непосредствено след случилото се, те бяха непрекъснато заедно, почти като сиамски близнаци и не излизаха от района на хотела, освен когато ходеха в клиника „Уингейт“. Оказа се, че изпълнението на този им план не бе никакво насилие върху тях, тъй като от зори до мрак прекарваха в лабораторията. Меган Финиган много ги улесни, като в добавка към плота в лабораторията им предложи и малък кабинет. Сега можеха да работят и върху документацията, което имаше положителен ефект върху цялостната операция. От помощ им бе дори Пол Сондърс: той устоя на думата си и ги снабди с десет свежи човешки яйцеклетки само дванайсет часа, след като ги бяха поискали.
Отначало двамата разделиха дейностите помежду си. Тя работеше с фибробластната култура, изпратена им от Питър Размрази я и я остави да се доразвие. В това време Даниел се занимаваше с парчето от плащеницата във физиологичния разтвор. След една-единствена операция с PCR апарата, за да увеличи наличната ДНК в течността, Даниел установи, че тя е най-вероятно от човек, макар и силно фрагментирана, което не бе изненада за тях.
След пречистването й с помощта на микроскопични стъклени топчета, той прекара изолираните фрагменти от ДНК през PCR още няколко пъти и приложи допаминергично сондиране на гените. Веднага получи резултат, но само с част от генетичния материал и това наложи запълване на празнотите. След още няколко работни дни, всеки един, от които с продължителност шестнайсет часа, Даниел успя да прикрепи съответните фрагменти от ядрообразуващ материал, за да се оформят необходимите гени. Сега вече бе готов за фибробластите на Ашли Бътлър, които Стефани му бе приготвила.
Следващата стъпка бе НХТСК и при нея практически нямаше никакъв проблем. Тъй като сам бе разработил процедурата, Даниел познаваше всичките й тънкости и уловки, но под сигурната му нетрепваща ръка ензимите и вирусните вектори функционираха безупречно и много скоро вече разполагаше с няколко готови фибробласта. Единствено Пол Сондърс му създаваше затруднения с искането си да наблюдава всяка операция, която той извършваше и често му се пречкаше в краката. Пол открито признаваше, че има намерение да използва същата технология при терапията със стволови клетки в клиниката.
Като привърши с НХТСК, Даниел реши, че са готови за трансфер на ядрото, ала Стефани го изненада с предложението си да прехвърлят и променената чрез НХТСК клетка. Обясни му, че ако някога възникне необходимост или интерес от визуализиране на лечебните клетки в мозъка на Бътлър след имплантацията им, то лесно би могло да се осъществи, тъй като лечебните клетки ще имат антиген, който ще ги отличава от останалите в организма на Бътлър, а те наброяват един трилион. Идеята й му хареса и той се съгласи на тази стъпка, особено след като тя му каза, че ще помоли Питър да изпрати изградената клетка и нейния вирусен вектор от лабораторията им в Кеймбридж заедно с тъканната култура на Бътлър. Бяха използвали същата технология при успешното лечение на мишки от болестта на Паркинсон и това щеше да представлява ценен принос към протокола.
— При тази операция винаги използвам микроманипулатора — заяви Стефани и прекъсна мислите му.
Пипетата с променения фибробласт на Бътлър прониза обвивката на яйцеклетката, без да докосне клетъчната мембрана под нея.
— И тук срещам затруднения — призна Даниел.
Той я гледаше как инжектира малкия фибробласт между клетъчната мембрана на яйцето и по-дебелата външна обвивка. После пипетата изчезна от полезрението му.
— Номерът е да се достигне обвивката на яйцеклетката по тангентата — обърна му внимание Стефани. — В противен случай може да навлезеш в самата клетка.
Даниел мълчаливо наблюдаваше работата й.
— Е, бих казала, че е страхотно — каза тя доволна; гранулката на яйцеклетката с новото ядро и фибробластът се бяха слели в интимна прегръдка под обща обвивка. — Давам им време да се слеят, след което ще ги активираме.
Стефани вдигна глава от микроскопа и измъкна плочката изпод обектива. Стана и отиде при камерата за сливане, за да подложи така прилепените клетки на електрошок.
Даниел я наблюдаваше. Освен с нощните си кошмари, свързани с човека на Кастиляно, той се бореше и с още едно чувство, породено от преживяното. Макар да бе уверил Стефани в противното, през първите няколко дни не преставаше да се тревожи и да се страхува, че бандитът ще се появи отново. Опасенията му бяха факт, дори и при мерките за сигурност, които взе администрацията на хотела, след като Даниел ги уведоми за случилото се. Управителят пожела да постави охрана в сградата, където се намираше апартаментът им, и я държа цяла седмица. Всяка нощ едрият мускулест охранител вземаше Даниел и Стефани от вечеря в ресторанта на хотела и ги придружаваше до вратата им; оставаше в коридора до сутринта, когато двамата отиваха в клиниката.
Когато страховете му избледняха, той насочи гнева си, породен от неприятната случка, към Стефани. Макар да се бе извинила и от самото начало искрено да му съчувстваше, Даниел се дразнеше от факта, че тя не иска да повярва в участието на семейството си в нападението върху него. Не го казваше направо, но той го усещаше от косвените й забележки. Като имаше предвид семейството й и липсата й на критичност към роднините, той се питаше дали ще може да разчита на нея по време на изпитанията, които тепърва ги чакаха.
Самонадеяното й поведение също му създаваше проблеми. Въпреки, че обеща да не се държи грубо, тя непрекъснато подхвърляше забележки относно терапията със стволови клетки. Нещо повече, опита се да разбере нещичко за бременните бахамки, които работеха в клиниката. А Пол Сондърс бе изключително чувствителен на тази тема. На всичко отгоре се държеше презрително със Спенсър Уингейт. Даниел бе забелязал, че интересът му към нея расте, което би могло да се дължи на неговата собствена пасивност, но нима не съществуваше по-деликатен начин да се справи с положението? Стефани сякаш не разбираше как поведението й застрашава онова, към което се стремят. Ако ги изхвърлят, всичко щеше да отиде по дяволите.
Той въздъхна. Въпреки душевните си терзания добре разбираше, че и дума не може да става да се лиши от услугите й в настоящия момент. До пристигането на Ашли Бътлър оставаха единайсет дни, а дотогава трябваше да култивират допаминергичните неврони от фибробластите на сенатора, за да го лекуват. Напредваха с НХТСК, бяха извършили клетъчното прехвърляне, но имаше още много работа. Страшно се нуждаеше от експерт като Стефани при манипулацията с клетките и не можеше дори и да си помисли да я жертва тъкмо сега.
Стефани усещаше погледа на Даниел с гърба си. Съзнаваше, че чувството й за вина и объркаността й, породена от намеците, че семейството й има пръст в нападението върху него я бяха направили твърде чувствителна, но не можеше да отрече, че той бе променил отношението си към нея. Можеше само да гадае как се чувства човек, когото са наранили физически, но не бе очаквала, че ще се възстановява толкова бавно и мъчително. А той странеше от нея, макар и незабележимо, и въпреки че продължаваха да спят в едно легло, не стигаха до интимности. Поведението му събуди стари опасения: Даниел или не можеше, или не искаше да й предложи емоционалната подкрепа, от която тя се нуждаеше, особено когато бе в стрес, независимо чия беше вината за това.
Въпреки силното си желание да се обади на брат си и да му зададе някои въпроси, не го направи. А в относително честите телефонни разговори с майка си тя непрекъснато подчертаваше, че двамата с Даниел са в Насо, за да работят и че работят здравата, което си беше самата истина. В подкрепа на това й бе казала, че изобщо не стъпват на плажа, което също бе вярно. Освен това на няколко пъти й напомни, че скоро ще привършат и че към двайсет и пети март, когато се върнат в Бостън, компанията ще се е стабилизирала. Усърдно избягваше да й говори за брат си, макар че предишния ден не устоя на изкушението и уж между другото й зададе въпроса: „Тони не пита ли за мен?“
— Разбира се, че пита, скъпа — отговори Теа. — Брат ти се тревожи и непрекъснато пита за теб.
— Какви думи употреби по-точно?
— Не помня точните му думи, но му липсваш. Интересува се кога се връщаш.
— Ти какво му отговори?
— Онова, което ти ми каза. Защо? Нещо друго ли искаш да му съобщя?
— Не, разбира се — отвърна Стефани. — Увери го, че ще си бъдем у дома след по-малко от две седмици и че нямам търпение да го видя. Кажи му също, че работата ни върви изключително успешно.
