Ариман, щях да се боря, колкото и да ми струваше това. Но онази хора, които изпълзяха от дупките си, за да го защитят… Не го разбирам. А щом не разбирам нещо, не мога да се боря.
— Може би и ние няма да можем да се преборим с него — каза Дъсти.
— Може би — съгласи се Клостърман. — И ако сте забелязали, не ви попитах какво се е случило с приятелката ви Сюзан и какви са проблемите ви с Марк Ариман. Защото, откровено казано, не искам да знам повече. Предполагам, че съм страхливец. Никога не съм се мислил за такъв, докато не разбрах какво представлява Ариман.
— С всички нас е така — рече Марти и го прегърна. — И не сте страхливец, докторе, а много добър и смел човек.
— И аз му го казвам, но той не ме слуша — каза Брайън.
— Ще ти трябва всичката смелост на баща ти — рече Клостърман, притискайки Марти до себе си.
— Тя я има — увери го Дъсти.
Това беше странен миг на приятелство. Четиримата бяха съвсем различни, но връзката между тях беше толкова силна, сякаш бяха последните човешки същества, останали на планетата, превзета от извънземни.
— Да сложим ли още две чинии и прибори за вечеря? — попита Брайън.
— Благодаря — отговори Дъсти, — но не сме гладни. Пък и трябва да свършим много неща, преди да мине нощта.
Марти сложи каишката на Валит и двете кучета се подушиха за довиждане.
— Доктор Клостърман… — започна Дъсти.
— Наричай ме Рой.
— Благодаря, Рой. Не мога да кажа дали щяхме да имаме по-малко неприятности, ако се бях доверил на инстинктите си и бях престанал да се обвинявам, че съм параноик, но може би направихме крачка напред.
— Параноята е най-ясният симптом за психично здраве в това ново хилядолетие — каза Брайън.
— Да. Колкото и параноично да звучи… имам брат, който е в клиника за наркомани. За трети път. Последните два пъти беше в същото заведение. И снощи, когато го оставих там, почувствах обезпокоителна реакция към онова място…
— Коя клиника?
— „Нов живот“. Знаеш ли я?
— Да. Ариман е един от собствениците.
Дъсти си спомни за силуета на високия и властен мъж, застанал на прозореца на стаята на Скийт.
— Да. Вчера това би ме изненадало, но днес…
В дома на Клостърман беше топло и януарската нощ навън им се стори още по-студена. Силният вятър диплеше повърхността на океана и разнасяше пръски вода по тротоара.
Нямаше луна. Нито звезди. Нямаше сигурност дали зората ще изгрее, нито нетърпение какво ще донесе.
59.
В съзнанието на Марти неочаквано се появиха образи на убити свещеници с шипове в главата и други ужасяващи видения за насилие. Тя извика и подскочи на седалката в колата.
Пристъпът я обзе внезапно. Марти млъкна по средата на изречението, докато разговаряха за Скийт. Тя започна да пищи и се опита да се превие на две, но предпазният колан й попречи. Това я ужаси толкова много, колкото и образите, вероятно защото жертвите, които си представи, бяха оковани във вериги или завързани с въжета. В главата им бяха забити шипове, а в дланите — дълги гвоздеи. Марти вкопчи пръсти в предпазния колан. Беше толкова уплашена, че забрави как се откопчава.
Пътуваха по широк булевард с натоварено движение и Дъсти спря до тротоара, под огромен дъб, който се бореше с вятъра.
Когато се опита да й помогне да се освободи от предпазния колан, Марти се дръпна и започна да се мята още по-ожесточено и да размахва ръце, предупреждавайки го да не се доближава до нея. Но Дъсти успя да откопчее колана.
Марти се наведе напред и почувства силни конвулсии на гадене. Тя намери дръжката на вратата и се опита да слезе от колата.
Вероятно не искаше да я изцапа. А може би се опитваше да избяга от Дъсти, за да не го нарани. Но той не трябваше да й позволява да излезе навън, защото в паниката си Марти можеше да попадне под колелата на някое превозно средство.
— Реймънд Шоу — каза Дъсти.
— Слушам — отговори тя и мигновено замръзна на мястото си, млъкна и зачака стихчето хайку.
Дъсти се пресегна и затвори вратата, после сложи ръка под брадичката й, обърна лицето й към себе си и добави:
— Западен вятър…
— Ти си западът и вятърът.
— Сухи листа събира…
— Листата са инструкциите ти.
— На изток вее.
— Аз съм изтокът.
Марти беше активирана и достъпна и чакаше да бъде задействана. Тя се втренчи в Дъсти, сякаш сега не Ариман, а
Потресен от покорното й пасивно изражение, Дъсти отмести поглед от нея. Сърцето му се сви.
В момента Марти беше невероятно уязвима. Ако той й дадеше погрешни указания или думите му съдържаха двусмисленост, тя можеше да реагира по непредсказуеми начини. Вероятността да нанесе психични поражения изглеждаше страховито реална.
Когато бе казал на Скийт да заспива, Дъсти не бе уточнил колко дълъг да бъде сънят му. Скийт бе спал около час, но явно нямаше причина да спи дни, седмици, месеци или до края на живота си.
Дъсти трябваше да обмисли много внимателно инструкциите си към Марти.
Притесняваше го и контролът, който имаше над нея. Тя търпеливо очакваше заповедите му. Той обичаше тази жена повече от всичко на света, но никой не трябваше да упражнява абсолютна власт над друго човешко същество, колкото и чисти да бяха намеренията му. Гневът не беше толкова пагубен за душата колкото алчността. А нищо не покваряваше съзнанието повече от властта.
Дъсти се втренчи в очите й, които леко потрепваха, сякаш Марти спеше.
— Марти, искам да ме слушаш внимателно.
— Слушам.
— Искам да ми кажеш къде се намираш сега.
— В колата ни.
— Физически, да. Но ми се струва, че психически си другаде. Искам да знам кое е онова друго място.
— Намирам се в параклиса в подсъзнанието ми.
Дъсти не знаеше какво означава това, но нямаше нито време, нито смелост да я разпитва. Той реши да продължи, без да споменава нищо друго, освен термина
— Когато покажа пръстите си пред лицето ти и щракна, ще заспиш дълбоко и спокойно. А щом щракна втори път, ще се събудиш и ще излезеш от параклиса в подсъзнанието ти, където се намираш сега. Отново ще бъдеш в пълно съзнание… и паниката ти ще изчезне. Разбираш ли?
— Разбирам ли?
Дъсти се изпоти и избърса с ръка челото си.
— Кажи ми дали разбираш, или не.
— Разбирам.
Той вдигна ръка, но се поколеба и добави:
