— Я млъквай!
Изкачиха трите стъпала до галерията. Когато се приближиха към Спенсър, той им подаде ръка, докато с крак придържаше вратата отворена. С широка усмивка им се представи и им разтърси ръцете. После тържествено ги въведе в сградата.
И вътре обстановката напомняше древногръцки храм с простите си пиластри, корнизите със зъборез и дорийските колони. Подът представляваше полиран варовиков плочник, омекотен с постланите върху него персийски килими. Стените бяха боядисани в светлотревист цвят и на пръв поглед изглеждаха светлосиви. Дори в мебелите от масивно лакирано дърво, тапицирани с масленозелена кожа, се долавяше дъха на древна Елада. В охладения от климатика въздух се носеше миризма на прясна боя, която напомняше, че клиниката е завършена съвсем наскоро. След влажната тропическа горещина навън, непоносима след изгрева на слънцето, сухата хладина бе добре дошла за Даниел и Стефани.
— Това е главната ни приемна — посочи Спенсър обширната зала.
Две добре облечени семейни двойки вече не в първа младост, седяха на два от диваните. Докато прелистваха нервно списанията, те вдигнаха за миг очи към тях. В приемната имаше само още една личност и това беше секретарката със светлорозов маникюр, която седеше на полукръглото бюро от вътрешната страна до входа.
— В тази сграда се регистрират новите пациенти — обясни Спенсър. — В нея се помещава и администрацията. Ние много се гордеем с клиниката си и с удоволствие ще ви покажем целия комплекс, макар че вие сигурно се интересувате главно от лабораторията.
— И от операционната — добави Даниел.
— Да, разбира се, и от операционната. Но най-напред заповядайте в кабинета ми да пием кафе и да ви запозная с останалите.
Спенсър ги поведе към огромния асансьор, въпреки че кабинетът му се намираше на горния етаж. По време на краткото пътуване с асансьора Спенсър, като добър домакин, се заинтересува дали се чувстват добре на островите. Стефани го увери, че полетът е бил много приятен и че са добре. Когато слязоха на горния етаж, минаха покрай секретарката, която спря да говори по телефона, за да ги възнагради с лъчезарна усмивка.
Обширният кабинет на Спенсър се намираше в североизточния край на сградата. На изток се виждаше летището, а на север — синята ивица на океана.
— Заповядайте — покани ги Спенсър и посочи към сервираното вече кафе върху ниската мраморна масичка пред диван с формата на буквата L. — Ще доведа другите двама директори.
Даниел и Стефани останаха сами в стаята.
— Прилича на офиса на някой топ милиардер — прошепна Стефани. — Знаеш ли, намирам подобен разкош за неприличен.
— Да се въздържаме от оценки, докато не видим лабораторията.
— Мислиш ли, че онези двете двойки, които разглеждаха списания в приемната, са пациенти?
— Нямам представа, пък и не ме интересува.
— Изглеждат твърде възрастни, за да се лекуват от безплодие.
— Не е наша работа.
— Смяташ ли, че по-възрастни жени забременяват в клиника „Уингейт“? — не преставаше да разпитва Стефани.
Спенсър се върна и Даниел й хвърли предупредителен поглед. Зад основателя на клиниката вървеше жена, следвана от непознат мъж. И двамата бяха облечени като него — в бели, добре колосани лекарски престилки. Спенсър им представи най-напред Пол Сондърс, нисък и тумбест мъж с дебел врат, чийто силует напомняше на Стефани на колоните пред входа на сградата. Чертите на лицето му бяха обли като фигурата му, лицето му бе подпухнало, с нездрав цвят на кожата, което силно контрастираше с високата слаба фигура на Спенсър, на неговите ъгловати черти и бронзовия му тен. Разрошена тъмна коса, побеляла на слепоочията, завършваше ексцентричната външност на Пол и подчертаваше още по-силно бледността му.
Когато се ръкува енергично с Даниел, той широко му се усмихна и разкри квадратни, раздалечени жълти зъби.
— Добре дошли в клиника „Уингейт“, уважаеми доктори — произнесе звучно той. — За нас е чест да ви приветстваме тук. Нямам думи да изразя колко съм щастлив, че ще работим заедно.
Когато той се приближи до Стефани и стисна ръката й, тя леко му се усмихна. Бе хипнотизирана от очите му. До широкия му нос, те изглеждаха твърде близо едно до друго. Освен това не беше виждала човек с различен цвят на ирисите.
— Пол отговаря за научноизследователската дейност в клиниката — представи го Спенсър и го потупа по рамото. — С нетърпение ви очаква в лабораторията си, за да бъде ваш асистент и да научи някои тънкости от вас.
След това сложи ръце на раменете на жената, която бе висока почти колкото него.
— А това е д-р Шийла Доналдсън, зам.-директор по лечебната част. Тя ще ви осигури използването на една от двете ни операционни и оборудването за лежащо болните, от което, предполагам, ще се възползвате.
— Не знаех, че имате и лежащо болни — учуди се Даниел.
— Клиниката предоставя на пациентите всички медицински услуги — гордо заяви Спенсър. — Въпреки, че за по-дълготрайно лечение ги препращаме в градската болница. Леглата ни са ограничени и броят им е изчислен за краткотраен престой, което пък за вас ще е изключително удобно.
Стефани пренесе вниманието си от Пои Сондърс към Шийла Доналдсън. Д-р Доналдсън имаше тясно лице, обрамчено с права кестенява коса. За разлика от мъжете, тя бе сдържана, можеше да се каже — дори срамежлива. Стефани имаше усещането, че когато се ръкуваха, тя избягваше погледа й.
— Няма ли да пиете кафе, бе хора? — попита Спенсър.
И Стефани, и Даниел отрицателно поклатиха глава.
— Мисля, че и двамата пихме достатъчно — обясни Даниел. — Биологичният ни часовник е все още настроен по европейско време и от зори сме на крак.
— Били сте в Европа? — въодушеви се Пол. — Това има ли нещо общо с Торинската плащеница?
— Да, има — отвърна Даниел.
— Сигурен съм, че пътуването ви се е увенчало с успех — намигна им Пол съучастнически.
— Беше бурно, но успешно — съгласи се Даниел. — Ние…
Той млъкна, сякаш забравил изведнъж какво точно се кани да каже.
На Стефани й секна дъхът. Надяваше се Даниел да не спомене и дума от преживяното в Торино. Предпочиташе да се държи на разстояние от тези хора. Ако споделеше с тях онова, което им се бе случило, щеше да прекоси граница, която тя не искаше да прекосява.
— Успяхме да вземем част от плащеницата, върху която има следи от кръв — обясни Даниел. — Всъщност, в момента е у мен. Искам да я поставя във физиологичен разтвор, за да стабилизираме останките от ДНК и колкото по-скоро стане това, толкова по-добре.
— Звучи разумно — съгласи се Пол. — Да тръгваме към лабораторията.
— Няма причина да не започнем обиколката от там — любезно предложи Спенсър.
Успокоена от факта, че запазиха дистанцията помежду си, Стефани се поотпусна и когато излязоха от кабинета на Спенсър, тя вече дишаше спокойно.
Пред асансьора Шийла се извини, че я чакат пациенти, за които трябва да се погрижи и слезе по стълбите.
Лабораторията се намираше извън централната сграда, и за да стигнат до нея, минаха по плавно извиващите се, покрити със сводове пътеки.
— Нарочно проектирахме клиниката с отделни сгради, за да излизаме навън, дори когато работим по цял ден — обясни Пол. — Добре е за душевното здраве.
— Но аз излизам много повече, отколкото Пол — засмя се Спенсър. — Тенът ми го доказва. Не съм работохолик като него.
— Цялата сграда ли е заета от лабораторията? — попита Даниел и влезе през отворената от Спенсър врата.
