защото е плитък. Никога не съм виждала такъв светъл аквамарин или толкова тъмен сапфир.
Даниел само изсумтя. Вниманието му бе насочено към летящата към тях кола. Стефани погледна навън и свали стъклото, макар че в купето имаше климатик. Прелетяла от зимата направо в лятото, тя се изненада от копринения тропически въздух и разгулно оцветената растителност; остана възхитена от блестящите червени и сияйните пурпурни декоративни храсти, които сякаш изпълзяваха от всяка стена. Малките градчета и къщи, покрай които минаваха, й напомняха за Ню Ингланд, но сочните им тропически нюанси ярко изпъкваха под лъчите на безжалостното бахамско слънце. Хората, чийто тен на кожата варираше от бял до тъмномахагонов, изглеждаха спокойни. Усмивките им грееха отдалеч. Стефани усети, че са попаднали на щастлив остров и се надяваше, че това е добро предзнаменование за мисията, която двамата с Даниел имаха да изпълнят.
Тя нямаше представа къде ще отседнат, тъй като не го бяха обсъждали. Даниел бе уредил нещата още преди да излетят за Италия, докато тя се грижеше за фибробласта на Бътлър в лабораторията. Знаеше къде ще бъдат на двайсет и втори март, което бе точно след три седмици. На тази дата щеше да пристигне Ашли Бътлър и тримата щяха да се преместят в огромния хотел „Атлантис“, където Бътлър бе направил резервации за всички. Стефани едва забележимо поклати глава при мисълта колко много работа трябва да свършат, преди пристигането на сенатора. Надяваше се, че тъканната култура в Кеймбридж се развива добре. В противен случай нямаше как да се вместят във времето.
След половинчасово каране пред очите им се появиха първите хотели край плажа Кейбъл Бийч. Повечето бяха високи сгради и поради това не й харесаха много. После навлязоха в самия град Насо. И тук, рамо до рамо със суетнята на големия град с импозантно елегантните си банки и разноцветните, ала стабилни колониални сгради, цареше същото спокойствие и видимо щастие, което Стефани бе вече видяла. Хората не само не бяха изнервени от задръстването по улиците, но очевидно се забавляваха с него.
Таксито се движеше по висок сводест мост, който водеше до Райския остров, но шофьорът им обясни, че по време на колониализма са го наричали Острова на прасетата. Хънтингтън Хартфърд, първият, който се заел да развива туристически бизнес по тези места, не харесал името. Двамата учени се съгласиха с него. Когато стигнаха до острова, шофьорът им показа модерния търговски център вдясно и гигантския курорт „Атлантис“ вляво.
— Дали продават и дрехи? — попита Стефани и се обърна да погледне назад; магазините изглеждаха доста луксозни.
— Да, мадам. Но са твърде скъпи. Ако търсите местни облекла, препоръчвам ви Бей Стрийт в центъра.
След като изминаха известно разстояние в източна посока, таксито свърна на север по дълга серпантина с тучна гъста растителност от двете страни. На входа имаше надпис: ЧАСТЕН ПЪТ, ОУШЪН КЛЪБ, САМО ЗА ГОСТИ. Таксито взе последния завой и неочаквано пред погледа им изникна сградата на хотела.
— Божествено е! — възхити се Стефани, когато колата се плъзна под козирката на входа и портиерите, облечени в бели ризи и бермуди излязоха да ги посрещнат.
— Това е един от най-хубавите хотели — заяви Даниел.
— Точно така, човече — потвърди шофьорът.
Курортът надхвърляше очакванията й. Ниските двуетажни сгради бяха потънали в разцъфналите дървета и храсти, а отпред се простираха великолепни плажове. Даниел бе успял да резервира апартамент на партера, на крачка от покрития с бял пясък плаж, до който се стигаше през добре окосена морава. Разтовариха малкото багаж, който носеха, подредиха тоалетните си принадлежности в мраморната баня и едва тогава Даниел се обърна към Стефани.
— Пет и половина е. Какво искаш да правим?
— Нищо — отвърна тя. — В Европа наближава полунощ и аз съм капнала.
— Дали да не се обадим в клиника „Уингейт“ и да им съобщим, че сме пристигнали?
— Няма да е лошо, макар че не виждам защо да бързаме. И без това утре сутринта ще се появим там. По-добре да отидеш във фоайето и да уредиш кола под наем. А пък аз трябва да се обадя на Питър и да разбера дали може да изпрати фибробластите на Бътлър. Нищо не можем да направим без тях. После искам да позвъня на майка ми. Обещах й да се свържа с нея, щом се настаним в Насо, за да й дам адреса.
— Трябва да попълня гардероба си — каза Даниел. — Какво ще кажеш да направим следното. Аз ще отида да наема автомобил, ти ще проведеш разговорите си, а после двамата с теб ще отскочим до онзи търговски център при моста и ще потърсим някой приличен магазин за дрехи.
— Ти уреди колата. Аз ще взема душ, ще хапна и ще си легна. Утре ще си купим дрехи.
— Права си — призна Даниел. — Възбуден съм от факта, че най-после пристигнахме в Насо, но да си призная, и аз съм капнал.
Още щом той излезе, Стефани се настани на бюрото. Взе мобилния си телефон и установи, че работи. Както бе казала на Даниел, най-напред набра номера на лабораторията; Питър беше все още там.
— Културата на Джон Смит се развива добре — отговори той на въпроса й. — От няколко дни съм готов със замразяването й. Очаквах да ми се обадиш във вторник.
— Възникна неочакван проблем и ни задържа — неопределено обясни Стефани.
Тя се усмихна накриво, като си помисли колко неточно беше обяснението й, като се има предвид, че буквално бяха избягали от Италия и бяха зарязали багажа си на летището.
— Готова ли си да я получиш?
— Напълно — отвърна Стефани. — Опаковай я с НХТСК реактивите, плюс допаминергичните гении сонди и факторите на растежа, които съм отделила. Хрумна ми и нещо друго. Изпрати ми и екдисоновата конструкция с тирозиновия хидроксилазен активатор, който използвахме при опитите с мишки.
— Боже мой! — възкликна Питър. — С какво се занимавате там, бе хора?
— По-добре да не ти обяснявам — отвърна Стефани. — Можеш ли да изпратиш всичко още довечера?
— Не виждам никакви пречки да го направя. В най-лошия случай ще трябва да отида с кола до летището, но това не е проблем. Къде искате да ви го изпратя?
Стефани се замисли за миг. Първото нещо, което й хрумна бе да даде адреса на хотела, но после си помисли, че ще е по-разумно да ограничи времето за път и да ги държи замразени в течен азот. Предполагаше, че клиниката разполага с такъв хладилник. Помоли Питър да не затваря и се свърза по вътрешния телефон с рецепцията, за да попита за адреса на клиника „Уингейт“. Тя се намираше на Уиндзър Фийлд Роуд №1200. Даде адреса на Питър, продиктува му и телефонния номер.
— Изпращам ги още довечера — обеща Питър. — Кога се връщате?
— След месец, а може и по-рано.
— Успех в работата, с която сте се заловили!
— Благодаря ти. Ще ни е нужен.
Стефани наблюдаваше плавното движение на океана, оцветен в розово и сиво. На хоризонта се събираха купести облаци. Залязващото слънце в ляво леко ги докосваше с пурпурнорозовите си лъчи. Плъзгащата се стъклена врата бе отворена и нежният бриз галеше лицето й с аромата на екзотични цветя. Изгледът и всичко наоколо бе наситено с чувственост и я караше да се отпусне след безумно напрегнатите дни в Италия. Спокойната обстановка, както и новината за благополучното развитие на фибробласта даряваха душата й с покой. Тревогата, че културата няма да се развие както трябва, я тормозеше откакто бе отпътувала от Кеймбридж. Противно на собственото си усещане, бе започнала да мисли, че оптимизмът на Даниел по отношение на операцията „Бътлър“ в крайна сметка има смисъл, въпреки изпитанията, на които бяха подложени в Торино.
Щом слънцето залезе, нощта бързо падна. По протежение на плажната ивица запалиха факли и пламъците затрептяха на нощния бриз. Стефани взе мобилния телефон и набра номера на родителите си. Искаше да им съобщи името на хотела, номера на стаята и телефонния номер, в случай че положението на майка й се влоши. Докато слушаше сигнала, тя си мислеше колко добре би било, ако не баща й вдигне слушалката. Не се чувстваше удобно, когато разговаряше с него. Зарадва се, като чу тихия глас на майка си.
Макар Тони да нямаше причина да мисли, че твърдоглавата му сестра няма да изпълни заплахата си да се шляе на Бахамите, докато компанията й потъва, той все пак се надяваше, че след онова, което й каза,
