— Гишетата още не са отворени — отвърна Майкъл. — Ще ни отнеме много време.
— А такси? — предложи Стефани. — Трябва да изчезнем от летището. В града можем да наемем кола.
— Идеята е умна — каза Майкъл и хвърли поглед към пустата стоянка. — Проблемът е, че до пристигането на първите самолети няма да има коли, а не знам кога е първото кацане. За да вземем такси, ще трябва да се качим на горното ниво, а това е опасно. Мисля, че трябва да рискуваме с моя автомобил. Полицейската кола е от Общинския контрол по пътищата. Съмнявам се, че ни търсят, поне засега. Вероятно чакат паяка.
— Какво ще кажете?
— Не съм сигурен — призна Майкъл. — Нямаме време за много мислене. Ще се опитам да се възползвам от положението си на свещеник.
Пое си въздух, за да си вдъхне смелост.
— Хайде! Когато отидем до колата, веднага влизате в нея. Аз ще ги поразговоря.
— Това не ми харесва — обади се Стефани.
— И на мен — призна си Майкъл и ги побутна да тръгват. — Но мисля, че е единствената ни възможност. Само след няколко минути цялата охрана на летището ще ни търси. Монсиньор Манцони ме видя.
— Познавате ли се? — попита Стефани.
— Да кажем, че сме добри познати — отвърна Майкъл.
Млъкнаха и се отправиха с твърда и решителна крачка към фиата. Свещеникът мина зад полицейската кола, за да заобиколи и отиде до вратата за шофьора. Когато се приближи до фиата, отключи вратата и се настани зад волана, сякаш изобщо не бе забелязал полицейската кола. Без да се бавят, Стефани и Даниел се наместиха на задната седалка.
—
Когато видя Майкъл да влиза във фиата, той излезе от автомобила. Другият остана на мястото си.
Даниел и Стефани наблюдаваха отвътре. Полицаят се приближи към Майкъл. Носеше униформа в по- светло и по-тъмно синьо с бял колан и бял кобур. Беше слаб мъж и говореше бързо и насечено като Майкъл. Разговорът бе изпъстрен с изобилие от жестове, които достигнаха кулминацията си, когато полицаят посочи напред, а после започна да върти глава. На това място Майкъл се качи в колата и запали двигателя. След миг фиатът излезе от долното ниво и се отправи към изхода на летището.
— Какво стана? — напрегнато попита Стефани и погледна назад, за да се увери, че никой не ги преследва.
— За щастие, беше респектирай от това, че съм свещеник.
— Какво му казахте? — заинтересува се Даниел.
— Извиних се и му казах, че има спешен случай. Попитах го къде е най-близката болница и той се зае да ми обяснява.
— Май говорите доста добре италиански? — попита Стефани.
— Не лошо. Завършил съм семинария в Рим.
Още щом получи тази възможност, Майкъл излезе от магистралата и пое по тесен път. След известно време се озоваха в селски район.
— Къде отиваме? — Даниел разтревожено погледна през стъклото.
— Няма да се движим по автостради — отвърна Майкъл. — Така е по-безопасно. Честно казано, не знам къде ще ви търсят. Но не искам да рискуваме.
Слънцето още не бе изгряло, но небето вече светлееше.
— Ще ми е нужен навигатор — заяви Майкъл и измъкна от жабката няколко пътни карти. — Кой от вас ще се заеме?
Даниел и Стефани се спогледаха.
— Като че ли тя е по-добра.
Майкъл разгърна едната карта и хвърли поглед през рамо към Стефани.
— Защо не седнеш до мен? Трябва да ми помогнеш да излезем от Кунео.
Стефани вдигна рамене, излезе от колата и я заобиколи, за да седне отпред.
— Ние сме тук — заобяснява Майкъл, като включи светлината в купето и й посочи мястото, което се намираше на североизток от Торино. — А отиваме ей там.
Той придвижи пръста си надолу по картата и спря на брега на Средиземно море.
— Ница, Франция? — изненада се Стефани.
— Да. Най-близкото летище извън границите на Италия в южна посока. Препоръчвам ви да тръгнем на юг, за да се движим по второстепенни пътища. Можем да се отправим и на север към Женева, но ще трябва да използваме магистралите и да влезем в Швейцария през важен граничен пост. Според мен на юг е по- безопасно и, следователно, по-разумно. Съгласни ли сте?
Двамата вдигнаха рамене.
— Мисля, че да — отвърна Даниел.
— Добре — каза Майкъл. — Това е пътят.
Отново придвижи пръст по картата и продължи да обяснява:
— Тръгваме за Кунео през Торино. Оттам — в Коле ди Тенда. Веднъж да прекосим границата, оставаме във Франция и ще следваме главната магистрала, макар че тя отива до Италия. В Ментон, на брега на морето, можем да поемем по шосето, което след известно време ще ни отведе в Ница. Това е най-бързият път. Цялото пътуване ще ни отнеме не повече от пет-шест часа, но това е само предположение. Приемате ли?
Двамата отново свиха рамене и се спогледаха. Бяха толкова объркани от събитията, че не знаеха какво да кажат. Не можеха да мислят, още по-малко да говорят.
Майкъл ги изгледа — първо единия, после другия.
— Приемам мълчанието ви за съгласие. Разбирам смущението ви; меко казано, сутринта ви донесе доста изненади. Затова нека първо преминем през Торино. Да се надяваме, че няма да попаднем в задръстване.
Той разгърна другата карта — на града и околностите. Посочи на Стефани къде се намират и къде искат да отидат. Тя кимна с глава.
— Няма да е трудно — каза Майкъл. — Едно не може да им се отрече на италианците — много са добри в маркировката на пътищата. Най-напред ще следваме обозначенията към центъра на града, а после към шосе S–20 в южна посока. Съгласни?
Стефани отново кимна с глава.
— Да тръгваме! — каза Майкъл.
Той се настани удобно зад волана и включи на скорост.
Отначало пътят не бе толкова оживен, но колкото повече се приближаваха до града, положението ставаше все по-лошо, движеха се все по-бавно, а колкото по-бавно се движеха, толкова повече се претоварваше движението. Тъкмо преди да стигнат до центъра на града, денят настъпи ясен и светъл, а небето стана светлосиньо. Пътуваха, потънали в мълчание. Само от време навреме Стефани даваше указания, като внимателно следеше посоката на движение по картата и сочеше знаците по пътя. Даниел не продумваше. Беше благодарен, че Майкъл поне е предпазлив шофьор.
Наближаваше девет часа, когато се откъснаха от безумния трафик в Торино и поеха на юг по шосе S– 20. Стефани и Даниел се бяха поотпуснали и бяха събрали мислите си, които се въртяха главно около мъжа на волана и изоставения на летището багаж.
Стефани внимателно сгъна двете карти и ги постави на таблото отпред. Нататък пътят беше чист. Тя разглеждаше хлътналите страни на свещеника, ястребовия му профил, наболата му брада и кечето от рошава червена коса.
— Може би дойде време да попитаме кой сте? — каза тя.
— По душа съм най-обикновен свещеник — отговори той.
Усмихна се. Очакваше този въпрос, но не бе сигурен доколко иска да се разкрие.
— Мисля, че заслужаваме да знаем повече за вас — продължи Стефани.
— Името ми е Майкъл Малоуни. Настоящата ми служба е при архиепископа на Ню Йорк и пристигнах в Италия по църковни дела.
