— Какво ще кажеш да поиграем на асоциации?
Бен се поколеба, после кимна, притеснявайки се малко от играта, към която нерядко прибягваха. В отговорите си той често разкриваше повече, отколкото му се искаше, а и Фоувъл не играеше съвсем по правилата. Той изстрелваше думите бързо и напористо, мигновено улучвайки целта. Въпреки това Чейс каза:
— Давайте.
— Майка — започна лекарят.
— Мъртва.
— Баща.
— Мъртъв.
Психиатърът допря върховете на пръстите си, сякаш бе дете, играещо на „дай, бабо, огънче“.
— Любов.
— Жена.
— Любов — повтори доктор Фоувъл.
— Жена — беше отговорът на Чейс.
— Не се повтаряй, ако обичаш — каза лекарят, докато се взираше в синия стъклен териер на най- близката полица.
Бен се извини със съзнанието, че лекарят очаква това от него. Първия път, когато разбра, че Фоувъл чака извинение, Чейс бе изненадан. Струваше му се странно в отношенията между психиатър и пациент да има чувство за вина в случаите, когато пациентът се опитваше да се измъкне от конкретния отговор. Като минаха няколко седмици обаче, постепенно започна да свиква с нестандартните подходи на доктор Фоувъл.
— Любов — каза за трети път лекарят.
— Жена.
— Любов.
— Жена.
— Помолих те да не се повтаряш.
— Не съм латентен хомосексуалист, ако това е целта на въпросите ви.
— Но само това „жена“ е бягство от конкретния отговор.
— Всичко в този свят е бягство от конкретния отговор. Забележката на Бен, изглежда, изненада Фоувъл, но не толкова, че да го отклони от твърдия курс, който бе предприел.
— Да, всичко е бягство от конкретния отговор. В твоя случай обаче имаме фрапантно бягство от отговора, понеже няма никаква жена. Ти не би допуснал никоя жена в живота си. Така че да караме по- честно, ако обичаш. Любов.
Чейс се бе изпотил, макар и да не знаеше защо.
— Любов — продължаваше Фоувъл.
— Това е нещо разкошно.
— Неприемливо и детинско.
— Съжалявам.
— Любов.
— Аз — най-накрая отговори Чейс.
— Но това е лъжа, нали?
— Да.
— Защото не обичаш себе си.
— Така е.
— Много добре — каза Фоувъл. Сега размяната на думи потръгна по-бързо, сякаш скоростта им носеше точки.
— Омраза — рече лекарят.
— Вас.
— Забавно.
— Благодаря.
— Омраза.
— Самоунищожение.
— Поредното измъкване. Омраза.
— Армията.
— Омраза.
— Виетнам.
— Омраза.
— Оръжия.
— Омраза.
— Захария — каза Чейс, макар че неведнъж се беше заклевал да не произнася това име, както и да не си припомня нито човека, който го носеше, нито събитията, с които този човек бе свързан.
— Омраза — не отстъпваше Фоувъл.
— Кажете друга дума, моля ви!
— Не. Омраза.
— Лейтенант Захария.
— По-дълбоко е от Захария.
— Знам.
— Омраза.
— Аз.
— И това е истината, нали?
— Да.
Възцари се мълчание. После психиатърът се обади:
— Добре, да се върнем от теб към Захария. Спомняш ли си какво ти заповяда да направиш лейтенант Захария, Бенджамин?
— Да, сър.
— Какви бяха тези заповеди?
— Бяхме отрязали два от входовете в системата от тунели на Конг.
— И?
— Лейтенант Захария ми нареди да разчистя единия от тях.
— Как го направи?
— С граната, сър.
— А после?
— После, преди димът от гранатата да се разнесе, тръгнах напред.
— И?
— Използвах картечница.
— Добре.
— Не беше добре, сър.
— Добре, че най-накрая поне говориш за това.
Чейс нищо не каза.
— Какво се случи тогава, Бенджамин?
— Спуснахме се долу, сър.
— Ние?
— Лейтенант Захария, сержант Кумбс, редниците Халси и Уейд и неколцина други мъже, но не помня кои бяха.
— И ти.
— Да. И аз.
— Какво се случи тогава?
— В тунела открихме четирима мъртви мъже и части от човешки тела близо до входа. Лейтенант
