от две жертви на рак, на които им се догади от химиотерапията. Никой не го щадеше и не го наричаше „отче“. Сестрите, лекарите, санитарите и пациентите му викаха Брендън и той се чувстваше неудобно, досущ цивилен на бал с маски.
Първия ден, завладян от състрадание и мъка към децата в „Сейнт Джоузеф“, той два пъти се измъкна от стаята за персонала и се заключи в тоалетната, където дълго седя и плака. Брендън рида за всички, представяйки си залинялата плът на жертвите на мускулната атрофия, гнойните рани на изгорените и малтретираните тела на пострадалите от насилие.
Той не разбираше защо според отец Висажик тази работа ще му помогне да възвърне вярата си. Съществуването на толкова много страдащи хора само засили съмненията му. Ако имаше Господ, защо Той позволяваше невинните да понасят такива жестокости. Разбира се, Брендън знаеше традиционните теологични доводи по този въпрос. Църквата твърдеше, че човечеството си бе навлякло всички тези злини по собствен избор, защото е обърнало гръб на Божията милост. Но теологичните аргументи бяха недостатъчни, когато Брендън видя най-малките жертви на съдбата.
На втория ден децата започнаха да го наричат Дундьо — отдавна неупотребяван прякор. Той им го каза, докато им разказваше една смешна история. Те харесаха приказките, шегите и стихчетата му и Брендън установи, че може да ги разсмее или поне да ги накара да се усмихнат. През втория ден той отиде в тоалетната и плака само веднъж.
На третия ден и персоналът започна да го нарича Дундьо. Ако имаше друго призвание освен свещеничеството, Брендън го намери в болница „Сейнт Джоузеф“. Освен обичайните задължения на санитар той забавляваше и развеселяваше пациентите. Където и да отидеше, го поздравяваха с радостни викове „Дундьо“ и това беше най-удовлетворяващата награда от всички. И Брендън плачеше само когато се прибереше в хотелската стая, в която се бе настанил по време на нестандартната терапия на отец Висажик.
На седмия ден Брендън разбра защо Стефан го е изпратил в „Сейнт Джоузеф“. Прозрението го осени, докато сресваше косите на едно десетгодишно момиченце, парализирано от рядко срещано заболяване на костите.
Тя се казваше Емелийн и с право се гордееше с косите си — гъсти, лъскави, гарвановочерни и предизвикателно контрастиращи на съсипаното й от болестта тяло. Момиченцето обичаше да сресва косите си всеки ден, но често ставите на китките й бяха толкова възпалени, че не можеше да държи четката.
В сряда Брендън я сложи на инвалидната количка и я закара в рентгеновото отделение, където следяха въздействието на ново лекарство върху костния й мозък, а после, когато се върнаха в стаята й, започна да сресва косите й. Емелийн седеше и гледаше през прозореца, омаяна от зимния пейзаж навън.
— Виждаш ли онази преспа сняг, Дундьо? Прилича на красив старинен кораб с три бели платна.
Отначало Брендън не съзря такива очертания, но тя продължи да описва въображаемия кораб. И той изведнъж видя, че преспата сняг на покрива наистина прилича на кораб с платна.
За Брендън дългите ледени висулки пред прозореца представляваха прозрачни решетки, а болницата — затвор, от който Емелийн никога нямаше да бъде освободена. Но за детето замръзналите сталактити бяха приказна Коледна украса, която й внушаваше празнично настроение.
— Господ обича и зимата, и пролетта — добави Емелийн. — Сезоните са дар, с който Той не ни позволява да скучаем на този свят. Така ни каза сестра Катерин и сега виждам, че това е истина. Когато слънцето освети ледените висулки, леглото ми се изпъстря с разноцветни отблясъци. Много са красиви, Дундьо. Ледът и снегът приличат на скъпоценни камъни… на хермелинови наметки, с които Господ облича света през зимата, за да ни кара да ахнем. Той никога не прави две еднакви снежинки. Така ни напомня, че светът, който е създал за нас, е прекрасен.
Въпреки парализираните си крака, деформираните ръце и болката, която бе принудена да понася, Емелийн вярваше в Божията доброта и във вдъхновяващата
Всъщност вярата беше характерна черта на почти всички деца от болница „Сейнт Джоузеф“. Те бяха убедени, че грижовният Бог ги гледа от царството си на небето, и се окуражаваха.
Брендън сякаш чу думите на отец Висажик. „Щом тези невинни деца страдат толкова много и не изгубват вярата си, какво извинение имаш ти, Брендън? Вероятно в невинността и наивността си те знаят нещо, което ти си забравил, докато си се образовал в Рим. Може би ще научиш нещо от тях. Не мислиш ли така?“
Но урокът не беше достатъчно убедителен, за да възвърне вярата на Брендън. Той продължаваше да се вълнува, но не от вероятността, че съществува грижовен и състрадателен Бог, а от изумителната смелост на децата пред лицето на нещастието.
Брендън среса косите на Емелийн, после я вдигна от инвалидната количка и я сложи на леглото. Докато завиваше парализираните й крака, той почувства прилив на същия гняв, който бе изпитал по време на литургията в „Сейнт Бернадет“, когато запокити свещения потир. И не би се поколебал да го стори отново.
Изведнъж Емелийн ахна и Брендън помисли, че е прочела богохулствените му мисли.
— О, Дундьо, как се нарани? — попита тя.
Той примига учудено.
— Ръцете ти. Къде се удари?
Озадачен от въпроса й, Брендън погледна ръцете си и с изненада видя, че на дланите му има белези — червени кръгове от възпалена и подпухнала плът. Кръговете бяха пет сантиметра в диаметър и ясно очертани по краищата. Кожата около и вътре в тях беше нормална. Червените очертания приличаха на нарисувани с боя, но когато ги докосна, той усети подутините.
— Странно — каза Брендън.
Доктор Стан Хийтън беше дежурен в спешното отделение на „Сейнт Джоузеф“. Той се вторачи с интерес в странните кръгове на дланите на Брендън и попита:
— Боли ли?
— Не.
— А сърби ли? Пари ли?
— Не.
— За пръв път ли се появяват?
— Да.
— Знаеш ли дали имаш алергия към нещо? Не? Хм. На пръв поглед прилича на леко изгаряне, но трябва да си спомняш дали си докоснал нещо толкова горещо. Щеше да почувстваш болка. Ето защо, изключваме изгаряне. Същото се отнася и за допир до някаква киселина. Казваш, че си завел момиченцето в рентгенологията, така ли?
— Да, но не стоях в стаята с рентгена.
— Всъщност раните приличат на изгаряне от радиация. Може да е дерматомикоза, гъбична зараза, макар че симптомите са различни. Не те сърби или пари и нямаш обрив. Пък и кръговете са твърде ясно очертани.
— Тогава от какво са?
Доктор Хийтън се поколеба.
— Не мисля, че е нещо сериозно. По всяка вероятност е обрив, дължащ се на неустановена алергия. Ако не изчезнат, ще трябва да ти направим изследвания, за да определим източника на проблема.
Озадачен, Брендън се вторачи в ръцете си, после ги скръсти на коленете си.
— Ще ти предпиша най-простото лечение — лосион с хидрокортизон. Ако обривът не изчезне след два дни, пак ела при мен.
Брендън взе рецептата.
— Има ли вероятност да прехвърля заразата на децата?
— О, не. Ако мислех, че съществува и най-малката вероятност, щях да ти кажа. Дай да видя ръцете ти още веднъж.
Брендън показа дланите си.
— По дяволите! — възкликна доктор Хийтън.
