Тенеси, които произвеждаха „Джак Даниълс“. Това бяха нещата, които имаха значение, които правеха малкия му свят уютен и сигурен.
Изобщо не се обади в полицията.
4
Кошмарите измъчваха Чейс и той спеше неспокойно, събуждайки се в най-страшния момент на всеки сън, когато мъртъвците плътно го обкръжаваха, отправяйки безмълвни обвинения към него, протегнали разложените си бели ръце.
Той стана рано, изоставяйки всяка надежда да се наспи, взе душ, обръсна се и изми ръцете си, обръщайки специално внимание на мръсотията под ноктите си.
Седна на масата и си обели една ябълка за закуска. Не му се искаше да ходи в „Улуъртс“, защото вече не беше поредната безименна физиономия за посетителите, а нямаше никаква идея къде другаде би могъл да закуси, без да бъде разпознат.
Беше девет и трийсет и пет сутринта. Твърде рано, за да започне да пие. Чейс съблюдаваше няколко правила в живота си и това никога да не пие преди обяд, беше едно от тях. Следобедите и вечерите бяха за алкохол, а сутринта бе време за разкаяние, съжаление и тихи угризения.
Но с какво да запълни дългите часове преди следобеда? Да убива времето, без да пие, беше изключително трудно.
Той включи телевизора, но не можа да намери никакви стари филми. Изключи го.
Накрая, понеже нямаше какво да прави, започна да си припомня подробности от кошмара, който го беше събудил, а това никак не беше хубаво. Даже беше опасно.
Бен вдигна слушалката и набра един номер.
Телефонът иззвъня три пъти, преди да чуе бодър женски глас:
— Кабинетът на доктор Фоувъл. Аз съм госпожица Прингъл. С какво мога да ви бъда полезна?
— Бих искал да видя доктора — рече Чейс.
— Постоянен пациент ли сте?
— Да. Казвам се Бен Чейс.
— О, ама, разбира се! — възкликна госпожица Прингъл, сякаш една от мечтите й бе да чуе неговия глас. — Добро утро, господин Чейс. — Тя запрелиства регистрационния бележник. — Имате записан час за този петък в три следобед.
— Трябва да видя доктора преди това.
— Утре сутринта имаме на разположение половин час…
— Днес — прекъсна я Бен.
— Моля? — Вече като че ли не беше толкова доволна да разговаря с него.
— Трябва ми час за днес — повтори Чейс.
Госпожица Прингъл започна да му разказва за голямата натовареност на лекаря и за дългите часове, които прекарва в изучаване на епикризите на новите пациенти.
— Моля, обадете се на доктор Фоувъл — започна Чейс — и го попитайте дали ще може да намери време за мен.
— Докторът в момента преглежда…
— Ще изчакам.
— Невъзможно е да…
— Няма проблеми, ще изчакам, колкото е необходимо.
Тя въздъхна, но не прекъсна линията. След минута се върна и му каза, че лекарят може да го приеме в четири следобед. Госпожицата явно бе разстроена, че заради него е нарушен правилникът. Навярно знаеше също, че правителството плаща за него и психиатърът щеше да получи много повече, ако бе приел на негово място някоя от богатите откачалки.
Имаш ли психологически проблеми, си голям късметлия, ако те тормози някоя уникална психария, представляваща интерес за лекаря, А като прибавим и славата/позора, специалното отношение ти е гарантирано.
В единайсет и половина, докато Чейс се приготвяше да се поразходи и да хапне някъде навън, се обади Съдията. Гласът му звучеше по-добре, макар и още да не се бе нормализирал.
— Как се чувстваме тази сутрин, господин Чейс?
Той не отговори.
— Очаквай обаждане в шест тази вечер.
— От кого?
— Ха-ха, много смешно. Точно в шест вечерта. Чейс. — Съдията говореше с уверения, властен тон на човек, който е свикнал да му се подчиняват. — Трябва да обсъдя с теб някои интересни неща, които доста ще те заинтригуват.
— Добре — отвърна Чейс.
— Желая ти приятен ден тогава — каза убиецът и двамата затвориха едновременно.
Кабинетът на доктор Фоувъл, разположен на осмия етаж на Кейн Билдинг в центъра на града, не приличаше на типичния кабинет на психиатър, познат от филмите и книгите. Нито беше малък и интимен, нито пораждаше някакви асоциации с майчината утроба. Представляваше приятна, делова, просторна стая с размери девет на десет метра, с висок, потънал в сенки таван. На две от стените имаше рафтове от пода до тавана, третата стена бе покрита с успокояващи пасторални пейзажи, а четвъртата беше остъклена. Рафтовете съдържаха само няколко тома в разкошни подвързии, но затова пък имаше стъклени кученца — повече от триста на брой и не по-големи от човешка длан. Колекционирането на стъклени кученца беше хобито на доктор Фоувъл.
Както стаята с нейното изподраскано бюро, меки кресла и овехтяла масичка за кафе изглеждаше абсолютно несъответстваща на предназначението си, така и доктор Фоувъл не приличаше на психиатър. Чейс не можеше да разбере дали става въпрос за случайност, или това е нарочно изграден имидж. Лекарят бе дребен, но добре сложен мъж, който създаваше впечатлението, че спортува активно, а косата му се спускаше над яката по начин, който говореше no-скоро за небрежност, отколкото за стил. Носеше измачкан син костюм и прекалено дълги панталони.
— Сядай, Бен — каза Фоувъл. — Искаш ли нещо за пиене — кафе, чай, кола?
— Не, благодаря.
В кабинета нямаше кушетка — задължителния реквизит на психоаналитичния мит — тъй като лекарят не мислеше, че трябва да глези пациентите си. Чейс се разположи в едното кресло.
Фоувъл седна от дясната му страна и качи краката си на масичката за кафе, карайки Чейс да последва примера му. Когато и двамата се настаниха удобно, лекарят каза:
— Значи, без предварителната част?
— Днес да.
— Напрегнат си, Бен.
— Да.
— Нещо се е случило.
— Да.
— Но животът е такъв. Нещо винаги се случва. Не живеем в кехлибар все пак.
— Работата не е толкова обикновена.
— Разкажи ми тогава.
Чейс замълча.
— Дойде тук, за да ми разкажеш, нали? — притисна го докторът.
— Да. Но…, когато говориш за проблема си, понякога става още по-лошо.
— Напротив.
— Може би при вас не е така.
— Няма човек, който да се е почувствал по-зле, когато е споделил болката си.
— За да говоря за това, трябва да мисля за него, а така се изнервям. Искам нещата да са спокойни. Тихи и спокойни.
