Вашингтон?
— Отива в Насо — внезапно се обади майка им от мястото си. — И не се отнасяй така със сестра си, чуваш ли?
Тони разпери ръце встрани. Долната му челюст увисна от изненада.
— В Насо ли? — извика той. — Това е още по-безумно. Ако КЛЕЗА потъва поради политически скандал, не мислиш ли, че трябва да си останеш тук и да направиш нещо?
— Затова заминаваме за Насо — обясни Стефани.
— Ха! — викна Тони. — Защо ми се струва, че приятелчето ти е замислило нещо? Мирише ми на бягство.
— Много си далеч от истината, братко. Бих искала да ти кажа всичко, но не мога. Да се надяваме, че след месец нещата ще си дойдат на мястото и че тогава ще се радваме да гледаме на парите ти като на заем. Ще можем да ти ги върнем с лихвите.
— Толкова се впечатлих, че чак дъхът ми спря — изсмя се Тони. — Твърдиш, че не можеш да ми кажеш всичко, но аз мога да ти кажа нещо. Тези двеста хиляди не бяха само мои.
— Така ли?
Разговорът вземаше неприятна насока.
— Нарисува ми такава прекрасна картина, че реших да я споделя с братята Кастиляно. Половината пари са техни.
— Не си ми го казвал!
— Казвам ти го сега.
— Кои са братята Кастиляно?
— Бизнес партньори. Мога да ти кажа и друго. На тях никак няма да им хареса, че парите им ще отпътуват на юг. Не са свикнали с такива неща. Като твой брат държа да ти заявя, че заминаването ви за Бахамите не е добра идея.
— Но ние трябва да заминем!
— Вече го каза, но не ми обясни защо. Затова повтарям: по-добре ти и твоето приятелче от Харвард да си седите на задниците, защото ми се струва, че искате да отлетите с паричките ни и да се греете на слънчице, а нас да ни захвърлите като ненужна вещ.
— Тони — прекъсна го Стефани с най-спокойния си и уверен тон, който можеше да демонстрира в момента. — Заминаваме за Насо, за да уредим този изключително неприятен проблем.
Тони вдигна ръце, знак, че се предава.
— Опитах да те вразумя! Бог ми е свидетел, че опитах!
Благодарение на хидравликата в колата, Тони се нуждаеше само от показалеца на дясната си ръка, за да управлява кормилото на черния кадилак. В меката вечер той бе отпуснал през отворения прозорец лявата си ръка, с която държеше цигарата. Когато влезе в паркинга пред фирмата за водопроводни части на братята Кастиляно, настилката захрущя под гумите и заглуши музиката, която се носеше от радиото. Фирмата се помещаваше в сива едноетажна сграда, която опираше гръб в тинесто блато.
Тони паркира до трите автомобила, досущ като неговия: и трите черни, и трите кадилаци. Метна угарката си в купчината ръждясали умивалници и загаси двигателя. Когато излезе от колата, блъсна го миризмата на солено блато. Беше неприятна. С настъпването на нощта вятърът задуха от изток.
Фасадата очевидно се нуждаеше от боядисване, освен големите букви на фирмата, върху стените бяха надраскани и разкривени графити. Вратата беше отключена и Тони влезе като у дома си — без да почука. В средата на помещението имаше тезгях. Рафтовете, издигнати от пода до тавана зад него, бяха пълни с водопроводни части и материали. Нямаше никой. Радиото на тезгяха беше настроено на някаква станция, която предаваше музика от петдесетте години.
Тони заобиколи тезгяха и излезе на пътеката. В края й имаше врата — той я отвори и влезе в офиса. За разлика от складовото помещение тук бе сравнително по-луксозно: кожен диван и две бюра върху овехтял персийски килим. Малкото прозорче гледаше към блатото, оградено с папур и осеяно с нарязани автомобилни гуми и други боклуци. В стаята седяха трима души: по един на всяко бюро и един на дивана.
Тони ги поздрави кратко и стисна ръце най-напред на двамата зад бюрата, а после на седящия на дивана, след което се настани до него. Мъжете зад двете бюра бяха братята близнаци Кастиляно. Казваха се Сал и Лу. Тони ги знаеше от началното училище, но само по име — не бяха приятели. Бяха мършави, пъпчиви момчета и другите безмилостно ги дразнеха. С времето си останаха все тъй слаби, с мъртвешки бузи и хлътнали очи.
Мъжът на дивана до Тони беше израснал в Ню Йорк, казваше се Гаетано Барезе. Имаше телосложението на Тони, но беше по-едър и с по-груби черти. Работеше на тезгяха във външното помещение. Заработваше и допълнително като охрана на близнаците. Хората мислеха, че братята са го взели да се върти около тях, за да компенсират за всички подигравки, които бяха получили като деца, но Тони знаеше истинската причина. Здравите мускули на Гаетано им бяха нужни в другите дейности, които упражняваха: някои законни, други — не толкова. Именно тези бизнес дейности станаха причина за запознанството между Тони и братята.
— Най-напред — започна Тони, — искам да ви благодаря, че дойдохте на срещата, въпреки че е неделя.
— Няма проблем — изломоти Сал; той седеше от лявата страна на Тони. — Надявам се, нямаш нищо против, че поканихме и Гаетано.
— Когато ни се обади и ни съобщи, че новините са лоши, решихме да повикаме и него — обясни Лу.
— Няма проблем — отвърна Тони. — Исках да проведем сбирката малко по-рано и ще ви обясня защо.
— Направихме всичко възможно — каза Сал.
— Мобилният ми не работеше — каза Гаетано. — Бях у снаха си и играех комар. Не можаха да ме открият.
Тони запали цигара, предложи и на останалите. Всички се възползваха от поканата. Цялата компания запуши.
След като дръпна няколко пъти, Тони я остави в пепелника. Ръцете му бяха нужни да жестикулира, когато говори. Предаде им дума по дума онова, което си спомняше от разговора със Стефани същия следобед. Не пропусна нищо, нито обърка реда на фразите. Заяви, че по негово собствено мнение, както и по мнението на счетоводителя му, компанията на Стефани отива по дяволите.
Докато говореше, възбудата на близнаците растеше. Сал, който огъваше някакъв кламер напред и назад, го разцепи наполовина. Лу гневно загаси недопушената си цигара.
— Не мога да повярвам! — възкликна Сал, когато Тони свърши.
— Сестра ти омъжена ли е за този подлец? — попита Лу.
— Не, живеят заедно.
— Добре тогава, казвам ти, че няма да седим със скръстени ръце, докато това копеле се припича на слънцето — заяви Сал. — Няма начин!
— Трябва да му дадем да разбере, че никак не ни е приятно — додаде Лу. — Или да си домъкне задника тук и да оправи нещата, или… — Гаетано, ще се заемеш ли?
— Да, разбира се. Кога?
Лу погледна към Сал, Сал на свой ред — към Тони.
— Днес е вече късно — охлади страстите Тони. — Ето защо исках да се срещнем в по-ранен час. Отиват някъде другаде и после ще заминат за Насо. Но когато се настанят на Бахамите, сестра ми ще се обади на мама.
— Ще ни съобщиш ли? — попита Сал.
— Че как няма да ви съобщя? Но не искам да докосвате сестра ми.
— Тя няма нищо общо — заяви авторитетно Лу. — Поне аз така смятам.
— Наистина няма — потвърди Тони. — Трябва да ми вярвате! Не желая нищо да застане помежду ни.
— Виновният е той — съгласи се единият брат.
