църквата закон.
— Не знам какво да кажа — успя да изрече Майкъл.
— Не казвайте нищо. Съветвам ви да спрете всичко, което сте започнали, ако не е вече свършен факт; при положение, разбира се, че не държите да продължите кариерата си в малка енория в някое забутано място. Не желая образецът да бъде конфискуван, нито искам американските учени да бъдат арестувани, което е по-точната дума за онова, което ще им се случи на летището, от евфемизма, използван от вас. И най-важното: не желая сенатор Бътлър да ми се обади и да ми каже, че е оттеглил закона, а със сигурност ще го направи, ако сегашният развой на нещата не спре. Ясен ли съм, отче?
— Напълно — със заекване отговори Майкъл.
Кардиналът рязко прекъсна разговора, но той продължаваше да държи слушалката в ръка.
С мъка преглътна и затвори телефона. Да го изпратят в глухо място в малка енория бе все едно да го заточат в Сибир. Без да се бави, той отново вдигна слушалката. Самолетът на американците щеше да излети след седем. Това означаваше, че все още има възможност да избегне трагичните последствия. Най- напред се обади в грандхотел „Белведере“, но от там го информираха, че американците са напуснали хотела. Опита се да се свърже с монсиньор Манцони, ала прелатът бе тръгнал по работа за летището преди половин час.
Възбуден от съобщенията, Майкъл навлече дрехите си, прилежно сгънати върху близкия стол. Без да се мие и бръсне, той се втурна навън. Не дочака асансьора, а се затича по стълбите. След минути, задъхан отключи наетия фиат и се метна в него. Запали колата, стъпи върху газта и със свистене на гумите напусна паркинга.
Хвърли поглед към часовника си и прецени, че ще стигне до летището малко след шест. Проблемът беше, че нямаше представа как да постъпи, когато пристигне там.
— Ще му дадеш ли голям бакшиш? — провокира го Стефани, когато таксито се заизкачва по рампата, за да ги остави пред сградата на летището. Страхът му от таксита бе започнал да играе по нервите й, макар че Даниел имаше право, когато на няколко пъти помоли шофьора да намали скоростта. Не че това даде някакъв резултат. Колчем се обадеше, шофьорът вдигаше рамене и отговаряше:
— Не разбира английски.
В същото време трябваше да признае, че таксито им не се движеше по-бързо от останалите коли по пътя.
— Ще е добре, ако изобщо му платя! — просъска Даниел.
Таксито спря сред морето от коли, от които се изсипваха пътници. За разлика от централните улици, летището беше вече оживено. Даниел и Стефани слязоха заедно с шофьора. Всички започнаха да разтоварват багажа от малката кола и да го трупат на тротоара. Даниел с нервно потръпване плати на шофьора.
— Как ще мъкнем всичко това? — попита Стефани.
Багажът им бе толкова много, че нямаше да могат да го пренесат наведнъж в сградата. Тя се огледа.
— Не искам да оставим куфарите без надзор — каза Даниел.
— И аз. Един от нас ще отиде да потърси количка, а другият ще ги пази.
— Добре. Кое предпочиташ?
— Билетите и паспортите са у теб. Защо не ги приготвиш, докато взема количка?
Стефани си проправи път през тълпата, като с очи търсеше свободна количка. Когато влезе вътре, късметът й проработи. Пътниците, преминаващи проверката и отправящи се към изходите за съответния полет, трябваше да освободят количките. Стефани улови дръжките на една и се върна по обратния път. Даниел бе седнал върху най-големия куфар и нетърпеливо тупаше с крак.
— Много се забави — оплака се той.
— Съжалявам, но досега се чудих откъде да намеря свободна количка — всичко беше заето. Претъпкано е с хора. Сигурно самолетите излитат един след друг.
Подредиха на куп всички куфари, с изключение на лаптопите и Даниел забута претоварената количка.
— Има доста полиция — забеляза Стефани, когато влязоха в сградата. — Никога не съм виждала толкова много униформени на едно място. Е, италианските карабинери май наистина са много старателни.
Като влязоха, спряха на пет-шест метра от вратата. Хората се въртяха около тях и те се чувстваха като в центъра на водовъртеж.
— Къде отиваме? — попита Даниел, докато тълпата ги блъскаше. — Не виждам никъде да пише „Еър Франс“.
— Полетите са записани на компактдиск и се появяват върху екраните до гишетата за проверка на багажа — обясни Стефани. — Чакай тук! Ще отида да проверя нашия полет.
Само след няколко минути тя откри гишето.
— Няколко карабинери са спрели отпред — каза Стефани, когато се върна при Даниел.
Насочиха се към дългата опашка, която се виеше далече напред. Минутите течаха, но никой не помръдваше.
— Какво, по дяволите, правят там? — изправи се на пръсти Даниел, за да види каква е причината за протакането. — Не съм очаквал, че ще чакаме тъй дълго. Дали полицаите не ни бавят?
— Ако не се задушим, докато стигнем до гишето, пак добре — каза Стефани и погледна часовника на ръката си. Беше шест и двайсет.
— Тъй като само то обслужва пътниците от нашия полет, ще трябва да изчакаме — забеляза Даниел и продължи да наблюдава предната част на опашката. — Господи! — извика той.
— Сега пък какво?
Възклицанието и промяната в гласа му я подсети колко е напрегната. Опита се да погледне натам, накъдето се взираше той, но хората пред нея й пречеха.
— Монсиньор Манцони, свещеникът, който ни предаде парчето от плащеницата, е зад гишето заедно с полицаите.
— Сигурен ли си? — попита разтревожено Стефани.
Съвпадението бе твърде голямо. Отново се опита да погледне, но пак не успя.
Даниел сви рамене и отново насочи поглед към гишето.
— Прилича на него, а не мисля, че броят на тлъстите свещеници в Торино е толкова голям.
— Смяташ ли, че би могло да ни засяга по някакъв начин?
— Нямам представа, макар че като свържа присъствието му с факта, че някой се опита да ни открадне кутийката с образеца, започвам да се опасявам.
— Тази работа не ми харесва — каза Стефани. — Никак дори.
Опашката помръдна напред. Даниел не знаеше какво да прави и остана на мястото си, но мъжът зад него нетърпеливо го ръгна в гърба. Даниел бутна количката с багажа пред себе си, но предвидливо се скри зад нея. Стефани направи няколко крачки встрани и крадешком погледна към гишето. Веднага се върна и застана до Даниел зад количката.
— Монсиньор Манцони е — каза тя.
Двамата се спогледаха.
— Какво, по дяволите, ще правим сега? — глухо попита той.
— Не знам. Тревожи ме не той, а полицията.
— Очевидно.
— Къде е образецът от плащеницата?
— Вече ти казах! В калъфа на лаптопа ми.
— Хей, не ми викай!
Опашката помръдна. Мъжът зад него дишаше във врата му и той се почувства задължен да бутне количката напред. Колкото повече се приближаваха до гишето, толкова повече напрежението им растеше.
— Може би това е игра на въображението ни — предположи с надежда Стефани.
