откъснат.
— Влез, дявол да те вземе, и затвори вратата! — изсъска Сал.
— Имам клиенти — посочи Гаетано назад.
— Не ми пука, дори там да е президентът на Съединените щати, мошенико! — изкрещя Сал. — Домъкни си задника тук.
За по-голям ефект той дръпна средното чекмедже на бюрото си, измъкна трийсет и осемкалибров пистолет с рязано дуло и го тръсна пред себе си.
Гаетано смръщи вежди и направи, каквото искаха от него. Много пъти беше виждал пистолета и не се стресна, защото знаеше, че това е един от любимите номера на Сал. В същото време осъзна, че той е вкиснат за нещо, а Лу не изглеждаше да е по-добре. Гаетано погледна към дивана, но тъй като Тони се бе настанил по средата, реши да остане прав.
— Какво има? — попита той.
— Искаме да знаем какво, по дяволите, свърши в Насо — изръмжа Сал.
— Казах ви — отвърна Гаетано. — Направих онова, което ми заръчахте. Дори успях да свърша всичко за един ден, което си беше чисто претрепване.
— Е, трябвало е да останеш още един ден — язвително се обади Сал. — Явно професорът не е разбрал посланието ни както трябва.
— Какво точно му каза? — със същата злоба в гласа попита Лу.
— Да си вдигне задника обратно и да оправи компанията — отвърна Гаетано. — По дяволите, не беше толкова сложно. Няма начин да съм се издънил.
— Даде ли му да разбере? — попита Сал.
— Дадох му и то доста добре. Фраснах го толкова силно, че той изхвърча като парцалена кукла и трябваше после да го вдигна от пода. Мисля, че му счупих носа, но не съм сигурен. Знам, че му насиних окото. Поговорихме и накрая го изритах от стола.
— Ами предупреждението? — продължи Сап. — Каза ли му, че ако не си вдигне чукалата и не дойде в Бостън при компанията си, ще се върнеш?
— Да! Казах, че ако не пристигне тук, ще го трепя много лошо и той, без никакво съмнение, ме разбра.
Сал и Лу погледнаха към Тони. И двамата свиха рамене.
— Гаетано не лъже за подобни неща — рече Сал и Лу кимна с глава.
— Е, в такъв случай професорът още веднъж се е изгъбаркал с нас — заяви Тони. — Или не е приел Гаетано на сериозно, или вече е готов да се скрие и не му пука за нашите двеста бона.
В стаята настъпи гробна тишина. Четиримата мрачно се гледаха един друг. Очевидно всички си мислеха за едно и също нещо. Тони чакаше някой друг да изкаже мислите им на глас и най-после Сал го направи:
— Търси си го. Искам да кажа, че вече решихме: ако не се стегне, ще го пречукаме и сестрата на Тони ще поеме управлението. Няма повече време да се глезотим с оня…
— Гаетано — обади се Лу. — Май ще се връщаш на Бахамите.
— Кога? — попита Гаетано. — Не забравяй, че утре вечер трябва да изработя онзи батакчия, доктора от Нютън.
— Не съм забравил — отвърна Лу и погледна часовника на ръката си. — Още е дванайсет и половина. Можеш да тръгнеш довечера през Маями, да се отървеш от професора и утре да се върнеш.
Гаетано артистично завъртя очи към тавана.
— Какво има? — заядливо попита Лу. — Зает ли си?
— Понякога не е толкова лесно да премахнеш някого — отвърна Гаетано. — Дявол да го вземе, нали първо трябва да го намеря?
Лу погледна към Тони.
— Не знаеш ли къде са сега?
— Знам. В същия хотел са — отговори той и се засмя. — Виждате ли колко на сериозно е приел неубедителното му послание?
— Казвам ви — настоя на своето Гаетано, — бях много убедителен. Фраснах го няколко пъти.
— Откъде знаеш, че са в същия хотел? — заинтересува се Лу.
— От майка ми — каза Тони. — Използва номера на мобилния телефон на сестра ми, но един път не могла да се свърже и звъняла на номера в хотела им. Птичките не само че са в същия хотел, ами и в същата стая.
— Добре, отиваш там — обърна се Лу към Гаетано.
— Мога ли да свърша работата в хотела? — попита Гаетано. — Това много ще ме улесни.
Лу погледна към Сал. Сал погледна към Тони.
— Защо не? — сви рамене Тони. — Само да не докосва сестра ми и да действа тихо, без сцени.
— Това се разбира от само себе си — измърмори огромният мъж.
Идеята му хареса. Пътуването до Насо и обратно щеше да е уморително и съвсем нямаше да бъде почивка на море, но поне щеше да е забавно.
— Ами оръжие? Пистолетът трябва да е със заглушител.
— Сигурен съм, че нашите колумбийски приятели в Маями ще го уредят — отвърна Лу. — Толкова работа им вършим тук, в Ню Ингланд, че имат да ни връщат.
— Как ще го получа? — попита Гаетано.
— Предполагам, че някой ще се свърже с теб, когато кацнеш в Насо — каза Лу. — Аз ще се заема с това. Щом разбереш номера на полета до острова, съобщи ми го.
— Ами ако нещо стане и не получа пистолета? — попита Гаетано. — Ако искате да се върна до утре вечер, всичко трябва да е наред.
— Ако на летището никой не те потърси, дрънни една жица.
— Става — съгласи се Гаетано. — Сега, да си вдигам чукалата…
ГЛАВА 19
Надписът на табелата бе пределно ясен: ДОСТЪПЪТ ОГРАНИЧЕН. САМО ЗА СЛУЖИТЕЛИ. ВЛИЗАНЕТО НА ВЪНШНИ ЛИЦА СТРОГО ЗАБРАНЕНО. Стефани се спря за миг и се взря в гледжосаната табела върху вратата непосредствено до товарния асансьор. Именно от тази врата бе излязла Синди Дреслър, когато им бе донесла яйцеклетките. Тогава бегло зърна табелата, но не се доближи до нея, за да я прочете. Онова, което сега прочете, я накара да спре. Зачуди се какво точно означава, че влизането на външни лица е строго забранено, като се има предвид, че цялата клиника е строго охранявана. Но тъй като вече бе дошла дотук, нямаше никакво намерение да се обърне и да се върне назад, само защото е видяла твърде обшия текст на табелата. Бутна вратата и тя се отвори. Озова се пред стълбище, което водеше надолу. Успокои се при мисълта, че ако наистина не желаеха външни лица да влизат в стаята с яйцеклетките, щяха да държат вратата към стълбището заключена.
Озърна се, за да се увери, че в лабораторията няма никой и влезе. Вратата се затвори след нея. Тутакси усети разликата в температурата: в лабораторията работеше климатик и въздухът бе сух и хладен, докато на стълбището той бе значително по-топъл и влажен. Тръгна надолу по стълбите. Беше с ниски обувки и вървеше бързо.
Беше си дала само петнайсет, най-много двайсет минути време. Не биваше да оставя Даниел сам. Докато слизаше, погледна часовника на ръката си; откакто излезе от столовата, за да дойде тук, бяха изминали пет минути. Мимоходом бе грабнала мобилния телефон от рафта и бе продължила към вратата с табелата. Не трябваше да се върне при Даниел без него, тъй като именно той й бе послужил за извинение да се върне в лабораторията. Когато тя скочи от стола си и каза, че е забравила да го вземе, Даниел я бе погледнал доста странно. Сигурна беше, че ако разбереше какво е намислила, щеше много да се ядоса.
Слезе до долу и спря. Беше се озовала в малък полутъмен коридор. В единия му край бе вратата за товарния асансьор, а в другия — лъскава врата от неръждаема стомана без брава. Тя нямаше нито дръжка,
