Въпреки предпазната верига на вратата, Стефани не спа добре. Стряскаше се при всеки шум в хотела или на улицата, а шумове не липсваха. Точно след полунощ, когато обитателите на съседната стая се върнаха и отключиха вратата, Стефани седна в леглото, защото й се стори, че влизат в тяхната стая.
Заспа чак след два. Но това далеч не беше онзи здравословен сън, след който човек се чувства бодър, и когато Даниел я разтърси за рамото, за да я събуди, тя с облекчение отвори очи. Беше кошмарна нощ. Струваше й се, че бе спала само петнайсетина минути.
— Колко е часът? — замаяно попита тя и се повдигна на лакът.
— Вече е пет. Слънчице, изгрей! След половин час трябва да сме в таксито.
„Слънчице, изгрей“ беше израз, който майка й често употребяваше, когато Стефани беше малка и тъй като минаваше за поспалана, изречението бе винаги на място и безпогрешно я будеше. Даниел го знаеше и сега реши да я развесели.
— Будна съм — подразни се тя, когато той я разтърси още веднъж.
Погледна го укоризнено, но той й се усмихна и я погали по косата. Този жест направо я вбесяваше, дори когато косата й бе разчорлена, каквато беше в момента; сякаш я мислеше за дете, или, още по-лошо — за някакво кученце.
Стефани видя, че Даниел влезе в банята. Изтърколи се по гръб и примижа на светлината. Многоцветният стъклен полилей светеше право в очите й. Навън бе тъмно като в рог. Пое си дълбоко дъх. Умираше за сън, но в главата й започна да се прояснява и тя си спомни колко много искаше да се качи в самолета и да напусне Италия.
Душът сътвори чудеса и за двамата. Макар отстрани да изглеждаше бодър, Даниел далеч не се чувстваше така и отначало му беше толкова трудно да стане, колкото и на Стефани. Но когато излязоха от банята и двамата бяха с повишено настроение в очакване на предстоящото отпътуване. Бързо се облякоха и събраха нещата си. В пет и четвърт Даниел се обади в рецепцията да им повикат такси и да им свалят багажа.
— Не мога да повярвам, че следобед ще бъдем вече в Насо — каза Даниел, като затвори и заключи куфара си.
По план трябваше да летят през Париж за Лондон с Еър Франс, да се прехвърлят на Британските авиолинии и да заминат направо за остров Ню Провидънс на Бахамите.
— Не мога да свикна с мисълта, че ще отпътуваме от зимата и ще пристигнем при лятото и то само за един ден.
Струва ми се толкова отдавна, откакто ходех с шорти и фланелка. Ще полудея.
Пиколото пристигна и взе куфарите им в изящната си количка, за да ги свали във фоайето и те го инструктираха да ги качи в таксито. Докато Стефани изсушаваше косата си, Даниел я чакаше на вратата на банята.
— Смятам, че трябва да съобщим за натрапника — обади се тя през шума от сешоара.
— Какво ще постигнем с това?
— Предполагам не много, но мисля, че биха искали да знаят.
Даниел погледна часовника на ръката си.
— Според мен не е нужно. Нямаме време. Наближава пет и половина. Трябва да тръгваме.
— Защо не слезеш и не уредиш сметката — предложи Стефани. — Идвам след две минути.
— Насо, очаквай ни! — извика Даниел и излезе от стаята.
Настоятелният телефонен звън извади Майкъл Малоуни от дълбокия сън. Вдигна слушалката, преди да се е събудил напълно. Отсреща беше отец Питър Флек, вторият личен секретар на кардинал О’Рурк.
— Буден ли си? — попита Питър. — Извинявай, че ти звъня толкова рано.
— Колко е часът? — заинтересува се Майкъл.
Той протегна ръка към нощната лампа и се опита да види стрелките на собствения си часовник.
— Тук, в Ню Йорк, след двайсет и пет минути ще бъде полунощ. А колко е часът Е Италия?
— Пет и трийсет и пет сутринта.
— Съжалявам, но днес следобед си се обадил и си казал, че е наложително да говориш с кардинала колкото е възможно по-скоро, а Негово високопреосвещенство току-що се върна. Свързвам те.
Майкъл разтърка челото си и се плесна по страните, за да прогони умората. Само след миг чу мекия глас на кардинал О’Рурк, който му обясни, че е трябвало да присъства на една безкрайна среща с губернатора.
— Съжалявам, че трябва да ви натоваря още повече — започна Майкъл със страхопочитание.
Той не се заблуждаваше от външната благост на влиятелния мъж. Знаеше колко безмилостен може да бъде, особено към подчинените си, които са били или глупави, или не им е провървяло достатъчно и са си навлекли гнева му. Но към онези, от които е доволен, той бе изключително щедър.
— Някакъв проблем ли има в Торино? — попита кардиналът.
— За жалост, да — отвърна Майкъл. — Оказа се, че двамата, които сенатор Бътлър изпрати да получат образеца от плащеницата, са учени в областта на молекулярната биология.
— Разбирам — каза Джеймс.
— Имената им са доктор Даниел Лоуъл и доктор Стефани Д’Агостино.
— Разбирам — повтори Джеймс.
— От инструкциите ви ми стана ясно — продължи Майкъл, — че ще сте много недоволен, ако плащеницата бъде подложена на нови изследвания. Добрата вест е, че с помощта на монсиньор Манцони успях да уредя връщането на образеца.
— О! — възкликна Джеймс.
Последва неловко мълчание. Що се отнася до Майкъл, той не очакваше подобна реакция. Определено бе разчитал, че кардиналът ще е доволен от мерките, които бе предприел.
— Очевидно нашата цел е да избегнем по-нататъшната намеса на учените — побърза да добави той.
По гърба му полазиха тръпки. Интуитивно усещаше, че разговорът поема нежелан обрат.
— Лоуъл и Д’Агостино сами ли пожелаха да върнат образеца?
— Не точно — призна Майкъл. — Италианските власти ще го конфискуват, когато тази сутрин двамата отидат на летището, за да вземат самолета за Париж.
— И какво ще стане с учените?
— Мисля, че ще ги задържат.
— Истина ли е, че не е било необходимо да докосват самата плащеница, за да се сдобият с образеца, както ми намекна сенатор Бътлър?
— Истина е. Образецът представлява парченце от частта, откъсната от плащеницата преди няколко години.
— Предадена ли е на учените при пълна конфиденциалност и без официална документация?
— Доколкото знам, да — отвърна Майкъл. — Уведомих ги, че това е изричното ви желание.
Той започна да се ноти — не така обилно, както в хотелската стая, но причината бе същата: страх. Усети, как стомахът му се сви и мускулите му се напрегнаха. Във въпросите на кардинала се чувстваше едва доловима острота, която страничен човек нямаше да усети, но не и Майкъл. Той тутакси разбра, че Негово високопреосвещенство е силно раздразнен.
— Отец Малоуни! За ваше сведение сенаторът вече е вкарал обещания закон за ограничаване на съдебното преследване на благотворителните организации за разглеждане и сега има по-голяма вероятност да бъде одобрен, отколкото имаше в петък, защото смята решително да го подкрепи. Няма нужда да ви обяснявам колко важен е този закон за църквата. Що се отнася до парчето от плащеницата, дори да го подложат на изследвания, резултатите няма да са автентични и ще бъдат отречени, тъй като образецът не е придружен от официален документ.
— Много съжалявам — изломоти несигурно Майкъл. — Мислех, че Ваше високопреосвещенство ще иска да получи обратно образеца.
— Отец Малоуни, получихте ясни указания. Не сте в Торино, за да мислите. Изпратен сте, за да видите кой ще получи парчето от плащеницата и, ако е необходимо, да го проследите до крайния получател. Не биваше да се съгласявате с връщането на образеца и да поставяте под заплаха един толкова важен за
