парчето от плащеницата са по-особени.
— Знаеш ли кога заминават?
— Утре сутринта в седем и пет с Еър Франс. Летят през Париж за Лондон.
— Добре тогава, ще използваме друга възможност — каза Луиджи. — Съществува един сигурен начин да си върнем образеца. Имам първи братовчед по майчина линия на име Карло Ричарди. Той е главен археологически интендант на Пиемонте, което ще рече регионален директор на Агенцията за защита на художественото и археологическото наследство.
— Не съм чувал за него.
— Нищо чудно, защото дейността им в голямата си част не е публична; те представляват полицейски отряд, който отговаря за безопасността на огромната съкровищница от исторически паметници и предмети с историческа стойност, която няма как да не включва и Плащеницата от Торино. Ако се обадя на Карло, той много лесно ще получи това, което искаме.
— Какво ще му кажеш? Имам предвид, че ти даде образеца на американците, не са го откраднали, нали? И тъй като го направи на публично място, всеки талантлив адвокат в Италия би открил дори свидетел на деянието.
— Няма да му казвам, че е откраднат. Ще му подскажа, че образецът е получен под фалшив предлог, а мисля, че нашият случай наистина е такъв. Но което е по-важно, ще заявя, че не разполагат с документ, разрешаващ изнасянето му от Италия. Всъщност, ще добавя, че изнасянето на образеца от Италия е строго забранено и че съм получил информация, че въпреки това двамата американци се канят да излетят с него утре сутринта.
— Искаш да кажеш, че археологическата полиция, за която говориш, има право да го конфискува?
— Разбира се! Агенцията е независима и изключително силна. Ще ти дам един пример. Преди години тогавашният ви президент Рейгън попита нашия тогавашен президент, дали ще разреши наскоро откритите в Реджо ди Калабрия бронзови находки да бъдат демонстрирани на Олимпиадата в Лос Анджелис. Италианският президент даде съгласието си, но регионалният директор каза „не“ и статуетките си останаха в Италия.
— Е, наистина е впечатляващо — каза Майкъл. — Агенцията разполага ли със собствена полицейска дивизия?
— Разполага с известен брой цивилни
— Ако го направиш, какво ще стане с американците?
— Утре сутринта, когато отидат да се регистрират за международния полет, ще ги арестуват, ще ги хвърлят в затвора и ще ги съдят. В Италия подобни провинения се смятат за тежко престъпление. Няма да ги осъдят веднага. Делата се точат изключително дълго. Но образецът веднага ще ни бъде върнат и проблемът ще бъде разрешен.
— Обади се! — каза Майкъл.
Бе разочарован, но не всичко беше изгубено. Очевидно нямаше да спечели като единствен участник в разрешаването на въпроса с образеца от плащеницата. От друга страна, обаче, можеше да увери кардинала, че участието му е било решаващо.
Даниел доволно се облегна назад. Вдигна ръка към устата си в колеблив опит да прикрие дяволитата си усмивка.
— Хей, отпусни се — засмя се той. — Вечерята бе изумителна, бутилката „Бароло“, която изпихме — също. Да не си разваляме настроението!
— Ще се отпусна, когато влезем в стаята — отвърна Стефани. — Мисля, че имам право да съм нервна, след като някой ми е ровил в багажа.
Даниел отключи вратата и я отвори. Стефани прекрачи прага и очите й зашариха из стаята. Даниел понечи да влезе, но тя го дръпна за ръката.
— Искам да отида в тоалетната — проплака той.
— Имали сме гости!
— О! Откъде разбра?
Стефани посочи към писалището.
— Сребърната кутийка е изчезнала.
— Вярно — каза Даниел. — Сега виждам, че през цялото време си била права.
— Разбира се, че бяха права — сопна се Стефани.
Тя пристъпи към писалището и постави ръка там, където бе оставила кутийката, сякаш не вярваше, че е изчезнала.
— Но и ти си бил прав. Сигурно са търсили парченцето от плащеницата.
— Е, трябва да призная заслугата ти, задето предложи да вземем образеца и да оставим кутийката.
— Благодаря — каза Стефани. — Но първо нека се уверим, че не са помислили сребърната кутийка за някаква изключителна ценност.
Тя отиде до куфара си и отново провери съдържанието на торбичката си за бижута. Всичко си беше на мястото, включително парите.
Даниел направи същото. Скъпоценностите, парите и пътническите чекове бяха непокътнати. Изправи се.
— Как да постъпим? — попита той.
— Да изчезваме от тази страна. Никога не съм мислила, че ще се чувствам по този начин.
Стефани се тръшна на леглото, както си беше облечена с палтото и се вторачи в пъстроцветния стъклен полилей.
— Имам предвид тази вечер.
— Предлагаш да сменим хотела или стаята, така ли?
— Точно така.
— Нека останем и да използваме веригата на вратата.
— Надявах се да го предложиш — каза Даниел и събу панталоните си. Като ги държеше за гайките на колана, той ги приглади с ръка.
— Нямам търпение да си легна — добави той и хвърли поглед към изтегналата се на леглото Стефани.
Отиде и окачи панталоните си в гардероба. После се облегна на рамката на вратата и изу мокасините си.
— Скапана съм и едва се движа — промърмори Стефани.
Тя с видимо усилие стана и си съблече палтото.
— Освен това не съм убедена, че онзи, който ни тормози, няма да ни последва, където и да отидем. Ще останем тук, докато се приготвим за заминаване.
Тя мина покрай Даниел, за да окачи палтото си.
— Съгласен съм — каза той, докато си разкопчаваше ризата. — Утре дори можем да пропуснем закуската в хотела. Ще хапнем в някое кафене на летището. Продават много вкусни сладкиши. Портиерът каза, че трябва да сме там към шест часа, което означава, че макар и да не закусваме тук, ще трябва да станем безбожно рано.
— Отлична идея — отвърна Стефани. — Дори не мога да изразя с какво нетърпение очаквам да пристигнем на летището и да се качим на самолета.
ГЛАВА 13
