— Откъде знаете кои сме? — обади се Даниел от задната седалка.
— Сигурен съм, че и двамата сте любопитни да разберете всичко — отвърна Майкъл. — Имате право. Но работата е там, че не ми се ще да ви разкривам подробностите. Така е по-добре за онези, които участват в операцията. Възможно ли е просто да приемете факта, че съм ви отървал от огромни неприятности, без да ме разпитвате повече? Ще ми направите голяма услуга. Можете да причислите помощта ми към божиите чудеса, тъй като аз съм само един скромен божи служител.
Стефани хвърли поглед назад към Даниел и отново съсредоточи вниманието си върху Майкъл.
— Говорите за божии чудеса, за
— О?! — неопределено възкликна Майкъл.
Той се опита да измисли нещо, което би отклонило разговора от деликатната тема, но нищо не му дойде на ум.
— Защо искаха да ни арестуват? — попита Даниел. — Това не би трябвало да има общо с вас.
— Защото научиха, че работите в областта на молекулярната биология. Това бе неочаквана изненада. Църквата не желае повече никакви научни изследвания, свързани с автентичността на плащеницата, а поради факта, че сте учени, властите с право се притесниха, че целта ви е именно тази. Отначало църквата искаше само да си върне образеца, но тъй като не бе възможно, поискаха да го конфискуват.
— Това обяснява много неща — заяви Стефани. — Но защо ни помогнахте? Сигурни ли сте, че няма да направим изследванията?
— Да не навлизаме в това. Моля ви!
— Откъде знаехте, че заминаваме за Лондон, след като чакахме пред гишето, обслужващо полета до Париж?
Даниел се наведе напред, за да чува по-добре. Гласът на Майкъл не достигаше до задната седалка.
— Не ми е удобно да отговоря на въпроса ви.
Лицето му пламна, като си спомни как се криеше зад завесите в хотелската стая.
— Умолявам ви. Не можете ли просто да го отминете? Приемете направеното от мен като услуга към вас: просто един приятел е помогнал на сънародници в нужда.
Продължиха пътя си в мълчание. Като изминаха няколко километра, Стефани се обади:
— Е, благодарим за помощта. Трябва да ви успокоим, че нямаме намерение да изследваме автентичността на плащеницата.
— Ще информирам, когото трябва. Уверен съм, че ще се радва да го чуе.
— Ами багажа ни? — заинтересува се Стефани. — Имате ли възможност да ни помогнете да си го вземем?
— С удоволствие ще сторя всичко по силите си и вярвам, че ще успея, особено сега, като знам, че няма да изследвате плащеницата. Ако нещата се развият добре, ще се погрижа вещите ви да бъдат изпратени у дома ви в Масачузетс.
— Няма да се приберем през идния един месец — уточни Даниел.
— Ще ви оставя визитната си картичка — предложи Майкъл. — Ще ми се обадите, щом се настаните на новото място.
— Вече имаме един адрес — обади се Даниел.
— Имам въпрос — прекъсна ги Стефани. — Отсега нататък италианските власти няма да ни допускат в страната, така ли?
— Както заявих и по въпроса с багажа ви, сигурен съм, че ще мога, както се казва, да изчистя досиетата ви. Няма да имате проблеми при бъдещи посещения в Италия.
Стефани се обърна и погледна към Даниел.
— Мисля, че ще мога да преживея и без да знам за кървавите подробности. А ти?
— Предполагам — отговори Даниел. — Но бих искал да знам кой влезе в хотелската ни стая.
— Не желая да говоря за това — побърза да го прекъсне Майкъл. — Което не означава, че ми е известно.
— Тогава ми кажете: натрапникът от църквата ли беше, нает професионалист, или служител на хотела?
— Не мога да ви кажа — поклати глава Майкъл. — Съжалявам.
След като Даниел и Стефани се примириха с мисълта, че Майкъл няма да им отговори на въпросите, отнасящи се до навременната му намеса и помощ и като се увериха, че фиатът наистина се стреми да избегне италианските власти при влизането им във Франция, те се отпуснаха и се наслаждаваха на пътуването. Когато се изкачиха в снежните Алпи и преминаха през ваканционното селище Лимоне Пиемонте, пред очите им се разкри зашеметяваща гледка. Навлязоха във френската част на прохода и се спуснаха по скалистия Горж дьо Саорж по един път, буквално срязал на две отвесните скали на каньона. Спряха да хапнат в Соспел, град на френска територия.
Когато влязоха в летището на Ница, беше два следобед.
Майкъл им даде визитката си и взе адреса на хотел „Оушън клъб“ в Насо, където Даниел бе направил резервация, обеща да се погрижи за багажа им още щом се върне в Торино и потегли обратно.
Даниел и Стефани гледаха след фиата, докато изчезна от очите им.
Тя удивено поклати глава:
— Ама че приключение!
— Меко казано — кимна Даниел.
— Не искам да прозвучи жестоко, но не мога да не ти напомня какво каза вчера сутринта — колко било лесно да вземем частицата от плащеницата и как това предвещавало безпроблемност в лекуването на Бътлър. Ще си вземеш ли думите назад?
— Може би малко прибързах — призна Даниел. — Но нали всичко свърши добре? Ще загубим ден-два, но накрая ще отпътуваме по живо, по здраво.
— Да се надяваме — отвърна Стефани и метна чантата си през рамо. — Да отидем да проверим какви самолети летят до Лондон. Това ще бъде първото изпитание по пътя ни.
Влязоха в сградата на летището и погледнаха към разписанието върху огромното електронно табло. Веднага видяха надписа — самолет на британските авиолинии излиташе за Лондон в 15.50 часа.
— Разбра ли какво имах предвид — грейна Даниел. — Повече че бихме и могли да очакваме!
ГЛАВА 14
— Господи! — извика Даниел. — Какво правиш, по дяволите? Ще ни пребиеш!
Стегнал предпазния колан на гърдите си, той се бе вкопчил в облегалката на предната седалка на таксито — лъскавочерен кадилак. Двамата със Стефани току-що бяха кацнали на остров Ню Провидънс. Проверката на паспортите и митническият контрол бе чиста формалност, тъй като нямаха багаж. По време на трийсет и шестчасовия престой в Лондон си бяха взели някои дрехи и тоалетни принадлежности, които бяха прибрали в неголяма чанта. Първи излязоха от терминала и взеха първото такси на стоянката.
— Боже мой! — изстена Даниел, когато колата връхлетя срещу тях и на косъм се размина с таксито.
Завъртя глава назад и я видя да изчезва в противоположна посока.
Разтревожен от възклицанията му, шофьорът ги погледна в огледалото за обратно виждане.
— Хей, човече! Какво има? — попита той.
— Успокой се, Даниел — кротко каза Стефани. — Всичко е наред. Очевидно в Насо движението е в ляво.
— Защо тогава воланът е отляво, като в нормалните автомобили?
Стефани видя, че в момента не може да го успокои. Затова смени темата на разговор.
— Още не мога да забравя цвета на океана от самолета, когато прелитахме над Бахамите. Сигурно
