— Твърде любопитна история — обърна се Валерио към Луиджи, докато чакаха.
— Наистина — отвърна Луиджи. — Питам се, дали да не предупредим секретаря на архиепископа, така че той да поеме отговорността при евентуален проблем. Негово преподобие не е уведомен. В края на краищата, Негово преподобие е официалният пазител на плащеницата.
— Разбирам те — каза Валерио. — Смятам да приема предложението ти.
На вратата се почука и в стаята влезе отец Малоуни. Валерио му направи знак да седне. Макар, че и Валерио, и Луиджи то превъзхождаха по ранг в църковната йерархия, фактът, че Майкъл е официален представител на кардинал О’Рурк, най-силният римокатолически прелат в Северна Америка и личен приятел на техния архиепископ, кардинал Манфреди, ги караше да се отнасят към него с особена почит.
Майкъл седна. За разлика от двамата монсиньори той носеше обичайния си черен костюм с бяла свещеническа якичка. Различаваше се от двамата едри духовници и по слабото си телосложение, орловия нос и типичните италиански черти. Освен това косата му беше червена, докато косите на двамата сивееха.
Луиджи преразказа още веднъж разговора си с Даниел, като наблегна на факта, че пратениците са двама, единият от които — жена.
— Изненадан съм — забеляза Майкъл. — Не обичам изненадите. Но такъв е животът. Предполагам, че сте приготвили парчето от тъканта.
— Готово е — каза Луиджи.
Той говореше на английски от уважение към Майкъл, макар че самият Майкъл ползваше италианския на доста прилично ниво. Майкъл бе завършил духовна семинария в Рим, където изучаването на италиански език беше задължително.
Луиджи бръкна под расото си и измъкна напомнящата на цигарена кутия от средата на двайсети век сребърна кутийка.
— Тук е — каза той — Сам професор Балазари посочи от коя част на плащеницата да вземем тъкан, за да е сигурен, че върху нея се съдържа онова, което е нужно. Със сигурност е посочил мястото, където са кървавите петна.
— Може ли? — попита Майкъл и протегна ръка.
— Разбира се — отвърна Луиджи и му подаде кутийката.
Майкъл предпазливо я пое с две ръце. Изпитваше дълбоко вълнение. Отдавна се бе убедил в автентичността на плащеницата и бе разтърсен от дъното на душата си от мисълта, че в ръцете си държи кутийка с истинската кръв на Спасителя.
Луиджи се протегна и взе кутийката обратно. Тя отново потъна в дълбоките гънки на расото му.
Някакви специални инструкции? — попита той.
— Има — отвърна Майкъл. — Искам колкото е възможно по-бързо да проучите хората, на които предоставяте парчето от плащеницата: имена, адреси, всичко. Поискайте паспортите им и запишете данните. С тази информация и с връзките, които поддържате с гражданските власти, ще можем да разберем доста неща за тях.
— От какво по-специално се интересуваме? — попита Валерио.
— Не знам точно — призна си Майкъл. — Негово високопреосвещенство кардинал Джеймс О’Рурк се съгласи на тази размяна срещу политическа услуга за църквата. В същото време иска да бъде напълно сигурен, че не се нарушават указанията на Светия отец, забраняващи научните изследвания на плащеницата.
Валерио кимна с разбиране, но смисълът му убягваше. Как можеше да се разменят частици от реликвата срещу политически услуги, без да се издава документ? Това беше обезпокояващо. В същото време знаеше, че самата плащеница не бе докосната, а парченцето беше откъснато от нея преди много, много години. Светият отец бе настоял плащеницата да се съхранява на сигурно място.
Луиджи се изправи.
— Трябва да тръгвам, ако искам да не закъснея за срещата.
Майкъл също стана.
— Ако нямаш нищо против, ще дойда с теб. Ще наблюдавам размяната от разстояние. След това смятам да ги проследя и да видя къде са отседнали, в случай че открием нещо нередно за тях.
И Валерио стана заедно с тях. По лицето му се четеше смут.
— Какво ще направиш, ако, както казваш, около тях има нещо нередно?
— Ще се наложи да импровизирам — отвърна Майкъл. — Нямам точни указания от кардинала.
— Градът е доста привлекателен — забеляза Даниел, докато двамата със Стефани вървяха на запад по улиците, от двете страни, на които се извисяваха палатите на херцозите. — Отначало не ми хареса много, но сега съм във възторг.
— И аз — отвърна Стефани.
След няколко преки двамата излязоха на Пиаца Сан Карло и пред очите им се разкри огромен площад с размерите на футболно игрище, заобиколен с красиви, боядисани в кремаво, барокови къщи. Фасадите им бяха богато украсени с изящни орнаменти. В средата на площада се издигаше внушителна бронзова статуя на конник. Кафене „Торино“ се намираше в западната страна на площада. Като влязоха, обгърна ги ароматът на прясно смляно кафе. Помещението се къпеше в топла бяла светлина, идваща от огромните кристални полилеи, които се спускаха от тавана, изпъстрен със стенописи.
Не търсиха дълго монсиньор Манцони. Свещеникът стана от стола си в мига, в който влязоха и ги повика с ръка на своята маса. Докато вървяха натам, Стефани огледа посетителите. Необикновената забележка на монсиньор Манцони, че в кафенето едва ли ще има други свещеници се оказа точна. Тя зърна само още един. Седеше сам на масата и за един миг тя имаше странното усещане, че очите му се насочиха към нейните.
— Добре дошли в Торино — поздрави ги Луиджи.
Той се ръкува с гостите и ги покани с ръка да седнат. Очите му се спряха и останаха върху нея по-дълго от приетото.
Монсиньорът вдигна ръка и сервитьорът тутакси се изправи до масата, за да вземе поръчката на новодошлите. Даниел поиска еспресо, а Стефани се задоволи с газирана вода.
Даниел изгледа прелата. Беше се описал като солиден и не бе преувеличил ни най-малко. Гушата му висеше над бялата свещеническа якичка. Като лекар той се запита какво ли е нивото на холестерола му.
— Преди да започнем, нека се запознаем. Аз съм Луиджи Манцони от Верона, но сега живея тук, в Торино.
Даниел и Стефани се представиха един по един. Съобщиха имената си и казаха, че живеят в Кеймбридж, щата Масачузетс. Донесоха им кафето и газираната вода.
Даниел пийна и постави чашата си в малката чинийка.
— Не искам да съм невъзпитан, но нека преминем направо към въпроса. Предполагам, че носите матерната.
— Разбира се — отвърна Луиджи.
— Трябва да сме сигурни, че парчето е отрязано от онази част, върху която има отпечатъци, от кръв — продължи Даниел.
— Уверявам ви, че е именно от там. Избра го професорът, натоварен с правилното съхранение на плащеницата от настоящия й пазител, архиепископ кардинал Манфреди.
— Е? — попита Даниел. — Може ли да го получим?
— Един момент — каза Луиджи, мушна ръка под расото си и извади лист и писалка. — Преди да ви го предам, заръчаха ми да взема паспортните ви данни. При тези противоречиви сведения за произхода на плащеницата и налудничавия шум в медиите църквата държи да знае у кого има частици от нея.
— Получател е сенатор Бътлър — осведоми го Даниел.
— И аз така разбрах. Но искаме доказателства и за вашата самоличност. Съжалявам, но това са инструкциите, които получих.
Даниел погледна към Стефани. Тя вдигна рамене.
— Какви доказателства са ви нужни?
