— Вече съм вечерял, благодаря.
Тя замълча. После каза:
— Добре. Но жалко, че не искате, защото съм приготвила такива чудесни неща.
— Съжалявам, но не съм гладен.
— Може би утре вечерта?
— Може би — отвърна Чейс и затвори, преди госпожа Филдинг да му предложи да похапнат заедно по- късно.
Ледът се топеше в чашата с недоизпитото уиски. Той го изля в умивалника и напълни чашата отново, прибавяйки неизменните кубчета лед. Вкусът му бе горчив като лимонова кора, но въпреки това го изпи. Потърси някаква храна, но единственото, което ставаше за ядене, бяха няколко ябълки.
Чейс отново включи малкото черно-бяло телевизорче и започна бавно да сменя местните канали. Нищо освен новини, новини, новини и едно анимационно филмче. Предпочете филмчето.
Изобщо не беше интересно.
След скучната анимация се спря на архивен филм.
Като се изключеше уговорката с убиеца, цялата му вечер бе свободна.
Точно в шест телефонът иззвъня.
— Ало?
— Добър вечер, Чейс — каза убиецът. Гласът му още беше дрезгав.
Бен се изправи в леглото.
— Как си тази вечер?
— Добре съм.
— Знаеш ли с какво се занимавах цял ден?
— С проучване на моята персона.
— Точно така.
— Кажи ми тогава какво си открил — поинтересува се Чейс, сякаш очакваше да чуе нещо ново за себе си. Впрочем, не беше съвсем изключено.
— Първо, роден си тук преди малко повече от двайсет и четири години — на единайсети юни 1947 година в Болницата на милосърдието. Родителите ти са загинали при автомобилна катастрофа преди няколко години. Учил си в общинско училище и си завършил тригодишна ускорена програма, специализирайки бизнес администрация. Представил си се отлично по всички предмети, с изключение на няколко дисциплини — Основи на физическите науки, Биология първа и втора част и Химия първа част. — Убиецът продължи да шепне няколко минути, изброявайки маловажни факти, които Чейс смяташе, че никой друг освен самия той не знае. Съдебни отчети, документи от колежа, вестникарски архиви и още половин дузина източници бяха дали повече информация на непознатия от всички статии на „Прес-Диспач“.
— Мисля, че говоря твърде дълго по тази линия — каза убиецът. — Време е да се преместя в друга кабина. Телефонът ти подслушва ли се, Чейс?
— Не.
— Няма значение, аз ще се прехвърля и ще ти се обадя отново след няколко минутки. — Връзката прекъсна.
Пет минути по-късно убиецът се обади отново:
— Това, което ти казах досега, са дреболии, Чейс, суха трева. Сега ще добавя някои неща и ще поразмишлявам малко над тях. Да видим дали мога да хвърля запалена клечка в тревата.
— Пробвай.
— Значи — започна непознатият, — наследил си голяма сума пари, но почти нищо не си изхарчил от нея.
— Не е чак толкова голяма.
— Четирийсет хиляди долара след данъците, а живееш оскъдно.
— Откъде си толкова сигурен?
— Днес се поразходих до бърлогата ти и разбрах, че живееш в обзаведена стая на третия етаж. Когато те видях да се прибираш, ми направи впечатление, че не си облечен много добре. Преди да ти подарят този новичък мустанг, не си имал никаква кола. Следователно голяма част от наследството ти се е запазила, като вземем предвид, че пенсията ти покрива дневните ти разходи.
— Искам да спреш да ме шпионираш.
Мъжът се изсмя.
— Не мога. Спомни си, че трябва да оценя моралния ти облик, преди да издам присъдата, господин Чейс.
Бен тресна слушалката. Обстоятелството, че бе проявил инициатива, малко го поразведри. Когато телефонът отново започна да звъни, реши да не вдига. След трийсетина иззвънявания най-накрая замлъкна.
След десет минути обаче атаката се поднови. Чейс вдигна слушалката и каза:
— Ало.
Убиецът беше побеснял:
— Ако още веднъж ми направиш този номер, кучи сине, ще те накарам да съжаляваш за това! Убийството няма да е бързо и чисто… Ще се погрижа за това, разбра ли?
Чейс мълчеше.
— Господин Чейс? Какво ти става, по дяволите?
— Бих искал да знам — въздъхна Бен.
Непознатият сподави гнева си и поде с предишния ироничен тон:
— Много ми е интересна тази формулировка — „ранен по време на акция“. Тази част от биографията ти. Защото не ми приличаш на безпомощен инвалид, който трябва да получава пенсия. Ако имаше нещо такова, щях да го усетя, докато се биехме. Това ме навежда на мисълта, че твоите сериозни рани изобщо не са от физическо естество.
— А на кого ли са?
— Мисля, че си имал сериозни психологически проблеми, които са те докарали до военната болница и са ти издействали уволнението.
Чейс мълчеше.
— И точно ти ми казваш, че имам нужда от специализирана помощ! Трябва да се поразровя малко повече в тези неща. Много интересно… Е, спинкай си спокойно тази нощ, господин Чейс. Още ти е рано да умреш.
— Почакай.
— Какво?
— Трябва да те наричам по някакъв начин. Не мога повече да мисля за теб с абстрактни категории като „непознатият“, „мъжът“ или „убиецът“. Разбираш ли?
— Да.
— Значи как?
Непознатият се замисли. После рече:
— Можеш да ме наричаш Съдията.
— Съдията?
— Да, като в израза „съдия, съдебни заседатели и екзекутор“. — Той се засмя, но така се закашля, че изведнъж затвори, все едно беше някакъв анонимен телефонен хулиган.
Бен отиде до хладилника и си взе една ябълка. Обели я и я наряза на осем парчета, след което започна бавно да ги дъвче. Не беше кой знае каква вечеря, обаче в една чаша уиски имаше достатъчно калории. Наля си една чаша за десерт.
Изми ръцете си, които бяха станали лепкави от ябълковия сок.
Щеше да ги измие дори и да бяха чисти. Миеше ръцете си изключително често. Особено след Виетнам. Понякога ги миеше по сто пъти на ден и те се зачервяваха.
Изпи още една чаша и се излегна пред телевизора. Даваха някакъв филм и той се мъчеше да не мисли за нищо друго освен за ежедневните си навици — закуската в „Улуъртс“, романите с меки корици, архивните филми по телевизията, четирийсетте хиляди долара в банковата му сметка, пенсионния чек и добрите хора в
