Пристъп

— Съвпадението е твърде голямо, за да бъде обяснено с мания за преследване — отвърна Даниел. — Ако бяхме видели само свещеника, или само полицията, положението щеше да бъде различно; но тук са и отецът, и карабинерите, което променя из дъно нещата. Въпросът е, че трябва да решим, какво да правим още сега, на място. Не можем просто да си седим, сякаш не е станало нищо, тъй като само след няколко минути ще бъдем пред тях и тогава ще стане, каквото има да става.

— Какво можем да направим? Притиснати сме от тълпата с цяла камара куфари. В най-лошия случай ще им дадем парчето от плащеницата, ако това е целта им.

— Ако искаха само да конфискуват образеца, тук нямаше да гъмжи от полицаи в униформа.

— Извинете! — задъхано извика някой зад тях. Акцентът без съмнение беше американски.

Стефани и Даниел бяха тъй напрегнати, че мигновено се обърнаха назад и застанаха лице в лице с някакъв разстроен свещеник, който с безумен поглед се взираше в тях. Гърдите му се повдигаха и спадаха, очевидно в резултат на умората от бързото тичане, а челото му бе осеяно с капчици пот. Беше необръснат, а червената му коса стърчеше в безпорядък на всички страни, което остро контрастираше със стегнатите му свещенически одежди.

— Доктор Лоуъл и доктор Д’Агостино! — задъхано изрече отец Майкъл Малоуни. — Непременно трябва да говоря с вас.

— Scusi — ядосано измърмори мъжът зад Даниел.

Той му направи жест с ръка да мине напред. Опашката напредваше и Даниел трябваше също да се придвижи.

Той махна с ръка на мъжа да мине пред него.

Майкъл бързо хвърли поглед напред. Като зърна монсиньора и полицаите, той наведе глава и се промъкна до Даниел.

— Разполагаме само с няколко секунди — с глух шепот изрече той. — Не бива да минавате през гишето!

— Откъде знаете имената ни? — сети се да попита Даниел.

— Нямаме време за обяснения.

— Кой, все пак, сте вие? — нас гоя Стефани.

Струваше й се, че го познава, ала не можеше да се досети откъде.

— Няма значение кой съм. Важното е, че имат намерение да ви арестуват и да конфискуват образеца от плащеницата.

— Сега си спомних — заяви Стефани. — Вчера, когато ни предадоха образеца, вие бяхте в кафенето.

— За Бога! — умоляваше ги Майкъл. — Трябва да се махнете оттук. Колата ми е навън. Ще ви изведа от Италия.

— С автомобил? — попита Даниел, сякаш самата мисъл за това бе нелепа.

— Този е единственият начин. Проверяват самолетите, влаковете, всички видове масов транспорт. Положението е сериозно. Ще ви арестуват и ще ви хвърлят в затвора. Повярвайте ми!

Даниел и Стефани се спогледаха. И двамата си мислеха за едно и също нещо: внезапното пристигане на разтревожения свещеник бе невероятно странно, а предупреждението му съвпадаше със собствените им страхове, които се появиха само преди секунди. Нямаше да минат през гишето за проверка на билетите и багажа за Париж.

Даниел насочи количката назад. Майкъл го сграбчи за ръката.

— Нямаме време за всичкия този багаж.

— Какво говорите? — удиви се Даниел.

Свещеникът протегна врат и хвърли поглед към гишето, което отстоеше само на няколко метра от тях, но тутакси скри главата си като костенурка в костената си черупка.

— По дяволите! Видяха ме, което означава, че от катастрофата ни делят само секунди. Трябва да бягаме, ако не искате да влезете в затвора. Трябва да зарежете повечето багаж! Решете кое е по-важно: свободата или куфарите.

— Вътре са всичките ми летни дрехи — каза Стефани.

Идеята да изоставят багажа никак не й допадаше.

— Signore! — възкликна мъжът зад Даниел с явно възмущение. — Va! Va via!

Другите зад него също се развикаха. Хората отново помръднаха напред, но Даниел и Стефани им препречваха пътя.

— Къде е образецът? — попита Майкъл. — А паспортите ви?

— В чантата, която нося през рамо — отвърна Даниел.

— Добре — отсече свещеникът. — Задръжте чантите си, но оставете всичко останало! После ще се опитам да уредя с американския консул да ви върнат вещите и да ви ги препратя до крайния адрес. Хайде!

Той дърпаше Даниел по-далеч от гишето.

Даниел погледна над количката с багаж и видя, че монсиньор Манцони дръпна единия полицай за ръкава и посочи към тях. Бързешком се обърна към Стефани и каза:

— По-добре ще е да последваме съвета му.

— Чудесно! Значи зарязваме куфарите! — гневно възкликна тя и вдигна ръце.

— След мен! — изкомандва ги Майкъл.

Той започна да разбутва тълпата и те оставиха количката с багаж сред пътниците. Притиснати един до друг, хората мудно и с нежелание им нравеха път, а Майкъл ги блъскаше с извинението „Scusi!“ и прескачаше ръчния им багаж по пода. Даниел и Стефани го следваха по петите, а отецът им проправяше пътека през джунглата от човешки същества.

Зад тях се носеха викове, и сякаш ги пришпорваха. Като се освободиха от стегнатата хватка на многолюдната опашка, те затичаха по-лесно, но Даниел ги възпря.

— Ако тичахме към летището, да — обясни им той, — но да тичаме навън от сградата е нещо съвсем друго. Така привличаме вниманието на хората. Достатъчно е да вървим бързо!

В същия миг се появиха двама младички полицаи и се отправиха към тях, като свалиха автоматите от рамо.

— О, не! — изстена Даниел и забави крачка.

— Продължавайте да вървите! — настоя Майкъл през зъби.

Зад тях се чуваха гласове. И Даниел, и Стефани бяха сигурни, че полицаите идват да ги заловят и в последната минута разбраха, че не е така. Когато униформените ги отминаха, без дори да ги удостоят с поглед, те въздъхнаха с облекчение. Явно се бяха запътили към блъскащите се хора около гишето.

Пристигащите пътници се спираха да гледат след полицаите, а по лицата на някои се четеше страх. След 11 септември всяко вълнение по летищата, независимо от причината, караше хората да настръхват.

— Колата ми е пред изхода за пристигащите пътници, на долното ниво — обясни им Майкъл и ги поведе надолу по стълбите.

Те профучаха надолу по стъпалата. Долното ниво бе сравнително безлюдно, тъй като самолетите щяха тепърва да започнат да кацат на летището. Виждаха се само няколко наземни стюарди и стюардеси, които се готвеха за нашествието на пасажери и багаж, както и агентите за наемане на коли, подреждащи щандовете си.

— Сега вече трябва да тичаме — обяви останалият без дъх Майкъл.

Неколцина от служителите се загледаха след тях, но бързо се върнаха към заниманията си. Майкъл поведе двамината американци към главния вход и той автоматично се отвори. Бързо излязоха, но в същия миг свещеникът спря. Протегна ръце встрани, за да спре и тях.

— Не бива да тичаме така — простена той. — За жалост колата, която съм наел, е ей там.

На петнайсетина метра от тях до бордюра бе паркиран светлокафяв фиат със запалени фарове. Зад него се мъдреше синьо-бял полицейски автомобил с включени сини лампи. През предното стъкло се виждаха главите на двамата полицаи.

— Какво да правим? — задъхано попита Даниел — Дали да не наемем още една кола?