минути и ги включи.
Лийланд нарами двете раници с ядрените бомби. Всяка тежеше по трийсет и пет килограма. Вдигна ги и тръгна, като се прегърби и изсумтя от тежестта.
Друг на негово място сигурно трябваше да спре два-три пъти, докато прекосява огромния склад, да остави бомбите, да си поеме дъх, да разкърши тяло и едва тогава да продължи. Но не и Лийланд Фолкърк. Гърбът, раменете и ръцете го заболяха, но колкото повече се усилваше болката, толкова по-голямо удоволствие изпитваше той.
Фолкърк постави едната от бомбите в средата на пода на централната пещера и доволно огледа скалните стени и гранитния таван. В пластовете имаше пукнатини и хълмът щеше да се срути, погребвайки всичко в него. Но ако солидните каменни пещери издържаха на взрива, никой, намерил убежище на това ниво, нямаше да оцелее. Нито дори високо приспособима извънземна форма на живот, защото щеше да се изпари в ядрения огън и да се превърне в блуждаещи атоми.
Ядрена болка.
Фолкърк нямаше да оцелее, но щеше да докаже, че е имал смелостта доброволно да се подложи на страданието и да издържи. Само част от секундата на заслепяваща агония. Не беше лошо. Всъщност беше по-приятно от боя с кожения каиш или с хилката за пинг-понг.
Лийланд се усмихна на променящите се цифри на дигиталния часовник на бомбата. Най-хубавото на ядрените бомби от този вид беше, че след като веднъж бъдеха активирани, не можеше да се
Носейки втората бомба, Фолкърк влезе в асансьора и се качи на второто ниво.
Джорджа застана до Джак Туист и погледна космическия кораб. Макар че рухването на преградата в паметта й и прииждащите спомени я бяха подготвили за гледката, тя бе обзета от страхопочитание. Джорджа протегна ръка и през тялото й премина тръпка на страх, почуда и радост, когато пръстите й докоснаха обгорения, очукан и огънат метал.
Марси също протегна ръка към корпуса и каза:
— Луната. Луната.
— Ето, това си видяла да пада на земята, миличка. Спомняш ли си? Само че не беше луната, а това нещо. Първо беше бяло като луната, после стана червено и накрая кехлибарено.
— Луната — тихо повтори детето и плъзна ръка по повърхността на кораба, сякаш да изчисти разноцветния пласт на времето и премеждията и да прогони облака от спомените си. — Луната падна.
— Не е луната, миличка, а космически кораб. Като във филмите.
Марси се обърна към майка си. Погледът й вече не беше разфокусиран и унесен.
— Като капитан Кърк и господин Спок?
Джорджа се усмихна и я притисна до себе си.
— Да, миличка.
— И като Люк Скайуокър — каза Джак, наведе се и отметна кичур коса от очите на момиченцето.
Марси се замисли върху новината, която току-що бе научила.
Джак се усмихна на Джорджа и рече:
— Тя ще се оправи. Може да продължи известно време, но всичко ще бъде наред. Обсебването й се дължи на стремежа да си спомни. Сега вече започва да си спомня и не е необходимо да се измъчва.
Както обикновено, Джорджа черпеше увереност дори само от присъствието и спокойствието му.
— Да, ще се оправи… Ако се измъкнем живи оттук. И с непокътнати спомени.
— Ще се измъкнем — увери я Джак.
Доминик много се зарадва, когато видя Паркър. Той прегърна приятеля си и попита:
— Как се озова тук, за Бога?
— Дълга история. — Тъгата, изписана на лицето и в очите му, говореше по-красноречиво от думите, че част от тази история е мрачна.
— Не исках да те забърквам в чак такива големи неприятности — добави Доминик.
— Не бих пропуснал това за нищо на света — заяви Паркър, поглеждайки космическия кораб.
— Какво се е случило с брадата ти?
— Когато пристигат такива гости — отговори художникът и посочи кораба, — заслужава си да се обръснеш.
Ърни тръгна покрай звездния кораб, като го оглеждаше и докосваше.
Фей остана при Брендън, защото се притесняваше за него. Преди няколко месеца той бе изгубил вярата си в Бога — или поне така мислеше — и това му се бе отразило зле. А тази вечер Брендън изгуби отец Висажик — удар, който замъгли със сълзи погледа му и го накара да се разтрепери.
— Прекрасен е, нали, Фей? — попита той, гледайки кораба.
— Да. Никога не съм си падала по разкази за други светове и не съм се замисляла какво биха означавали… Но това е краят на една вече отминала епоха и началото на нещо ново и чудесно.
— Но не е Господ. Дълбоко в душата си се надявах да е Той.
Фей хвана ръката му.
— Спомняш ли си посланието, което Паркър ти донесе от отец Висажик? Каза ти го, докато пътувахме във военния камион. Отец Висажик е разбрал какво се е случило в онази юлска нощ и това е укрепило вярата му.
— За него
— Така ще бъде и за теб. Нуждаеш се само от време, за да размишляваш. И после ще гледаш на нещата по същия начин като отец Висажик, защото макар да не го съзнаваш, ти много приличаш на него.
Брендън я погледна изненадано.
— Аз? Но ти не го познаваш. Аз не съм и наполовина като него.
Фей се усмихна и приятелски го ощипа по бузата.
— Когато ни разказа за отец Висажик, беше ясно, че му се възхищаваш. Веднага разбрахме, че много си приличате. Ти си млад, Брендън. Предстои ти да научиш още неща. Но когато станеш на годините на отец Висажик, ще бъдеш точно като него. И всеки ден от живота ти ще бъде изпълнение на завещаното от него.
Отчаянието, изписано на лицето на Брендън, отстъпи място на крехка надежда. Устните му потрепериха.
— Наистина ли… мислиш така?
— Убедена съм.
Той я прегърна, а тя го потупа по рамото.
Нед и Санди се бяха прегърнали през кръста и гледаха космическия кораб. Не говореха, защото думите бяха излишни.
После Санди каза нещо, което
— Нед, ако се измъкнем живи оттук… ще отида на лекар. Специалист по забременяване. Искам да имаме дете.
— Но ти никога…
— Не обичах достатъчно света. Но сега искам да съществува част от нас, когато човечеството се издигне над мрака, отправи се към други светове и може би се запознае с чудесни непознати като тези, които са дошли с този кораб. Ще бъда добра майка, Нед.
— Знам.
Когато видя и последните свидетели и Паркър Фейн да влизат в пещерата, Майлс Бенел загуби надежда, че необикновените способности на Доминик Корвези ще съумеят да задържат Фолкърк извън подземието. Налагаше се да разчита на магнума, затъкнат в колана му и скрит под лабораторната
