на параноята й. Знаеше, че в хотелските стаи непрекъснато влизат и излизат хора от обслужващия персонал. Може някой да е бръкнал в багажа й. За някои съблазънта е твърде голяма.
— Тършувано е и в чантичката ми с козметика! — извика Стефани от банята.
Даниел тръгна към банята и застана на прага.
— Липсва ли нещо?
— Не, нищо не липсва — раздразнено отговори Стефани.
— Хей, не се ядосвай на мен!
Тя се изправи, затвори очи и пое дълбоко въздух. Кимна няколко пъти с глава.
— Прав си. Извинявай. Не ти се ядосвам. Просто съм разстроена, че теб сякаш нищо не те засяга.
— Ако липсваше нещо, щях да се разтревожа.
Стефани затвори ципа на козметичната си чантичка.
Пристъпи към Даниел и го прегърна. Той също я прегърна.
— Толкова ми е неприятно, когато някой се рови из вещите ми! Особено след случилото се онзи ден.
— Напълно разбираемо е — отвърна Даниел.
— Странно, че нищо не са взели, например парите ми. Това ми напомня случилото се в Кеймбридж, но това тук е още по-смущаващо. Там поне можехме да предположим, че е опит за индустриален шпионаж, колкото и да е странно. А тук, какво биха могли да търсят, ако не ценности и пари?
— Сещам се само за едно и то е парчето от плащеницата.
Стефани се отдръпна от Даниел, за да го погледне в лицето.
— За какво им е?
— Така е. Само това са търсили.
— Но нали единственият, който знае, че парчето е у нас е онзи, който ни го даде?
Стефани бе свъсила вежди, защото тревогата я бе връхлетяла с още по-голяма сила.
— Успокой се! На кого му е притрябвало парче от плащеницата? Просто си мислех на глас. Но къде е то?
— Не съм го извадила от чантата — отвърна Стефани.
— Дай го! Нека му хвърлим още един поглед! — каза Даниел, като си мислеше, че трябва да го скрият, за да не може някой крадец да го открие.
Двамата отидоха в средата на стаята. Стефани взе чантата от леглото, където я бе захвърлила. Извади сребърната кутийка и я отвори. Даниел внимателно вдигна прозрачното пликче и го огледа на разсеяната светлина от прозорците. Като го освети отзад, той ясно различи ленените влакна, макар цветът им да не изпъкваше добре.
— Боже! — възкликна Даниел и разтърси глава. — Удивително е да си мислиш, че съществува, макар и незначителен шанс това тук да е напоено с кръвта на най-известния човек, ходил някога по земята!
Стефани остави сребърната кутийка върху писалището и взе пликчето от ръцете му. Пристъпи към прозореца и го вдигна срещу светлината. Със свободната си ръка засенчи очите си от косите слънчеви лъчи и започна да го разучава. Сега можеше да различи дори червения цвят върху влакънцата.
— Прилича на кръв — каза тя. — Знаеш ли, вероятно католическото ми подсъзнание се е събудило по някакъв тайнствен начин, защото с цялото си същество усещам, че кръвта е от Христос.
Макар, че не можеше да види Стефани Д’Агостино, отец Майкъл Малоуни бе тъй близо до нея, че чуваше дишането й. Ужасяваше се при мисълта, че бумтенето на сърцето му, което усещаше в ушите си, ще го издаде, или че могат да чуят шума от капките пот, които се стичаха по лицето му. Беше само на десетина сантиметра от нея.
Объркан и отчаян от шума на ключа в бравата, той се бе скрил зад завесите. Направи го инстинктивно. Бе смутен от собствената си реакция — сякаш беше най-обикновен крадец. Би трябвало да остане на мястото си, да посрещне съдбата си с открито чело и да понесе цялата отговорност за действията си. Разбираше, че нападението е най-добрата защита, а в положението, в което се намираше, той можеше да ги атакува, като използва възмущението си от истинската им идентичност и от факта, че възнамеряват да изследват плащеницата без разрешението на църковните власти.
Но, за жалост везните се бяха наклонили в полза на бягството и то толкова силно, че когато дойде на себе си, вече се намираше зад завесите и беше твърде късно да изиграе коза с възмущението. Сега можеше само да се надява и да се моли да не го открият.
Когато вратата се отвори и той чу възклицанието на Стефани, помисли, че всичко е изгубено. Предположи, че или са го забелязали, или са видели завесите да помръдват. С облекчение разбра, че изненадата й се дължи на букета цветя върху писалището.
После трябваше да издържи реакцията й от собственото си невнимание, когато претърсваше багажа й и от липсата на ключа, който бе взел от писалището. Именно тогава сърцето му отново запрепуска, след като се бе посъвзело от първоначалния шок. Страхуваше се, че тя ще започне да претърсва стаята и тогава неминуемо ще го открие. Последствията щяха да бъдат толкова ужасни, че не му се мислеше за тях. Онова, което смяташе за блестящо начало на кариерата си, сега застрашаваше цялото му бъдеще.
— Не е важно какво ние мислим за плащеницата — каза Даниел. — Важно е мнението на Бътлър.
— Не съм съвсем съгласна — отвърна Стефани. — Но това е друга тема.
Майкъл замръзна, когато тя мина покрай завесите. Слава богу, те бяха от тежък италиански брокат и жената очевидно не усети, че го докосна по ръката. Адреналинът нахлу в кръвта му и той се обля целия в пот. Струваше му се, че капките направо барабанят по пода. Никога не бе очаквал, че може така обилно да се поти, особено след като изобщо не му бе горещо.
— Какво да правя с кутийката? — попита Стефани и се отдалечи от прозореца.
— Дай я на мен — отвърна Даниел.
Майкъл си позволи да въздъхне с облекчение. Беше се притиснал силно с гръб в стената, за да не се издуват завесите. До ушите му достигаха и други звуци, но не можеше да ги идентифицира. Стори му се, че долавя шума от затварянето на сребърната кутийка.
— Да си сменим стаята — предложи Даниел. — Ако искаш, можем да отидем в друг хотел.
— Как да постъпим според теб?
— Мисля, че трябва да останем. Във всеки хотел разполагат с много ключове за всяка стая. Довечера, като си легнем, ще сложим и допълнителната верига на вратата.
Майкъл чу прещракването от наместването на веригата от вътрешната страна на вратата.
— Ключалка и половина — забеляза Даниел. — Какво ще кажеш? Не искам да се страхуваш. Няма смисъл.
Майкъл чу как някой разтърси вратата към коридора.
— Надявам се, че ключалката е сигурна — каза Стефани. — Поне така изглежда.
— С тази верига никой няма да може да припари в стаята без наше знание. Ще трябва да разбива вратата.
— Добре — съгласи се Стефани. — Да останем. Само една нощ, при това кратка, тъй като самолетът за Лондон излита в седем и пет сутринта. Кошмарно ранен час! Между другото, защо минаваме през Париж?
— Нямахме избор. Очевидно Британските авиолинии не летят до Торино. Трябваше да ползваме или Ер Франс до Париж, или Луфтханза до Франкфурт. Реших, че е по-добре да сечем направо през Франция.
— Нелепо е да няма пряка линия до Лондон. Имам предвид, че Торино е един от най-големите промишлени центрове в Италия.
— Така е — вдигна рамене Даниел. — Но хайде, сложи си удобните обувки и нека продължим със забележителностите!
— Хайде, моля те! — безмълвно се примоли и Майкъл.
— Искам да ти предложа нещо друго — отвърна за лош късмет Стефани. — Защо не си останем в стаята, докато стане време за вечеря? Минава четири и скоро ще се стъмни. Тъй като снощи не можа да спиш, сигурно си на края на силите си.
— Уморен съм наистина — призна Даниел.
— Да се съблечем и да си легнем. Ще ти масажирам гърба и после ще решим. Зависи от това колко си
