форма, не повече от три метра в дълбочина, но затова пък бе дълга над двайсет метра. По протежение на задната стена имаше тезгях с чекмеджета отдолу. Той бе вдлъбнат в средата, за да служи и за бюро. В левия му край бе вграден умивалник с типично лабораторен водопроводен кран. Силната флуоресцентна светлина идваше от скрити под горните долапи източници и сипеше синкавобели лъчи.
Върху тезгяха имаше съдове с тъканни култури, центрофуги и всякакъв вид лабораторни принадлежности, но Стефани не се заинтересува от тях. Вниманието й бе привлечено от нещо, което приличаше на дневник — той бе разтворен върху вдлъбнатината на бюрото. Високата облегалка на стола скриваше част от него.
С мисълта, че времето безмилостно лети, Стефани бързо огледа стъклената стена за врата. За нейно учудване, вратата бе течно пред нея. Сливаше се със стъклената стена и само за дръжката върху нея имаше малка вдлъбнатина. Пантите бяха от вътрешната страна.
Зърна малък отвор за ключалка и се помоли вратата да не е заключена. Натисна дръжката. За щастие тя тутакси се отвори навътре. Когато влезе в дългата тясна стая, Стефани усети как заедно с нея нахлу въздух от помещението с яйцеклетките, което означаваше, че атмосферата там е с по-високо налягане, вероятно като предпазна мярка срещу микробите във въздуха. Работеше климатик и температурата и влажността бяха в границите на нормалното. Стефани остави отворено и се приближи до дневника. Тутакси бе погълната от съдържанието му; усети, че най-после е открила онова, което търсеше.
Бутна стола настрана, за да може по-добре да прочете написаните на ръка данни. Наистина бе дневник, но в него нямаше счетоводни данни. Представляваше списък на забременелите и абортирали жени с дата на раждане и друга информация. Разгърна няколко страници назад и й стана ясно, че програмата е започнала преди клиниката да отвори врати. Очевидно Пол Сондърс бе планирал всичко предварително.
Стефани се съсредоточи върху някои от случаите и по данните разбра, че жените са забременели „ин витро“. В това имаше логика, тъй като бяха нужни само женски зародиши, а единствено ОИВ (оплождане ин витро) можеше да го гарантира. Видя, че във всички случаи е използвана сперма с Х хромозоми с източник Пол Сондърс, което доказваше безогледната му мегаломания.
Стефани разгърна дневника на онази страница, на която го бе заварила, и преброи колко жени са бременни в момента. Сондърс и компания не само имаха дързостта да следват подобна програма, а и бяха надлежно записали всички зловещи данни черно на бяло. Тя трябваше на всяка цена да уведоми бахамските власти за съществуването на дневника.
Внезапно се вкамени от страх и тръпки полазиха по гърба й. Не бе свършила с преброяването, когато сърцето й подскочи и сякаш спря в гърлото й. Усети как студеното желязо се провря през косата и опря в тила й. Беше дуло на пистолет!
— Не мърдай и сложи ръце върху бюрото — прозвуча тих заплашителен глас.
Коленете й омекнаха. Направо се парализира. Напрежението от последните минути и заповедта, която чу, я хвърлиха в ням ужас. Беше се привела над дневника, опряла едната си ръка на бюрото; другата, с която следеше написаните в него имена, си остана във въздуха.
— Сложи ръце върху бюрото — повтори Кърт с прикрит гняв. Гласът му трепереше. Едва се въздържаше да не удари с пистолета тази безсрамна женска, която бе имала куража да влезе в забраненото помещение.
Той болезнено я притискаше с дулото в тила. Когато излезе от вцепенението си, тя изпълни заповедта му и постави ръцете си върху бюрото. Така трепереше, че мускулите на краката й се тресяха като желе.
За щастие, дулото на пистолета се отмести. Усети, че две ръце я претърсват. Взеха мобилния телефон, комплекта моливи и листчетата от джобовете й, после ги върнаха обратно. Беше се посъвзела, когато почувства, че ръцете се промушват под работната й престилка и опипват гърдите й.
— Какво правите, по дяволите? — успя да попита тя.
— Млъквай! — изръмжа Кърт.
Ръцете му се плъзнаха от двете страни на гръдния й кош. После се придвижиха към бедрата й и спряха.
Стефани затаи дъх. Чувстваше се унизена. Усети, как ръцете я уловиха за задника.
— Това е безчинство! — извика тя.
Страхът започна да отстъпва място на бурна ярост. Опита се да се изправи и да се обърне с лице към насилника си.
— Млъквай! — изсъска мъжът.
Тя усети ръката му върху гърба си; притискаше я с такава сила, че както си беше с широко подпрени върху бюрото ръце, опря лице върху дневника, който я бяха заварили да чете. Дулото отново опря в тила й и тя почувства болка.
— Не се съмнявай нито за миг, че ще ти пръсна мозъка още сега.
— Аз съм доктор Д’Агостино — успя да издума тя въпреки тежестта, която усещаше върху гърба си. — Тук работя.
— Знам коя си — ухили се Кърт. — Знам също, че не работиш в помещението с яйцеклетките. Влизането тук е забранено.
Стефани усещаше горещия му дъх. Беше се надвесил над нея и я притискаше към бюрото. Едва дишаше.
— Ако мръднеш още веднъж, ще те застрелям.
Той отмести ръката си от гърба й и тя си пое дълбоко въздух, но усети, как ръката му се мушна между бедрата й. Тя заскърца със зъби. Двете му ръце минаха по единия й крак, после по другия и я заопипваха по чатала. Мъжът отново я притисна с ръка към бюрото, но не толкова силно, както преди. Усети горещия му дъх във врата си, докато сладострастно се отърка в нея и й прошепна в ухото.
— Жени като теб си получават заслуженото.
Стефани едва се сдържаше да не му отвърне или да започне да вика. Мъжът върху нея сигурно бе луд и тя интуитивно усети, че засега трябва да остане пасивна. Най-после, тя се намираше в медицинска клиника, а не на някое пусто място. Вероятно Синди Дреслър и останалите щяха скоро да се появят.
— Слушай, кучко — продължи Кърт. — Трябваше да се уверя, че не носиш фотоапарат или оръжие. Натрапниците обикновено носят такива неща и никой не може да знае къде са ги скрили. Длъжен бях да проверя, така че не подскачай!
Стефани не помръдваше. Разбра, че мъжът отново се ядоса.
— Ръцете на гърба!
Изпълни заповедта. Преди да се усети, се оказа с белезници на ръцете. Стана толкова бързо, че го осъзна едва когато чу и второто прещракване. Положението се влошаваше. Никога преди не й бяха поставяла белезници и китките я боляха. При това се чувстваше още по-уязвима от преди.
Той я дръпна за косата и я обърна към себе си. Тя видя нападателя си, забеляза как тънките му устни се изкривиха в жестока подигравателна усмивка, сякаш парадираше с положението си.
Стефани тутакси го позна. Макар до сега да не бе чувала гласа му, беше го срещала в двора на клиниката и в столовата. Дори знаеше името му, както и факта, че беше шеф на службата за безопасност. Именно в неговия офис ги бяха фотографирали с Даниел и им бяха връчили личните карти. Той седеше зад бюрото си, но не каза и дума. Тогава тя отбягваше изцъкления му поглед.
Кърт отстъпи встрани и й направи място да излезе. Пистолетът бе изчезнал от ръката му. Стефани с удоволствие тръгна към изхода, но Кърт я стисна за ръката.
— Не натам — изсъска той; когато тя се обърна да го погледне, Кърт й посочи в обратната посока.
— Искам да се върна в лабораторията — каза Стефани, като се опитваше да звучи авторитетно, но при настъпилите обстоятелства й беше много трудно.
— Не ме интересува какво искаш. Мърдай!
Кърт грубо я блъсна напред.
— Не виждам защо вдигаш такава пушилка — опита се да звучи спокойно тя. — Просто разглеждах. Исках да разбера откъде д-р Сондърс получава яйцеклетките, с които ни снабдява.
Умът й трескаво работеше. Да тръгне ли с Кърт, или да припадне и да остане да лежи на пода. Щом като нямаше да ходят в лабораторията, тя предпочиташе да остане в офиса на Синди Дрекслър и да я чака да се върне. Неизвестността я ужасяваше, но тя продължи да върви. Направи го, защото Кърт я бе заплашил, че ако не тръгне с него, ще я застреля. Изглеждаше толкова ненормален, че изобщо не се усъмни в думите
