светлина.
Ърни изкрещя панически и хукна по магистралата, без да обръща внимание на опасността. Чу се клаксон. Ърни не спря и продължи да тича като обезумял, защото имаше чувството, че мракът се вкопчва в него и го притиска. Той стигна до плиткия ров, разполовяващ магистралата, падна, претърколи се, стана и отново побягна, ужасен от сенките във всяка долчинка в земята и около скалите. За щастие по другите две платна не минаваха коли, защото Ърни не погледна да види дали пътят е чист. Той стигна до микробуса и се засуети с дръжката на вратата, болезнено съзнавайки непрогледния мрак
Почувства се по-добре, но не и в пълна безопасност, и ако не се намираше толкова близо до дома си, щеше да се вцепени от ужас. Но трябваше да измине само четиристотин метра. Той запали фаровете. Мракът се отдръпна и това го окуражи. Ърни трепереше толкова силно, че не знаеше дали ще може да шофира. От двете страни на отклонението от магистралата имаше лампи и той се изкушаваше да спре под ярката им светлина. Но Ърни стисна зъби и зави по тъмния междуселски път. След като кара само двеста метра, той стигна до входа на мотел „Спокойствие“, спря и угаси фаровете и двигателя. Фей седеше на рецепцията.
Ърни бързо влезе вътре, тресна вратата и се усмихна на Фей. Надяваше се, че усмивката му е убедителна.
— Бях започнала да се безпокоя, мили — каза Фей, като отвърна на усмивката му.
— Спуках гума — обясни той и смъкна ципа на якето си.
Изведнъж изпита известно облекчение. Беше му по-лесно да се справи с мрака, когато не беше сам. Фей му даваше сили. Но още се чувстваше неспокоен.
— Липсваше ми — каза тя.
— Отсъствах само няколко часа.
— Стори ми се по-дълго. Трябва да виждам моя Ърни всеки час, инак ще страдам.
Той се наведе над плота и я целуна. Целувката им съвсем не беше формална. Дори да останеха влюбени, повечето отдавна женени брачни двойки бяха повърхностни в проявите си на обич, но това не се отнасяше за Ърни и Фей Блок. След трийсет и една години брак тя още го караше да се чувства млад.
— Къде са новите лампи?
Въпросът го стресна и възвърна болезненото усещане за мрака навън. Ърни погледна към прозорците, сетне бързо отмести очи встрани.
— Уморен съм. Сега не ми се занимава с тях.
— Само четири кашона.
— Предпочитам да ги донеса сутринта — каза Ърни, полагайки усилия гласът му да не трепери. — Нищо няма да им стане в микробуса. Няма кой да ги пипа. Хей, сложила си Коледната украса!
— Искаш да кажеш, че едва сега забеляза?
На стената над дивана беше окачен огромен венец от елхови клонки с шишарки. В ъгъла стоеше картонена фигура на Дядо Коледа в естествен ръст, а на дългия плот бе сложена малка керамична шейна с елени. От тавана висяха червени и златисти топки.
— Качвала си се на стълбата. Ами ако беше паднала? Трябваше да оставиш това на мен.
Фей поклати глава.
— Нищо ми няма. Не съм толкова крехка. А сега, млъкни. Вие, бившите морски пехотинци, понякога се правите на твърде мъжествени.
— Така ли?
Вратата се отвори и в офиса влезе шофьор, който попита дали има свободни стаи.
Той беше висок и слаб мъж с каубойска шапка, яке и джинси. Фей му направи комплимент за шапката, предразположи го, накара го да се почувства като стар приятел и го регистрира.
Опитвайки се да забрави странното си преживяване на магистралата и да не мисли за настъпващата нощ, Ърни закачи якето си на месинговата закачалка и се приближи до дъбовото бюро, където беше оставена пощата. Сметки. Реклами. Покана за благотворителен бал. Първите Коледни картички за годината. Чекът за пенсията му от военните.
Най-отдолу имаше бял плик без обратен адрес, в който имаше моментална цветна снимка, направена пред мотела, до вратата на стая номер девет. На снимката имаше трима човека — мъж, жена и дете. Мъжът беше трийсетинагодишен, хубав и с тъмен слънчев загар. Жената беше две-три години по-млада, красива брюнетка, а момиченцето — пет-шестгодишно и много симпатично. Тримата се усмихваха. Съдейки по сандалите и дрехите им — къси панталони и фланелки — Ърни предположи, че снимката е правена в разгара на лятото.
Озадачен, той я обърна, търсейки някаква обяснителна бележка. Но на гърба не беше написано нищо. В плика нямаше писмо. Пощенското клеймо беше от Елко, седми декември, миналата събота.
Ърни отново погледна хората на фотографията и макар да не ги помнеше, усети, че кожата му настръхна, както бе станало, когато го привлече онова място край магистралата. Пулсът му се учести. Той бързо сложи снимката настрана и отмести поглед от нея.
Фей още бъбреше с шофьора каубой.
Ърни се вторачи в нея. Тя имаше успокояващо въздействие. Когато се запознаха, Фей беше хубаво фермерско момиче и бе станала красива жена. Русите й коси може и да бяха започнали да побеляват, но това не се забелязваше. Сините й очи бяха ясни и бързоподвижни, а лицето — прямо, дружелюбно и малко дръзко, но винаги весело.
Шофьорът излезе. Ърни бе спрял да трепери. Той показа на Фей снимката.
— Какво мислиш?
— Това е нашата стая номер девет. Сигурно са били отседнали при нас — отговори тя и се намръщи. — Но не ги помня. Струват ми се непознати.
— Но защо ще ни изпращат снимка, без да напишат нищо?
— Ами, явно мислят, че ги помним.
— Само ако са стояли няколко дни. А аз изобщо не ги помня. Не бих забравил момиченцето. Толкова е красиво, че би могло да бъде кинозвезда.
— Аз пък бих предположила, че ще помниш
— Пощенското клеймо е от Елко. Защо някой, който живее в Елко, ще отсяда тук?
— Може би не живеят в Елко. Вероятно са били тук миналото лято и все са се канели да ни изпратят снимка и наскоро са минали оттук, но не са имали време да се отбият и са я пуснали в Елко.
— Без да напишат нищо?
— Е, да, това е странно — съгласи се Фей.
Ърни взе снимката от ръцете й.
— Освен това е правена с „Полароид“. Проявена е веднага. Моментална снимка. Щом са искали да ни я подарят, защо не са ни я оставили, като са си тръгвали?
Вратата се отвори и в рецепцията влезе мъж с къдрава коса и рунтави мустаци.
— Има ли свободни стаи?
Фей се залови да обслужва госта, а Ърни занесе снимката на дъбовото бюро. Смяташе да вземе пощата и да се качи горе, но отново се вторачи в лицата на хората на фотографията.
Беше вторник вечерта, десети декември.
8.
Чикаго, Илинойс
Когато Брендън Кронин отиде да работи като санитар в детската болница „Сейнт Джоузеф“, само доктор Джеймс Макмъртри знаеше, че той всъщност е свещеник. Лекарят бе обещал на отец Висажик, че ще пази тайната и ще възлага на Брендън трудни и неприятни задачи като на всеки друг санитар. И така, през първия си работен ден Брендън миеше подлоги, сменяше напоени с урина чаршафи, помагаше на терапевта да прави пасивна гимнастика на прикованите към леглото пациенти, нахрани с лъжичка едно осемгодишно, частично парализирано момче, бута инвалидни колички, окуражава отчаяните болни и изчисти повърнатото
