С най-добрия италиански, който можеше да постигне, Майкъл ги попита дали ще могат да му помогнат. Каза им, че е оставил ключа си в стая 408, а трябва незабавно да се обади по телефона. Дали биха били тъй любезни да му отключат, за да не слиза долу до рецепцията.
Камериерките смутено се спогледаха. Само след миг той разбра, че трудно разбират италиански език. Отново им обясни затрудненото положение, в което се намираше, този път, помагайки си с жестове. Едната жена схвана и за негова радост му показа, кимайки, връзката си с ключовете.
Сякаш да компенсира предишното си объркване, тя с бързи стъпки се отправи по коридора. Майкъл едва я настигна. Тя отключи стая 408 и задържа вратата отворена. На прага той й благодари и се усмихна. Вратата се затвори след миг.
Майкъл шумно издиша. Облегна се с гръб на вратата и огледа стаята. Завесите бяха дръпнати и вътре беше светло. Не очакваше да имат толкова много багаж. Куфарите им, с изключение на два, бяха все още заключени, сякаш тепърва щяха да ги отварят. За жалост, Майкъл не виждаше сребърната кутийка никъде наоколо — не беше нито върху писалището, нито върху скрина, нямаше я и върху нощните шкафчета.
Усещаше препускането на пулса си. Пот се стичаше по челото му.
— Не мога да повярвам, че върша такова нещо — прошепна той.
Страшно много искаше да открие сребърната кутийка и веднага да изчезне. Събра цялата си воля и се насили да не избяга от стаята.
Отлепи гръб от вратата и, потискайки вълнението си, отиде най-напред до писалището. Точно по средата на попивателната преса, между калъфите за лаптопите, лежеше ключът за стая 408. След миг на колебание Майкъл го взе и го пусна в джоба си. Отне му секунди да провери чекмеджетата. Бяха празни. Приближи скрина. И той беше празен, вътре имаше само торби за пране. Празни бяха и нощните шкафчета. Провери в банята, но не забеляза никаква сребърна кутийка. Надникна в килера и облекчено въздъхна, като видя сейфа. Но вратата бе отворена и той зееше празен.
Бръкна в джобовете на мъжкото сако, окачено на закачалката: нищо. Къде ли я бяха оставили?
С тихи като на котка стъпки приближи заключените чанти и куфари. Те лежаха върху поставките за багаж в долния край на леглата. Зае се да ги отключи един по един, после прокара ръка из вътрешността им. Не усети никаква кутийка. Тогава ги отвори и затърси по-внимателно. Внезапно чу гласове — за негов най-голям ужас говореха английски с американски акцент. Той се изправи и замръзна на мястото си. В следващия миг някой пъхна ключ в ключалката!
ГЛАВА 12
— Какво, по дяволите, е това? — попита Стефани.
Тя стоеше пред вратата в хотелската им стая, а Даниел надничаше над рамото й.
— Какво става? — неразбиращо попита той.
— На писалището има цветя. Кой, за бога, ни е изпратил цветя?
— Бътлър?
— Той не знае, че сме в Торино. Освен ако не си му съобщил.
— Не съм — каза Даниел, сякаш това изобщо не бе възможно. — Но като знаем какви връзки има в разузнаването, може и да е разбрал. След като ги накара да ме проучат, нищо чудно. А може би монсиньор Манцони го е уведомил, че парчето от плащеницата е предадено.
Стефани отиде до писалището и взе плика от букета.
— За бога! От хотелската управа е.
— Е, предполагам, че вече няма от какво да се опасяваме — с безразличие в гласа каза Даниел и влезе в банята.
Стефани отиде до куфара си, който лежеше върху поставката. Помнеше, че вляво бе мушнала чифт удобни обувки. Отвори го и се поколеба. Ленената риза, която в Бостън бе поставила най-отгоре, бе леко изкривена, а ръбовете й се бяха подвили. Приглади с пръст плата. Както се опасяваше, гънката остана, макар че силно я притисна с длан. Като измърмори нещо под нос, тя затърси обувките, но погледът й бе привлечен от измачканото бельо, което — помнеше много добре — бе сгънала много внимателно.
Изправи се и се вторачи в отворения куфар.
— Даниел! Ела тук!
Чу се шум от вода, после Даниел надникна от вратата на банята. В ръцете си държеше пешкир.
— Какво има? — попита той озадачен; по тона й бе разбрал, че е разтревожена.
— Някой е влизал в стаята ни!
— Разбрахме го, още щом видяхме букета.
— Ела насам!
Даниел метна хавлията на рамо и прекоси стаята, за да отиде при Стефани. Проследи накъде сочеше пръстът й и надникна в отворения куфар.
— Някой е ровил из багажа ми — каза тя.
— Откъде знаеш?
— Помня много добре как го подредих!
— Я не се психирай толкова — потупа я снизходително по бузата Даниел. — Сама тършуваше из куфара си, преди да излезем. Сигурна ли си, че нямаш параноя след нахлуването на онзи мъж в апартамента ми в Кеймбридж?
— Казвам ти, че някой е ровил в багажа ми! — развълнувано повтори тя.
Беше преуморена от дългия полет и се чувстваше раздразнена от поведението на Даниел.
— Погледни си в куфара!
Даниел завъртя очи към тавана, но отвори куфара си, който лежеше на поставката до нейния.
— Ето, погледнах — докладва й той.
— Липсва ли нещо?
Даниел сви рамене. Не беше най-добрият в подреждането на багаж, освен това бе тършувал в него, за да си търси чисто бельо. Но внезапно замря. После вдигна поглед към Стефани.
— Боже мой! Наистина липсва нещо!
— Какво? — попита тя и го стисна за рамото.
— Някой ми е откраднал шишенцето с плутоний!
Стефани го ощипа. Той се престори, че се защитава от по-нататъшни атаки от нейна страна, каквито, разбира се, не последваха.
— Говоря сериозно — сряза го Стефани.
Погледна пак багажа си, извади четката за коса и я размаха. — Ето още нещо! Когато тръгнахме да излизаме, оставих четката най-отгоре, а я намирам паднала встрани. Помня много добре, защото си помислих да я върна в банята. Сигурна съм, че някой се е ровил в багажа ми!
— Добре, добре! — успокоително заговори Даниел. — Не се вълнувай толкова!
Стефани отвори страничния джоб на куфара и извади затворена с цип кадифена торбичка. Отвори я и надникна в нея.
— Поне бижутата ми са непокътнати, както и малкото пари, които съм сложила тук. Добре, че не взех по-ценни неща.
— Може би камериерката е местила багажа? — предположи Даниел.
— Ох, остави ме да си отдъхна! — отвърна Стефани, сякаш предположението му бе изключително нелепо.
Очите й зашариха из стаята и когато се спряха на писалището, тя възкликна:
— Ключът ми е изчезнал! Бях го оставила върху попивателната преса!
— Сигурна ли си, че не си въобразяваш?
— Не си ли спомняш, че говорихме за това, преди да излезем? Чудехме се дали имаме нужда от два ключа.
— Мержелее ми се нещо такова.
Тя отиде в банята, а Даниел заоглежда стаята. Не можеше да реши дали си струва да обръща внимание
