляво и надясно и се взираше в мрака между лампите. Едно от наказанията му като дете беше да го заключат за дълго време в мазето за въглища, което нямаше прозорци.

Фолкърк допря лявата си ръка до квадратното стъкло и вратата се отвори. Лампите вътре осветиха сандъци, контейнери и лавици, отрупани с амуниции, снаряди, мини, гранати и оръжия за унищожение.

В дъното на дългото помещение имаше още една пещера с размери шест на шест метра, която също се отваряше с идентификация на отпечатъка на дланта. Оръжията вътре бяха толкова смъртоносни, че само осем човека от стотиците в Тъндър Хил имаха право да влизат там и никой от тях не можеше да отвори сам пещерата. Системата изискваше трима от осемте да допрат един след друг длани до квадратното стъкло и едва тогава разрешаваше достъп. Но електрониката също се контролираше от „Бдителност“ и новата програма на компютъра, разработена от Лийланд, го направи единственият пазител на тактическия ядрен арсенал в склада. Той сложи длан на студеното стъкло и след петнайсет секунди вратата бавно се отвори.

На стената вдясно бяха окачени двайсет ядрени бомби, сложени в специални раници. Липсваха само детонаторите и експлозивът. Детонаторите бяха в чекмеджетата, вградени в отсрещната стена, а вляво от вратата, в метални шкафове, експлозивите чакаха Армагедон. Подготовката в ОСРВК включваше запознаване с различни ядрени устройства, които терористи можеше да поставят в американските градове, затова Лийланд знаеше как да сглоби, да активира и да дезактивира бомбите. Той извади съставните части от шкафовете и сглоби две бомби само за осем минути, като нервно поглеждаше към вратата. Фолкърк започна да диша по-леко, когато нагласи часовниковите механизми на двата детонатора на петнайсет