сенатора да се записват и на двата номера.
Излязоха от сградата на летището, влачейки багажа си и се наредиха на опашката за таксита. Докато чакаха, за първи път видяха Пиемонте. На запад и на север се извисяваха заснежените върхове на планините. Бледоморава мъгла обгръщаше южната, индустриална част на града. Беше мразовито и времето не се различаваше много от онова, което бяха оставили в Бостън.
— Вече съжалявам, че не наех кола — Даниел гледаше със завист как пълните таксита профучават край тях.
— В пътеводителя пише, че паркирането в града е невъзможно — напомни му Стефани. — Хубавото е, че италианските шофьори, макар да карат бързо, са опитни.
Когато влезе в таксито, Даниел се улови здраво за дръжката, тъй като шофьорът наистина караше главоломно. Автомобилът беше постмодерен фиат, нещо средно между съвременна кола и файтон. За лош късмет на Даниел, тя подскачаше още щом шофьорът докоснеше скоростите.
Стефани бе идвала в Италия няколко пъти и очакваше много от сегашното си посещение. Отначало се разочарова. Торино притежаваше средновековен или ренесансов чар, който би трябвало да го доближава до места като Флоренция и Сиена. Ала той по-скоро приличаше на съвременен град, разраснал се встрани и уловен в яката прегръдка на натоварения трафик в този утринен час. Движението бе отвратително, а италианците й се сториха твърде агресивни — яко натискаха клаксоните и газта, както и спирачките. Пътуването ги изнерви, особено Даниел. Стефани се опита да го заговори, ала той бе погълнат от виковете на шофьора им през прозореца.
Даниел бе запазил стая за една нощ в хотела, за който в пътеводителя пишеше, че е най-добрият в града — грандхотел „Белведере“. Намираше се в центъра на старата част и когато влязоха в квартала, Стефани промени първоначалното си мнение за Торино. Още не бе видяла архитектура, каквато очакваше, но беше започнала да усеща специфичната му атмосфера: широки булеварди, сводести площади и елегантни барокови постройки. Когато спряха пред хотела, разочарованието на Стефани бе вече преминало в истинска възхита.
Грандхотел „Белведере“ представляваше последна дума на луксозното строителство от края на деветнайсети век. Стефани не бе виждала събрани на едно място толкова позлата и херувимчета. Мраморните колони галантно поддържаха сводестите тавани, а по стените се нижеха изящни пиластри. Облечените в ливреи портиери се втурнаха да вземат багажа им, който никак не беше малко, тъй като се бяха приготвили за едномесечен престой в Насо.
Таванът на стаята им беше висок, от него се спускаше пищен канделабър, украсата бе по-сдържана, отколкото във фоайето, но и тук тя блестеше. Позлатени крилати херувимчета се бяха надвесили от четирите ъгъла на тежкия корниз. Прозорците, които започваха от самия под, гледаха към Пиаца Карло Алберто, където се намираше и хотелът. Украсяваха ги тежки тъмночервени брокатени завеси със стотици пискюли. Цялата мебелировка, включително леглото, бе от масивно тъмно дърво. Подът беше застлан с дебел персийски килим.
След като даде бакшиш на пиколото и на дежурния на рецепцията, които ги бяха придружили до стаята, Даниел се огледа с доволно изражение на лицето.
— Не е лошо! Никак не е лошо! — забеляза той.
Надникна в мраморната баня и се обърна към Стефани.
— Най-после живея така, както заслужавам.
— Много искаш! — подигра го тя.
Отвори чантата си, за да си извади тоалетните принадлежности.
— Наистина! — засмя се Даниел. — Не знам защо досега съм се примирявал с положението си на университетски бедняк.
— Да се залавяме за работа, цар Мидас! Да разберем как ще се свържем с канцеларията на архиепископската епархия, за да открием монсиньор Манцони.
Стефани влезе в банята. Желанието й да си измие зъбите бе по-силно от всичко друго.
Даниел отиде до писалището и затърси телефонен указател в чекмеджетата. Тъй като не го намери, надникна в долапите.
— Мисля, че трябва да слезем и да помолим портиера да ни даде един указател — извика Стефани от банята. — Можем да си запазим и маса за вечеря.
— Идеята е добра — отвърна Даниел.
Както тя очакваше, портиерът за броени секунди ги снабди с телефонен указател и се свърза по телефона с монсиньор Манцони, преди още да решат кой ще разговаря с него. След миг колебание слушалката взе Даниел. Последва инструкциите, които бе получил от Бътлър, и се представи от името на сенатора. Каза, че е в Торино, за да вземе образеца. В старанието си да бъде дискретен той не спомена никакви подробности.
— Очаквах обаждането ви — отговори монсиньор Манцони със силен италиански акцент. — Ако е удобно, готов съм да се срещна с вас още тази сутрин.
— Що се отнася до нас, колкото по-скоро свършим работа, толкова по-добре — отвърна Даниел.
— „Нас“ ли казахте? — попита монсиньорът.
— Тук сме двамата с партньорката ми — обясни Даниел.
Помисли си, че думата
— Да разбирам ли, че партньорката ви е жена?
— Точно така — отговори Даниел.
Той погледна към Стефани, за да се увери, че и тя е съгласна да я нарича
— Тя ще присъства ли на срещата ни?
— Разбира се — заяви Даниел. — Къде ще ви бъде най-удобно?
— Може би в кафене „Торино“ на Пиаца Сан Карло. В града ли сте отседнали с партньорката си?
— Мисля, че хотелът ни се намира в центъра.
— Отлично — забеляза монсиньорът. — Кафенето е близо до хотела. Портиерът ще ви упъти.
— Добре — отвърна Даниел. — Кога?
— Да речем след час?
— Ще бъдем там — увери го Даниел. — Как ще ви познаем?
— Няма да има много свещеници, но ако все пак има, аз ще съм най-солидният. Боя се, че доста напълнях, тъй като на поста, който заемам, водя твърде заседнал живот.
Даниел хвърли поглед към Стефани. Обзалагаше се, че тя чува всяка дума, произнесена от свещеника.
— И ние лесно можем да бъдем разпознати. Опасявам се, че имаме твърде американски вид.
— В такъв случай ще се намерим. Ще се видим в единайсет и четвърт.
— Очакваме срещата с нетърпение — отвърна Даниел и върна слушалката на портиера.
Луиджи Манцони отвори чекмеджето на бюрото си и извади от вътре плоска сребърна кутийка. Мушна я в джоба си. Прибра расото си, за да не стъпи върху него, стана и бързо излезе от кабинета. В края на коридора се спря и почука на вратата на монсиньор Валерио Гарибалди. Беше се задъхал и това го тревожеше, тъй като не бе изминал и трийсет метра. Погледна часовника на ръката си и се запита дали нямаше да е по-добре, ако бе определил срещата за малко по-късно. Отвътре се чу гласът на Валерио, който го канеше да влезе.
Луиджи премина на матерния си италиански език и уведоми приятеля си, който бе по-високо стоящ от него, за телефонния разговор.
— Да ти кажа — отвърна Валерио Гарибалди също на италиански, — отец Малоуни не очакваше, че ще се появят толкова скоро. Да се надяваме, че е в стаята си.
Валерио вдигна телефонната слушалка. С облекчение чу гласа на отец Малоуни. Уведоми го за станалото и му каза, че двамата с монсиньор Манцони го очакват в кабинета.
