— Паспортните данни и настоящия ви адрес.
— Няма проблем — усмихна се Стефани. — Настоящият ми адрес е отбелязан в паспорта.
— Мисля, че и с мен няма да има проблем — включи се Даниел.
Двамата американци извадиха документите си и ги поставиха на масата. Луиджи ги отвори един по един и си записа данните. После им ги върна обратно. Прибра листа и писалката в джоба си и извади сребърната кутийка. Почтително я плъзна към Даниел.
— Може ли? — попита той.
— Разбира се — отвърна Луиджи.
Даниел взе сребърната кутийка. От едната й страна видя малък клипс заключалка. Постави го в отворено положение и предпазливо повдигна капачето. Стефани се наведе, за да може да вижда зад рамото му. Вътре имаше малък, подпечатан, полупрозрачен плик със съвсем мъничко, но добре изрязано парченце материя с неопределен цвят.
— Изглежда наред — каза Даниел.
Той затвори кутийката и я подаде на Стефани. Тя я прибра заедно с паспортите в чантата си, която бе преметнала през рамо.
Четвърт час по-късно двамата отново излязоха под бледото зимно слънце. Тръгнаха по диагонал на площад Сан Карло на път за хотела. Въпреки, че бяха сковани от дългия полет, в крачката им се усещаше бодрост. Настроението и на двамата се бе леко повишило.
— Е, беше извънредно лесно — забеляза Даниел.
— Неочаквано лесно — съгласи се Стефани.
— Да ти напомням ли каква песимистка беше? — подразни я Даниел. — Не, няма да го направя.
— Чакай малко — сгълча го тя. — Лесно беше да получим парче от плащеницата, но има още много хляб да изядем, докато излекуваме Бътлър. Изразих песимизъм за целия случай.
— Мисля, че днешният ни малък успех ще даде тон и на останалото.
— Надявам се да си прав.
— Как искаш да прекараме остатъка от деня? — попита я Даниел. — Самолетът ни излита чак утре сутринта в седем и половина.
— Трябва да подремна — отвърна Стефани. — Ти също. Защо не се върнем в хотела, да хапнем и да затворим очи за половин час, а после да излезем? Докато съм тук, искам да видя някои неща, особено църквата, в която се пази плащеницата.
— Съгласен — усмихна се Даниел.
Майкъл Малоуни тръгна след Даниел и Стефани, без много да се бави, за да не ги изгуби от погледа си. Удиви се на скоростта, с която се движат — стараеше се да не изостава. Напусна кафенето, а те вече бяха на отсрещната страна на площада.
В мига, в който двамата американци излязоха от кафенето, Майкъл набързо размени няколко думи с Луиджи, като му каза да провери самоличността им с помощта на градските власти и да му звъни на мобилния всеки път, когато научи нещо ново. Добави, че има намерение да не изпуска чужденците от очи, или поне да разбере къде са отседнали и да получи информация, която да го задоволи.
Когато двамата завиха зад ъгъла, Майкъл хукна след тях, докато отново зърна гърбовете им. Беше решен да ги следва докрай. Получил преки указания от своя началник и наставник кардинал Джеймс О’Рурк, Майкъл гледаше на мисията си изключително сериозно. Той силно се надяваше да се издигне в църковната йерархия и до момента нещата се развиваха по план. Най-напред бе получил възможност да учи в Рим. После дарбата му бе оценена от тогавашния епископ О’Рурк, който го бе поканил да работи за него. След това дойде повишението на епископа в архиепископ. На този етап Майкъл знаеше, че успехът му зависи изцяло от това, да задоволи изискванията на влиятелния си началник и задачата, с която бе натоварен, беше добре дошла за него. Поради факта, че тя бе извънредно важна за кардинала, той имаше уникалната възможност да прояви своята несъмнена лоялност, вяра и дори способността си да импровизира, тъй като не бе получил конкретни инструкции.
На Пиаца Карло Алберто, Майкъл видя, че двойката се запъти към грандхотел „Белведере“. Ускори крачка, но когато застанаха пред асансьора, той отстъпи назад. Напрегна очи, за да разбере на кой етаж ще да спрат. Отбеляза си, че спряха на четвъртия, и доволен се оттегли навътре във фоайето. Настани се на тапицирания с кадифе диван, взе един брой на „Кориере дела Сера“ и се зачете, като от време навреме хвърляше по едно око в посока на асансьорите.
Не чака дълго! Двойката се появи и влезе в ресторанта, а той се премести на друг диван, от който се виждаше входът. Беше сигурен, че никой не му обръща внимание. Знаеше, че одеждите му на духовник в Италия му осигуряват и достъп, и анонимност.
Половин час по-късно, когато двамата американци излязоха, Майкъл не можеше да сдържи усмивката си. Толкова кратко време за обяд! Това можеше да се очаква само от американци. Италианците щяха да прекарат около масата поне два часа. С периферното си зрение видя, че повикаха асансьора и отново се качиха на четвъртия етаж.
Сега Майкъл трябваше да чака значително повече. Като прочете и най-скучните колонки от вестника, той се огледа за друго четиво. Не откри нищо, но понеже се страхуваше да се отдалечи от мястото си, потъна в размисъл. Питаше се какво ще прави, ако информацията от Луиджи не е точна. Очакваше да научи, че поне единият работи за сенатор Бътлър, или най-малкото в някаква организация, която има отношение към делата на сенатора. Спомни си сенаторът да подчертава, че ще изпрати свой човек за парчето от плащеницата. Не се разбра обаче какво точно означава „свой човек“.
Майкъл се протегна и погледна часовника си. Беше три следобед и стомахът му вече се бунтуваше. Не бе хапнал нищо, само малко сладкиш в кафене „Торино“. В главата му се завъртяха картини на вкусно приготвена храна, но в този миг мобилният телефон завибрира в джоба му. Нарочно бе изключил звънеца. Разтревожен, да не би да изпусне повикването, той го извади и погледна нетърпеливо дисплея. Беше Луиджи.
— Получих съобщение от имиграционните власти — каза той. — Не мисля, че ще ти хареса.
— О! — възкликна Майкъл.
Опита се да запази спокойствие. Тъкмо в този миг обаче, американците излязоха от асансьора, облечени в палта и с пътеводител в ръка, готови за излизане. Тъй като се опасяваше, че ще вземат такси и ще загуби дирите им, той грабна палтото си в движение като притисна слушалката към рамото си. Американците вървяха, както и преди — много бързо.
— Почакай, Луиджи! — прекъсна монсиньора той. — В момента не мога да говоря.
Той се втурна навън и с облекчение видя, че американците отминаха стоянката за таксита и се отправиха към северозападния край на площада. Спря да тича и закрачи бързо.
— Извинявай, Луиджи — продължи в телефона той. — Когато позвъни, те тъкмо излизаха от хотела. Какво каза?
— Казах, че и двамата са учени — отговори Луиджи.
Майкъл усети как пулсът му се учести.
— Лоша новина!
— И аз така мисля. Очевидно имената им са се появили веднага, щом италианските власти са се свързали с американските си колеги и са ги помолили да им дадат информация. И двамата са доктори на науките в областта на молекулярната биология: Даниел Лоуъл работи повече в сферата на химията, а Стефани Д’Агостино — на биологията. Тъй като и двамата са регистрирани на един и същи адрес, очевидно живеят заедно.
— Нещата се развиват по възможно най-лошия сценарий.
— Съгласен съм с теб. Вероятно имат намерение да извършат научни изследвания. Какво ще правиш?
— Още не знам — отвърна Майкъл. — Трябва да помисля.
— Кажи ми, ако мога да помогна с нещо.
— Ще държим връзка — каза Майкъл и затвори.
Макар да каза на Луиджи, че не знае какво ще прави, това не бе истина. Майкъл беше вече решил да си
