Очевидното тълкуване беше, че сънят е предупреждение и мъжът с каската е ченге, и Джак ще бъде заловен. Но той нямаше такова чувство. Непознатият в съня му не беше полицай, а нещо друго.
Джак се надяваше, че няма да го сънува отново. Денят беше достатъчно неприятен и без онзи среднощен ужас.
Той си взе още една бира и пак седна в креслото до прозореца.
Беше осми декември и Джак Туист, бивш офицер от елитните американски командоси, военнопленник в необявена война, командос, помогнал за спасяването на живота на хиляда индианци в Централна Америка, човек, носещ огромна мъка на плещите си, която би пречупила някои хора, и дързък крадец, притежаващ неизчерпаем запас от смелост, се запита дали не му се е свършил куражът да продължи да живее. Ако не възвърнеше чувството за смисъл на живота си, което бе намерил в обирите, Джак трябваше да открие нова цел. Той отчаяно се нуждаеше от това.
7.
Елко Каунти, Невада
Докато се връщаше в мотел „Спокойствие“, Ърни Блок наруши всички ограничения за скоростта. Последният път, когато бе шофирал толкова бързо и безразсъдно, беше в едно мрачно утро в понеделник. Тогава във военноморското разузнаване във Виетнам стана засечка. Ърни минаваше през предполагаема приятелска територия, когато неочаквано попадна под вражески обстрел. Куршумите разпръснаха гейзери от пръст и буци само на няколко метра от джипа му. Когато най-после се измъкна от огневата зона, Ърни се бе разминал на косъм с двайсетина куршума, беше улучен от три малки, но остри шрапнела, загуби временно слуха си от оглушителните експлозии и едва управляваше джипа, чиито гуми бяха спукани. Той оцеля, но смяташе, че това са най-страшните мигове в живота му.
Но докато се връщаше от Елко, страхът му достигна нови измерения. Скоро щеше да се мръкне. Ърни бе отишъл до Елко с микробуса, за да вземе лампи за мотела. Той бе потеглил малко след обяд, за да има достатъчно време да се върне, преди да се е стъмнило. Но спука гума и се забави, докато я смени. После, когато стигна до Елко, Ърни загуби още един час, докато я залепят, защото не искаше да пътува без резервна гума. Ето защо, той тръгна от Елко два часа по-късно, отколкото предвиждаше, и слънцето вече клонеше на запад.
Ърни бе настъпил педала за газта до пода и изпреварваше всички коли, които настигнеше на магистралата. Той мислеше, че няма да може да се прибере вкъщи, ако се наложи да пътува в мрака. На сутринта щяха да го намерят зад волана на спрелия встрани от шосето микробус, полудял от ужас, докато бе съзерцавал непрогледната тъма около него.
През двете седмици и половина след Деня на благодарността Ърни бе продължил да крие от Фей необяснимия си страх от мрака. Той вече не можеше да спи, ако нощната лампа не светеше. Сутрин очите му бяха кръвясали и подпухнали. За щастие Фей не бе предложила да отидат вечер на кино в Елко, затова не се наложи Ърни да търси оправдания. Няколко пъти, след залез слънце, трябваше да отиде до съседния грил и макар разстоянието да беше съвсем кратко и пътят — ярко осветен, бе завладян от чувство на безпомощност и уязвимост, но успя да запази тайната си.
През целия си живот Ърни Блок бе правил онова, което се искаше от него. И сега нямаше намерение да измени на очакванията на съпругата си.
Той се запита дали проблемът му не е преждевременно остаряване и не страда от болестта на Алцхаймер. Макар че беше само на петдесет и две години, състоянието му приличаше на заболяване. Тази вероятност го плашеше, но поне беше разбираема.
Но Ърни не искаше да се примири с проблема си. Фей разчиташе на него. Той не можеше да си позволи да се превърне в психичноболен инвалид и да бъде тежест за нея. Мъжете от фамилията Блок никога не изоставяха жените си. Това беше недопустимо.
Магистралата зави покрай малък хълм. До мотела — единствената сграда в тази обширна пустош — оставаха километър и половина. Сините и зелените неонови светлини на сградата вече бяха запалени и ярко блестяха на фона на потъмняващото небе. Ърни не бе виждал по-приятна гледка.
След десетина минути щеше да настъпи пълен мрак и той реши, че е глупаво да рискува, защото някое ченге можеше да го спре, затова намали скоростта.
Ърни се намираше на километър от дома си, когато се случи нещо странно. Той погледна на юг и дъхът му секна. Не знаеше какво го стресна. Нещо в пейзажа. Нещо в играта на светлосенките по склоновете на хълма. Изведнъж му хрумна безумната идея, че една определена ивица земя, на около осемстотин метра от другата страна на магистралата, е от изключително важно значение за разбирането на странните промени, които през последните няколко месеца ставаха с него.
Ърни не виждаше с какво се различава онази ивица от десетките хиляди декари наоколо. Освен това я бе виждал безброй пъти и никога не му се бе струвала особена. Но въпреки това нещо в наклона на релефа, в леко нагънатите очертания на земята, в сухото дере, в разположението на стръковете пелин и тревите и в разпръснатите тук-там скали го зовеше да го разгледа по-отблизо.
Земята сякаш казваше: „Ела. Тук е скрита част от отговора на проблема ти и от обяснението за страха ти от нощта. Ела…“ Но, разбира се, тази идея беше абсурдна.
За негова изненада Ърни осъзна, че спира на отбивката от магистралата, недалеч от разклона за мотела. Той присви очи и се вторачи на юг към мястото, което така загадъчно бе привлякло вниманието му.
Изведнъж го обзе изумително чувство на предстоящо прозрение, завладяващо усещане за нещо от съдбоносно значение, което скоро ще му се случи. Кожата му настръхна.
Ърни слезе от микробуса, като остави двигателя включен. В състояние на трепетно очакване, което не можеше да проумее, той тръгна към отсрещната страна на магистралата, за да види по-добре интригуващата ивица земя. Ърни прекоси двете платна и мантинелата, разполовяваща магистралата. Изчака да минат три огромни камиона, сетне прекоси и другите две платна. Сърцето му биеше като обезумяло от необяснимо вълнение и той забрави за настъпването на нощта.
Ърни спря в края на асфалта и погледна на югозапад. Беше облечен във велурено яке с подплата от овча кожа, но прошарената му къса коса не го предпазваше от хладния вятър.
Усещането, че ще се случи нещо изключително важно, избледня. Обзе го още по-зловещото предчувствие, че с него
Но в това нямаше логика. Ако там се бяха случили важни неща, как бе възможно да ги забрави? Паметта още не му изневеряваше. Пък и Ърни не беше човек, който потиска неприятните спомени.
Но кожата му още беше настръхнала. На това място в равнините на Невада му се бе случило нещо, което бе забравил, но сега напираше от подсъзнанието му, където беше дълбоко заровено.
Ърни стоеше с широко разтворени крака, здраво стъпил на земята и прегърбил рамене и сякаш предизвикваше пейзажа да му говори по-ясно. Той положи усилия да събуди заспалите спомени, но колкото повече се стараеше да улови убягващото му прозрение, толкова по-бързо то му се изплъзваше. И после изчезна.
Чувството за нещо вече видяно също избледня. Сърцето му постепенно възвърна нормалния си ритъм.
Озадачен и леко замаян, Ърни се вторачи в гледката пред себе си — леко наклонен терен, назъбени скали, храсти, трева и неравности — и не можа да разбере защо му се бе сторила особена. Тази ивица земя по нищо не се различаваше от хилядите други места в околността.
Озадачен от близостта до прозрението, той погледна към микробуса, който чакаше на северната страна на магистралата. Ърни се почувства глупаво, като си спомни как, обзет от странно вълнение, бе изтърчал дотук. Надяваше се, че Фей не го е видяла. Ако случайно гледаше през прозореца в тази посока, тя не можеше да не забележи ексцентричното му държание, защото мотелът се намираше само на четиристотин метра и мигащите стопове на микробуса го правеха най-очебийното нещо в бързо спускащия се мрак.
Изведнъж наближаването на нощта обсеби Ърни Блок. Известно време загадъчният магнетизъм, който го бе привлякъл към това място, надделя над страха му от тъмнината. Но това се промени за миг, когато той осъзна, че източната половина на небето е тъмнолилава, а на запад помръкват и последните лъчи слънчева
