Професорът не е единствената ни грижа.
— Добре, добре — махна с ръка Гаетано, сякаш се предаваше. — Няма да се срещна с човека в хотела. Ще използвам адреса, само за да го открия. Ще ми трябват негови снимки.
— Помислил съм за това — успокои го Тони.
Той бръкна в джоба на сакото си и измъкна няколко фотографии. Подаде ги на Гаетано, който продължаваше да стои до вратата и каза:
— Ето ги влюбените птички. Снимките са правени през последната Коледа.
Гаетано ги погледна.
— Добри ли са? — попита Лу.
— И още как! — ухили се Гаетано и изгледа Тони. — Трябва да ти кажа, че сестра ти е истинска красавица.
— Такава е, но по-добре забрави за нея — изръмжа Тони. — Входът забранен!
— Много лошо.
— И още нещо — продължи Тони. — При тия мерки за сигурност по летищата сега, ще бъде крайно неразумно да носи пистолет дори в куфара си. Ако има нужда, по-добре е да уредите да получи оръжието там, на място. Нали имате връзки в Маями?
— Разбира се — отговори Сал. — Идеята е добра. Нещо друго?
— Мисля, че няма — отвърна Тони.
Той смачка фаса си в пепелника и стана.
ГЛАВА 15
Утринта бе продължителна, приятна и обновяваща. Все още с нарушен биоритъм след краткия престой в Европа, Стефани и Даниел се събудиха още преди слънцето да просветли хоризонта на изток. Не можеха да заспят повторно, затова станаха, взеха душ и излязоха да се разходят в градината на хотела и по пустите плажове на Кебидж Бийч, където ги завари и зората, изгряла на безоблачното тропическо небе. Върнаха се в хотела и бяха първите гости, появили се на закуска. Дълго пиха кафе, потънали в разговор за проблемите около създаването на лековитите клетки, нужни им за Бътлър. Оставаха им само три седмици до пристигането му и те добре осъзнаваха, че времето ги притиска неимоверно много, затова искаха да започнат колкото е възможно по-скоро, макар да знаеха, че не могат да свършат кой знае колко, докато не получат пратката от Питър. Когато наближи осем, позвъниха в клиника „Уингейт“ и съобщиха на секретарката, че вече са в Насо и че към девет и четвърт ще отидат там.
— Западната част на острова се различава доста от източната — забеляза Даниел, докато се носеха с колата в западна посока към Уиндзър Фийлд Роуд. — По-хубава е.
— Не е толкова развита и климатът е по-сух — добави Стефани.
Тъкмо минаваха покрай дълга гора от полуизсъхнали борове, изпъстрена с ниски палми. Небето бе тъмносиньо с бели като перца облачета. Движеха се по северния бряг на острова и отново видяха извисяващите се хотели, строени като войници по Кейбъл Бийч. След като минаха покрай няколко варовикови пещери, свърнаха и започнаха да се отдалечават от брега. Завиха вдясно по Уиндзър Фийлд Роуд и зърнаха летището в далечината.
Продължиха в западна посока и не след дълго видяха отбивката за клиника „Уингейт“. Беше разположена от лявата страна на пътя и преди нея имаше голяма указателна табела.
Стефани се наведе, за да вижда по-добре през предното стъкло.
— За бога! Забелязваш ли знака?
— Как бих могъл да го пропусна? Има размерите на билборд.
Даниел отби по широката, току-що павирана алея.
— Сигурно притежават доста земя — забеляза Стефани и отново се облегна назад. — Не виждам сградата.
След още няколко завоя сред гъстите шубраци от вечнозелена растителност пътят им внезапно бе препречен от широк портал. Впечатляващата желязна ограда с бодлива тел в горния край се губеше в двете посоки в гъста борова гора. Откъм страната на Стефани имаше малка будка. Отвътре излезе пазач в униформа и кобур на колана, с военна шапка с козирка и слънчеви очила, като на авиатор. В ръката си държеше бележник. Даниел спря колата, а Стефани смъкна страничното стъкло.
Пазачът се наведе да погледне Даниел през нея.
— Какво обичате, господине?
Говореше с делови тон, а гласът му бе лишен, от каквито и да е емоции.
— Доктор Д’Агостино и доктор Лоуъл — представи двамината Стефани. — Имаме среща с д-р Уингейт.
Той провери в бележника, докосна с пръсти края на козирката си и се върна в будката. След миг портата се плъзна встрани и се отвори. Даниел продължи.
Изминаха още няколко минути, преди клиниката да се появи пред очите им: сгушена сред грижливо подрязани храсти и цъфнали дървета, тя представляваше постмодерен комплекс във формата на буквата U. Състоеше се от три отделни постройки, свързани със засенчени със сводове алеи. Всяка от сградите бе облицована с варовикови плочи и бе покрита с бели керемиди, а фронтоните завършваха с чудновати акротерии във формата на раковини, които напомняха древногръцки храм. Изящни решетки украсяваха пространството между ширококрилите прозорци от двете страни на всяка сграда. В основата им бяха засадени пъстри декоративни растения, които се стремяха да достигнат небето.
— Более мой! — възкликна Стефани. — Не бях подготвена за подобно нещо. Колко е красиво! Прилича на балнеосанаториум, а не на лечебница за бездетни.
Алеята свършваше до паркинга пред централната сграда, в която се влизаше през галерия с колони. Колоните бяха заоблени с подчертани ентази и завършваха с обикновени дорийски капители.
— Надявам се, че са им останали пари за лабораторията — забеляза Даниел.
Той паркира наетия автомобил между неколцината нови беемвета. През няколко места от тях бяха спрели две лимузини. Облечените в ливреи шофьори пушеха и си бъбреха, облегнати на предните брони.
Даниел и Стефани излязоха от колата и се спряха, за да огледат комплекса, който ги заслепяваше с великолепието си на фона на яркото бахамско слънце.
— Бях чувал, че лечението на безплодието е доходна дейност — рече Даниел, — но нямах представа, че е чак толкова доходна.
— И аз — потвърди Стефани. — Питам се, обаче, каква част от парите е от застраховката, която са получили след пожара и бягството им от Масачузетс.
Тя поклати глава.
— Независимо откъде са дошли парите, този разкош е малко прекален. Тук има нещо гнило и безпокойството ми, че се залавяме с тези хора, нараства още повече.
— Да не допускаме предразсъдъците да повлияят на решенията ни — предупреди я Даниел. — Не сме тук като социални работници. Дошли сме да лекуваме Бътлър и толкоз.
Огромната лъскава врата се отвори и на прага се появи висок, загорял от слънцето мъж с прошарена коса. Носеше дълга бяла лекарска престилка. Помаха им с ръка и извика с висок напевен глас:
— Добре дошли!
— Поне ни посрещат лично — каза Даниел. — Да вървим! И пази мнението си за себе си.
Двамата излязоха пред колата и заедно се отправиха към входа.
— Надявам се това да не е Спенсър Уингейт — прошепна Стефани.
— Защо? — попита Даниел също шепнешком.
— Защото е толкова красив, че би могъл да изпълнява ролята на лекар в някой сапунен сериал.
— О, съвсем забравих! Ти мечтаеше да е нисък, дебел и с брадавица на носа.
— Точно така.
— Е, да се надяваме, че поне е непоправим пушач и има лош дъх.
