— Вече не си такъв.
— Душата ми още е черна — ухили се Джак и този път обезпокоителната, маниакална нотка в черния му хумор и студеният блясък в кривогледото око накараха Джинджър да се запита дали наистина той не смята да направи така, че да загинат, ако не постигне своето.
— Смъртта ни не е част от плана — каза Доминик. — Това ще провали всичко.
— Отказът ти да помогнеш също не влизаше в плана. За Бога, Доминик, направи го!
Колебаейки се, Доминик погледна Джинджър и каза:
— Дръпни се колкото е възможно по-далеч.
Тя застана до Туист.
— Доминик — продължи Джак, — ако вратата се отвори, бързо влез вътре. От другата страна сигурно ще има пазач. Той ще се изненада, като те види, защото не се е активирала програмата за достъп. Ако съумееш веднага да го удариш, аз ще се вмъкна веднага след теб и ще му запуша устата. Това ще увеличи шансовете ни да проникнем по-навътре в склада и да видим повече, преди да ни хванат.
Доминик кимна, обърна се към вътрешната врата и прокара пръсти по стоманата, сетне погледна квадратното стъкло, което разчиташе отпечатъци на длани и пръсти.
Джак дръпна ръката си от копчето, което заплашваше да натисне. Джинджър разбра, че той нямаше да рискува да загинат, а вероятно щеше да ги поведе навън, към будката на пазача и да поиска да ги арестуват. Но убийственият му поглед преди малко беше изключително убедителен.
Неочаквано вътрешната врата се отвори. Макар да бе предизвикал движението й, Доминик се стресна толкова много, че отскочи назад, вместо да се втурне напред, както му бе казал Джак. Писателят мигновено осъзна грешката си и хукна към подземния свят вътре.
Джак натисна копчето, за да затвори външната врата, после побягна след Доминик.
Джинджър ги последва, очаквайки да чуе шум от боричкане или изстрели, и се озова в друг, огромен тунел със скални стени. На скелето над главата й бяха окачени лампи. Масата на пазача беше на три метра след входа. На нея имаше няколко списания и компютър, но хора не се виждаха.
Всъщност целият тунел беше пуст и тих като мавзолей.
— Би трябвало да има охрана — измърмори Джак. Макар и тих, гласът му отекна по скалните стени.
— Какво ще правим сега? — разтреперан попита Доминик, който бе изненадан от способността си да фокусира силата толкова скоро след експеримента предишната вечер.
— Нещо не е наред — каза Джак. — Но не знам какво. Защо няма пазач? Това тук е само товарната зона. Главната част на базата сигурно е долу. Трябва да слезем там.
— Тогава да тръгваме — каза Джинджър и тримата се отправиха към недрата на Тъндър Хил.
2.
Страх
Безпокойството на Доминик нарасна.
Тримата се промъкнаха до асансьора, но преди Джак да натисне копчето, Доминик отново бе осенен от прозрение. Както и преди, споменът беше изключително образен и измести реалността. Този път той си спомни съдбовното събитие от шести юли — метаморфозата на луната от бяла в тъмночервена. После се оказа, че това не е луната, а приземяващ се космически кораб — обикновен цилиндър, в който нямаше нищо забележително.
Когато първоначалната интензивност на спомена избледня, Доминик осъзна, че се е облегнал на затворените врати на асансьора. Той усети ръка на рамото си, обърна се и видя Джинджър. Джак стоеше зад нея.
— Какво има? — попита тя.
— Спомних си… още нещо.
— Какво? — попита Джак.
Доминик им каза.
Не беше необходимо да ги убеждава, че в онази лятна нощ бяха установили контакт с извънземен космически кораб. В мига, в който им напомни какво са видели, преградите в паметта им окончателно рухнаха. На лицата им се изписа неописуема смесица от страхопочитание, ужас, радост и надежда.
— Влязохме вътре — учудено каза Джинджър.
— Да — рече Джак. — Ти, Доминик и Брендън.
— Но аз не си спомням… какво ни се случи там — каза тя.
— И аз — рече Доминик. — Спомних си всичко до минутата, в която влязохме в онази златиста светлина… но нищо повече.
За миг те забравиха за опасностите, които ги дебнеха в Тъндър Хил.
Красивото, изящно лице на Джинджър пребледня. Но не само от страх.
Едва сега и Доминик, и тя разбраха защо бяха почувствали такава близост, когато се видяха на летището в Елко. В онази юлска нощ бяха влезли заедно в космическия кораб и бяха споделили нещо, което ги бе свързало завинаги.
— Космическият кораб трябва да е тук, в Тъндър Хил — заяви Джинджър.
Доминик се съгласи с нея.
— Затова правителството е отнело земята на онези двама фермери. Разширили са територията на склада, за да бъде по-трудно някой да забележи камиона, с който са го докарали.
— Да — каза Джак. — Но защо са скрили случилото се?
— Не знам — отговори Доминик и натисна копчето, за да извика асансьора. — Но може би ще разберем.
Тримата слязоха на второто ниво.
Вратите се отвориха и те се озоваха в огромна овална пещера с диаметър стотина метра. Лампите на високото скеле осветяваха странна колекция от сгради с метални стени, наредени покрай скалните стени. От главното помещение се разклоняваха четири големи пещери, едната от които беше затворена с огромни дървени врати — странно примитивни за инак свръхмодерната военна база. Останалите три пещери бяха отворени и осветени и Доминик видя джипове, бронирани коли, камиони, хеликоптери и дори самолети. Имаше и още сгради. Някои от прозорците светеха. Доминик знаеше, че Тъндър Хил представлява огромен арсенал и подземен град, но не подозираше колко е грамаден.
Но най-учудващото беше, че Тъндър Хил изглеждаше изоставен. Второто ниво беше безлюдно като първото. Нямаше пазачи и служители. Не се чуваха гласове или други звуци. Вярно, по това време по- голямата част от членовете на персонала вероятно се бяха прибрали в квартирите си, но все неколцина можеше да са останали да работят до късно. Пък и ако си почиваха, би трябвало да се чува музика, телевизия и разговори.
— Всички ли са мъртви? — прошепна Джинджър.
— Казах ви, че нещо не е наред — тихо каза Джак.
Доминик усети, че огромните дървени врати го привличат, затова позволи на инстинктите си да го водят. Джинджър и Джак го последваха. Той тръгна безшумно към малката врата, вградена в долната част на гигантските дървени порти. Вратата беше открехната и през пролуката струеше ярка светлина. Доминик сложи ръка на дръжката, после спря, защото чу приглушени гласове. Заслуша се, докато се увери, че там има само двама мъже. Те говореха тихо и Доминик не можа да проследи разговора им. Хрумна му да се върне, но реши, че преди да го хванат, трябва да се възползва от възможността да види какво има в пещерата. Доминик отвори вратата и влезе.
Космическият кораб беше там.
Джинджър сложи ръка на гърдите си, сякаш да обуздае лудешки биещото си сърце да не изхвръкне.
Пещерата отвъд дървените врати беше огромна — дълга шейсет и широка трийсет метра, таванът сводест, а подът заравнен и дупките запълнени с бетон. Вдясно от входа бяха наредени постройки подобни на каравани с малки прозорци и метални врати. На някои от вратите имаше написани на ръка табелки:
