уморен. Какво ще кажеш?
Даниел се засмя.
— През живота си не съм получавал по-добро предложение.
Майкъл се сви, като чу, че двамата започнаха да свалят дрехите си, да се кикотят и да си разменят мили думи. Опасяваше се, че ще дойдат да дръпнат завесите, но страхът му беше напразен. По звуците, които долавяше разбра, че двамата се настаниха на леглото; разплиска се лосион и Майкъл дори чу, как тя започна да го масажира. Американецът с удоволствие замърка под ръцете й.
— Добре — обади се Даниел. — Сега е твой ред.
Леглото измъчено изскърца, когато двамата размениха местата си.
Минутите се влачеха. Краката на Майкъл го заболяха, болеше го цялото тяло. Боеше се да не получи крампа, което със сигурност щеше да го издаде, затова премести тежестта на другия си крак и затаи дъх от ужас, че ще забележат движението на завесите. За щастие, не забелязаха нищо, ала само след минути болката му се върна. Още по-отвратително се чувстваше от факта, че чуваше звуците на интимност между мъж и жена, които преминаха в непогрешимия ритмичен шум. Обстоятелствата бяха принудели Майкъл да се превърне в слухов воайор и въпреки опитите да отвлече вниманието си, като рецитира наум избрани части от молитвеника, улови се да разсъждава над обета си да остане ерген. Почувства, че свещеническата яка го задушава до припадък.
Последваха стонове на задоволство и стаята утихна за няколко минути. Дочу неразбираем шепот, весел смях и кикот. После и двамата влязоха в банята. Разбра го по приглушените шумове, долитащи до ушите му през шуртенето на водата от душа.
Завъртя глава, размърда рамене и запристъпва от крак на крак. След по-малко от минута отново замръзна на мястото си, защото очакваше всеки миг двамата да се върнат в стаята. И наистина — много скоро чу как единият отваря куфара си.
За най-голям ужас му се наложи да чака още четирийсет и пет минути, докато Стефани и Даниел се наканят да се облекат, вземат палтата си и намерят единствения ключ от хотелската стая, преди да тръгнат на вечеря. Отначало тишината го оглуши. Майкъл се напрягаше да долови някакъв шум с опасението, че са забравили нещо и се връщат да го вземат. Изминаха пет минути. Най-после той предпазливо протегна ръка, бавно дръпна края на завесата и надзърна в тъмната вече стая. Бяха оставили лампата в банята включена и светлината падаше като грееща локва по средата на леглото.
Погледна към външната врата, за да прецени за колко време може да стигне до там, да премине през нея и да я затвори след себе си. Щеше да стане бързо, но той бе напрегнат, защото преди да се отдалечи на прилично разстояние от стая 408 някой можеше да го види.
Докато се опитваше да събере кураж и да излезе от скривалището си зад завесите, очите му обходиха стаята. Върху писалището до букета цветя блестеше някакъв предмет. Той примига — не вярваше на очите си!
— Господи, колко си великодушен! — прошепна той, защото там лежеше сребърната кутийка.
Щастлив, че след всичко преживяно късметът не го бе напуснал, Майкъл си пое дълбоко въздух и излезе от скривалището си. Поколеба се за миг и се заслуша в тишината, втурна се към писалището, грабна кутийката, пусна я в джоба си и с няколко крачки се озова до вратата. За щастие коридорът беше безлюден. Бързо се отдалечи, без да се обръща назад от страх, че някой ще се появи и ще го заговори. Чак когато стигна асансьорите, се осмели да погледне зад себе си. Коридорът бе все така пуст.
Няколко минути по-късно Майкъл излезе през въртящата се врата и тъмнината го погълна. Никога преди не се бе усещал тъй добре в хладината на нощта. Вървеше бързо и бодростта му се възвръщаше с всяка крачка, която го отдалечаваше от хотела. Бе мушнал дясната ръка в джоба си и стискаше кутийката, която му напомняше какво бе извършил. Душата му пееше от радост, подобна на върховното щастие, което го обхващаше понякога след някоя особено тежка изповед.
Майкъл взе такси от стоянката пред хотела и поръча на шофьора да го откара до архива на архиепископската епархия. Седна на задната седалка и се опита да се отпусне. Погледна часовника си. Наближаваше шест и половина. Бе стоял зад завесите в стаята на американците повече от два часа! Но кошмарът бе свършил щастливо и това се доказваше от хладината, която усещаше, докосвайки сребърната кутийка в джоба си.
Майкъл затвори очи и даде воля на въображението си, като се питаше кога ще е най-добре за него да се обади на кардинал О’Рурк и да му разкаже как се бяха развили нещата с така наречените куриери и как е разрешил проблема. Беше вече в безопасност и се усмихваше при спомена за преживяното. Да се крие зад завесите, докато двамата чужденци правят любов, бе нелепо и противоречеше на разбиранията му. Много му се искаше да разкаже за това на кардинала, но знаеше, че е невъзможно. Единственият човек, с когото можеше да сподели, бе неговият изповедник, но дори това нямаше да му е лесно.
Тъй като знаеше програмата на кардинала, Майкъл си помисли, че най-добре ще е да почака да стане десет и половина. Преди вечеря той бе сравнително по-свободен. Щеше да му намекне, че със свои собствени сили е предотвратил огромно неудобство за църквата като цяло и за кардинала в частност.
Когато таксито спря пред архива на архиепископската епархия, Майкъл се беше почти съвзел. Макар че сърцето му продължаваше да препуска, той вече не се потеше и дишането му беше равномерно. Само че ризата и бельото му бяха целите мокри и го побиваха студени тръпки.
Най-напред отиде да види Валерио Гарибалди, с когото се бяха сприятелили още когато учеше в Североамериканския колеж в Рим, но му казаха, че приятелят му излязъл по спешна работа. Тогава Майкъл се отправи към кабинета на Луиджи Манцони. Почука на отворената врата и монсиньорът му направи знак с ръка да влезе и да седне. Духовникът говореше по телефона. Набързо прекъсна разговора и съсредоточи вниманието си върху Майкъл. Премина от италиански на английски и го попита как се е справил. Цял беше в слух и очите му не мигаха.
— Като цяло доста добре, обаче… — със заобикалки започна Майкъл.
— Обаче, какво?
— Обаче трябваше да премина през големи изпитания.
Той тържествуващо мушна ръка в джоба си и извади кутийката от ковано сребро. Внимателно я постави върху бюрото и я побутна към монсиньора. После се облегна назад със самодоволна усмивка на слабото си лице.
Луиджи вдигна вежди. Протегна ръка, взе я и я задържа между дланите си.
— Изненадам съм, че са се съгласили да ти я върнат — каза той. — И двамата имаха вид на корави хора.
— Преценил си ги по-добре, отколкото самият ти си мислиш — отвърна Майкъл — Ала те още не знаят, че са върнали парчето от плащеницата обратно на църквата. Честно казано, изобщо не съм разговарял с тях.
Лека усмивка набръчка изопнатото лице на Луиджи.
— Мисля, че няма смисъл да те питам как си го взел.
— Недей — посъветва го Майкъл.
— Е, в такъв случай ето какво ще направим. Ще върна кутийката на професор Балазари и толкова.
Луиджи освободи ключалката и я отвори. Сепна се при вида на празното й дъно. Погледът му се местеше от кутийката върху Майкъл и обратно. Най-после каза:
— Вътре няма нищо!
— Не! Не говори така! — простена Майкъл.
— Боя се, че това е истината — отвърна Луиджи и обърна кутийката към него. — Сигурно са преместили образеца.
— Очевидно — отвърна Майкъл и шумно издиша; новината направо го унищожи.
— Май си разстроен…
— Повече, отколкото можеш да предположиш.
— Не всичко е загубено. Може би трябва да се обърнеш директно към тях и да поискаш да ти върнат образеца.
Майкъл разтърка лицето си и дълбоко въздъхна. Погледна към Луиджи.
— Мисля, че няма такава възможност, особено след всичко, което сторих, за да се сдобия с празната кутийка. Дори и да го направя, сам знаеш, че ще ми откажат. Имам чувството, че намеренията им относно
