нито ключалка. Стефани се приближи и се опита да я отвори. Топлата на пипане врата не се помръдна. Доближи ухо към нея. Стори й се, че чува леко бръмчене.
Изправи се и я огледа по краищата. Беше плътно прилепнала към металната каса. Запълзя на ръце и крака по пода, за да я огледа отдолу. Нямаше никаква пролука. Този факт разпали любопитството й още повече. Изправи се и леко потропа с юмрук по вратата. Искаше да определи дебелината й. Тя бе твърда като скала.
— Е, засега толкова с разузнаването ми — прошепна гласно Стефани.
Тя разстроено клатеше глава, докато оглеждаше наново вратата по краищата. С изненада забеляза, че няма звънец, не видя нито сигнална система, нито друго средство за комуникация с вътрешността на стаята.
Тя въздъхна и се обърна към стълбите с мисълта, че ако иска да продължи тайното си проучване, трябва да промени стратегията. Но едва направила първата стъпка нагоре и зърна нещо, което бе пропуснала: едва забележим в мрачината на коридора процеп за лични карти на стената срещу товарния асансьор, около шест сантиметра дълъг и сантиметър и половина широк. Не го бе забелязала преди, заслепена от блясъка на металната повърхност на вратата. Освен това ръбовете му бяха в същия неутрален цвят като стената и се сливаха с повърхността й. Отстоеше на около два метра от края на вратата.
Меган Финиган се бе погрижила Стефани и Даниел да получат идентификационни карти за клиника „Уингейт“. Те си направиха грозни като на моментално фото полароидни снимки, ламинирани отпред и с магнитни ленти отзад. Меган им бе казала, че картите са нужни за целите на сигурността и че по-късно ще им поставят индивидуален код. Междувременно можели да ги ползват, за да влизат в склада на лабораторията за материали.
Много беше възможно, преди да са въвели цялата система за сигурност в клиниката, картата да й послужи и да отвори помещението, където се съхраняваха яйцеклетките. Опита я. Тутакси бе възнаградена: стоманената врата се плъзна встрани, като издаде глух шум на въздух, излизащ под налягане. Попадна в центъра на странно сияние — смесица от силна електрическа и ултравиолетова светлина. Усети полъх от влажен и топъл въздух, до ушите й достигна същото онова бръмчене, което бе чула и преди, само че сега беше по-силно.
Доволна от благоприятно стеклите се обстоятелства, Стефани бързо прекрачи прага и се озова в нещо като огромен инкубатор. Температурата беше около трийсет и седем градуса, като на човешкото тяло, а влажността очевидно не бе по-ниска от сто процента, защото Стефани цялата се изпоти. Носеше блуза без ръкави, но отгоре бе облякла бяла работна престилка. Сега й стана ясно, защо Синди ходеше в широк памучен джемпър.
Стелажите с алуминиеви лавици, започващи от пода, покрит с теракотени плочки, и стигащи до сравнително ниския таван, бяха подредени из цялото помещение като в обществена библиотека. Всеки рафт, върху който стояха съдове с тъканна култура, бе дълъг три метра. Съдовете в полезрението на Стефани бяха празни. Пред кея имаше пътека и подредбата на рафтовете я караше да мисли, че на това място ще има кабинет. Пространството бе толкова дълго, че от влажната мъгла в помещението едва виждаше отсрещната стена. По размерите Стефани разбра, че клиника „Уингейт“ се готви значително да увеличи производствения си капацитет.
Тя тръгна напред с бърза крачка, като се оглеждаше встрани. Преброи трийсет стелажа и когато стигна до рафтовете с активно отглеждани тъканни култури, както бе видно от нивото на течността в стъклените контейнери, тя спря. Взе единия. На табелката пишеше: ООГОНИЧНА КУЛТУРА. Имаше дата, както и код с букви и цифри.
Върна съда обратно на мястото му и огледа останалите контейнери. Датите и кодовете им бяха различни. Да разбере, че в клиниката успешно се култивираха клетки от зародиш й беше интересно, имаше и много причини да изпитва тревога, но не това бе целта й сега. Надяваше се да разкрие произхода на оогониите и яйцата, които култивираха. Мислеше, че го знае, ала искаше да има неопровержими доказателства, които да представи на бахамските власти, след като излекуват Бътлър и тримата се приберат у дома. Погледна часовника си. Бяха изминали общо осем минути, почти половината от времето, с което разполагаше.
С нарастващо вълнение Стефани продължи разходката си, като надничаше в страничните пътеки между стелажите и с любопитство разглеждаше рафтовете. Ала сама не знаеше какво точно търси да види, а помещението бе огромно. На всичко отгоре, започваше леко да се задушава. Тогава й хрумна, че вероятно това се дължи на по-високото ниво на въглероден двуокис във въздуха, което бе благоприятно за развитието на тъканните култури.
След още двайсет крачки Стефани отново спря. Беше стигнала до един рафт контейнери с необичайна форма, вероятно правени по поръчка, които не бе виждала преди. Бяха по-големи и по-дълбоки от обикновените, с вградена вътрешна матрица, където се развиваха култивираните клетки. Без да губи време Стефани взе единия контейнер. На табелката пишеше: ЯЙЧНИК ОТ ЗАРОДИШ, БРЕМЕННОСТ ДВАЙСЕТ И ЕДНА СЕДМИЦИ; ЯЙЦЕКЛЕТКИ В ДИПЛОТИНОВ СТАДИЙ НА ПРОФАЗАТА. И тук имаше дата и код. Стефани провери и останалите контейнери на рафта. Подобно на оогонната култура, и тук датата и кодът бяха различни.
Следващите няколко рафта бяха още по-интересни. По тях също имаше контейнери с тъканна култура, самите съдове бяха по-големи и по-дълбоки, но броят им бе сравнително по-малък. Повечето бяха празни. Пълните съдържаха течност, която бе централно задвижена и циркулираше, като издаваше бръмченето, което бе чула в началото. Тя се наведе и се взря в единия съд. В течността имаше малко парче разкъсана тъкан, което по размери и форма напомняше канцеларски кламер. От малкия орган излизаха съдове и влизаха в съвсем тесни пластмасови тръбички, които водеха до малък апарат. Самият орган се къпеше и отвътре, и отвън в непрекъснато циркулиращата течна среда.
Стефани мушна глава между стъклените съдове, за да погледне контейнера отгоре, без да го докосва. На табелката пишеше: ЯЙЧНИК ОТ ЗАРОДИШ, БРЕМЕННОСТ ДВАЙСЕТ СЕДМИЦИ. Имаше дата и код. Тя бе удивена от факта, че Сондърс и екипът му бяха в състояние да запазят яйцата от зародиш живи цели няколко дни.
Изправи се. От онова, което бе открила в помещението с яйцеклетките, подозренията й се потвърдиха: Пол Сондърс и компания плащат на млади бахамки, за да забременеят и след около двайсет седмици от бременността си да абортират, а после вземат яйцеклетките от зародишите. Беше изучавала ембриология и знаеше, че миниатюрният зародиш в двайсет и първата си седмица съдържа около седем милиона клетки, които могат да се развият и да се превърнат в зрели яйца. Ако целта бе да се получат човешки яйцеклетки, винаги можеха да се използва яйца от зародиш. За жалост, Пол Сондърс също го знаеше.
Стефани поклати глава. Тя смяташе използването на зародиш при насилствено прекъсната бременност за нещо много по-лошо от репродуктивното клониране. Подозираше, че последното също бе част от играта на Пол Сондърс. Според нея именно такива шарлатани като лекарите в „Уингейт“ съсипваха името и бъдещето на учените биотехнолози с безсъвестните си постъпки. А фактът, че Даниел се прави, че не вижда какво става около него, говореше нещо повече за личността му, нещо, което досега бе останало скрито под повърхността и което поставяше под въпрос отношенията между тях. Импулсивно реши, че когато се върнат в Кеймбридж, ще заживее отделно от него.
Но дотогава имаше много време. Стефани отново погледна часовника си. Бяха изминали единайсет минути. Времето летеше. Оставаха й още само четири минути. Трябваше да открие нещо наистина горещо като следа, за да не може Сондърс да се оправдае, че абортите са били направени с терапевтична цел. Макар теоретично да можеше да се върне в стаята с яйцеклетките някой друг ден, интуицията й подсказваше, че ще да е трудно, особено ако трябва да измисля друго извинение и да остави Даниел известно време сам. Емоционално той бе далеч, но физически не се отделяше от нея.
За четири минути нищо не можеше да се направи. Стефани бе отчаяна и буквално тичаше към изхода по пресичащите се като в лабиринт пътеки между рафтовете. Но внезапно спря. В края на една от пътеките зърна нещо като лаборатория или кабинет, отделен от останалата част на помещението със стъклена стена. Бе на десетина метра от нея. Отвътре се излъчваше бяла флуоресцентна светлина и заливаше стелажите в съседство. Стефани смени посоката и свърна натам.
Когато се приближи, разбра, че подозренията й се оправдават. Най-вероятно кабинетът лаборатория на Синди бе разположен тук, в средата на помещението, за по-голямо удобство. Стаята имаше правоъгълна
