даде признаци на живот. Звънът съживи иначе тихата стая. Нито единият, нито другият помръдваха. И двамата се бяха вторачили в апарата. Спогледаха се разтревожено.
— Кой, по дяволите, може да е? — попита Даниел след четвъртото позвъняване и притисна леда върху окото си.
— Хората, които знаят, че сме тук, не са много — отвърна тя. — Аз ли да вдигна?
— Ами да — каза Даниел. — Ако е майка ти или брат ти, не забравяй какво говорихме.
— Ами ако е онзи, който те нападна?
— Не вярвам. Вдигни, но говори с безгрижен тон! Ако е той, просто затвори. Не се опитвай да го въвлечеш в разговор.
Стефани отиде до телефона, вдигна слушалката и с поглед, забит в Даниел, се опита да говори с нормалния си глас. Даниел забеляза как тя вдигна вежди, когато чу гласа отсреща. След няколко секунди той попита:
— Кой е?
Стефани вдигна ръка и му направи знак да почака.
— Чудесно! Благодаря ви.
После отново се заслуша. Машинално навиваше кабела на пръста си.
— Много сте любезен, но тази вечер не ни е възможно. Всъщност, ще бъдем ангажирани през цялото си пребиваване.
След това бързо се сбогува и остави слушалката. Погледна към Даниел, но не заговори веднага.
— Е? Кой беше? — попита той с любопитство в гласа.
— Спенсър Уингейт — удивено поклати глава Стефани.
— Какво искаше?
— Уведоми ни, че е засякъл пратката от Питър и че още сутринта ще уреди да ни я предадат.
— Ура за малките услуги! Значи, започваме да създаваме лечебните клетки за Бътлър. Но разговорът бе твърде продължителен за такова кратко съобщение. Какво друго искаше?
Тя тъжно се засмя:
— Попита ме дали бих отишла в дома му В Лифърд Кей на вечеря. Колкото и да е странно, даде ми да разбера, че кани само мен. Не мога да повярвам. Стори ми се, че ме сваля.
— Е, да го погледнем от хубавата страна. Има добър вкус.
— Не ми е никак смешно — възрази Стефани.
— Виждам — отвърна Даниел. — Но нека не забравяме голямата цел.
ГЛАВА 18
От време навреме Даниел признаваше заслуженото, на когото трябва. Той не се съмняваше, че в областта на манипулацията с клетки Стефани беше много по-добра от него и това се доказваше сега от материала, който наблюдаваше през дисекционния стереомикроскоп. Двамата с нея го бяха поставили в единия ъгъл на работния плот в лабораторията в клиника „Уингейт“, за да може Даниел да наблюдава работата на Стефани. Тя вече беше готова за прехвърлянето на клетъчните ядра, процес, който бе известен като терапевтично клониране; щеше да извлече ядрото от узряла яйцеклетка, чиято ДНК бе предварително белязана с флуоресцентен материал. Вече бе фиксирала човешката яйцеклетка, като я бе засмукала с помощта на специална пипета с тъп край.
— В твоите ръце всичко изглежда много лесно — забеляза Даниел.
— Наистина е лесно — отвърна Стефани, докато насочваше втората пипета под микроскопа с помощта на микроманипулатора. За разлика от първата, краят на тази пипета бе остър като тънка игла, а диаметърът й бе едва една двайсет и пет милионна част от метъра.
— Да, за теб може да е лесно, но не и за мен.
— Тайната е в това, да не се бърза. Всичко трябва да става спокойно и равномерно, да не се работи отривисто.
Сякаш за да докаже думите си, тя леко, но решително придвижи пипетата към фиксираната яйцеклетка и я допря до външната обвивка на клетката, без да я пробива.
— Ето тук се издънвам винаги — каза Даниел. — В половината от случаите преминавам през клетката и излизам от другата й страна.
— Вероятно защото си нетърпелив и това, естествено, те прави по-несръчен — предположи Стефани. — Щом набележиш клетката, трябва само да чукнеш леко с показалец върху микроманипулатора.
— Не използваш ли самия микроманипулатор за пункцията?
— Никога.
Стефани изпълни процедурата с показалеца си и под микроскопа си видя как пипетата леко навлиза в цитоплазмата на злочестата клетка.
— Е, човек се учи, докато е жив — усмихна се Даниел. — Изглежда, че в тази област съм само любител.
Стефани вдигна глава от микроскопа и го погледна. Не бе в стила му да омаловажава способностите си.
— Не бъди толкова самокритичен. За тази операция си има опитни лаборанти. Научих се да я извършвам още като студентка.
— Така си и мислех — отвърна Даниел, без да вдигне глава.
Стефани сви рамене и отново се съсредоточи върху работата си с микроскопа.
— Ето, използвам микроманипулатора, за да достигна до флуоресциращата ДНК — обясни тя.
Върхът на пипетата се доближи до целта и тя изчезна в лумена на пипетата като в миниатюрна прахосмукачка.
— И с това не се справям добре — каза Даниел. — Мисля, че засмуквам твърде много от цитоплазмата.
— Трябва да се засмуче само ДНК материалът — отвърна Стефани.
— Като наблюдавам операцията, не преставам да се удивлявам, че проработва — забеляза Даниел. — Винаги съм оприличавал структурата на живата клетка, наблюдавана под микроскоп, на миниатюрна стъклена къщичка. Как става така, че успяваме да откъснем ядрото й от корен, да вкараме друго ядро от стара диференцирана клетка и да я накараме да функционира отново? Умът ми не го побира.
— Не само че функционира, но дори старото ядро, което вкарваме, се подмладява.
— Това също — съгласи се той. — Процесът на ядреното прехвърляне наистина ме изумява.
— За мен подобно чудо е доказателство за намесата на Бог, което разтърсва моя агностицизъм дори повече от онова, което научихме за Плащеницата от Торино.
Докато говореше, Стефани насочи трета пипета под микроскопа. В нейния лумен се намираше единична фибробластна клетка от тъканната култура на Ашли Бътлър: клетка, чието ядро Даниел бе променил с неимоверни усилия, най-напред с помощта на НХТСК, за да премахне гените — носители на паркинсоновата болест, — а после с помощта на добавъчен ген, който Даниел използва по предложение на Стефани като специален повърхностен антиген. Същата ДНК от ядрото на фибробласта трябваше да замени онази ДНК, която Стефани бе отстранила.
Докато наблюдаваше изкусните манипулации на Стефани, Даниел се възхищаваше на работата, която двамата с нея успяха да свършат за седмица и половина: точно толкова време бе изминало от нападението на бостънския бандит върху него. За щастие раните му бяха заздравели и бяха останали единствено в паметта му. Само от време на време усещаше дясната си скула малко по-чувствителна от лявата, а от синия оток бе останало жълтеникаво петно, но и то щеше да изчезне. За жалост обаче още потръпваше, като си спомнеше за случая. Картината на надвесилия се над него гангстер с огромната си глава, малки уши и нос като патладжан се бе запечатала дълбоко в паметта му. Най-страшна бе кривата му усмивка и жестоките очи, които блестяха като стъкло. Дори сега, единайсет дни по-късно, Даниел виждаше в кошмарите си ужасното му лице, пред което се усещаше напълно безпомощен.
През деня се чувстваше много по-добре, отколкото през нощта. Както двамата със Стефани бяха решили
