— Братята Кастиляно са познати на брат ми Тони — призна тя, докато вървяха към сградата.
— Защо ли не съм изненадан?
— Но нито ги познавам, нито съм ги виждала.
Отключиха вратата на апартамента. Стефани хвърли торбите настрана. Чувстваше се виновна и не знаеше как да се справи с гнева му.
— Защо не влезеш и не седнеш — грижовно му предложи тя. — Аз ще ти донеса лед.
Даниел се изтегна на кушетката във всекидневната, но тутакси седна. Когато лежеше, цялата му глава пулсираше. Стефани дойде и му донесе кърпа, в която зави кубчетата лед от кофичката върху минибара. Подаде му така направената торба и той внимателно я положи върху подутото си око.
— Искаш ли ибупрофен? — попита тя.
Даниел кимна и Стефани му подаде няколко таблетки с чаша вода.
Докато той пиеше болкоуспокоителните, тя седна на кушетката с подвити крака. Заразказва му подробности от разговора си с Тони в деня, когато трябваше да летят за Торино. Завърши разказа си с извинение, че не му е споменала за него. Оттогава се бяха случили толкова неща, обясни тя, че разговорът им не й се бе сторил толкова належащ.
— Щях да ти кажа, когато се върнем от Насо и вторият транш от финансирането пристигне, защото исках да третираме парите на брат ми като заем и да му ги върнем с лихвите. Не желаех нито той, нито който и да е от приближените му да имат нещо общо с КЛЕЗА.
— Е, поне в едно нещо сме единни.
— Ще приемеш ли извинението ми?
— Предполагам, да — отвърна Даниел без капка ентусиазъм. — Значи, брат ти те предупреди да не идваш в Насо.
— Да — призна тя, — защото не можех да му кажа причината. Но предупреждението му звучеше твърде общо и без каквито и да е заплахи. Знаеш ли, още не мога да повярвам, че той има пръст в нападението върху теб.
— О, така ли?! — възкликна язвително Даниел. — Тогава се насили да повярваш, защото наистина е замесен! Кой друг ще съобщи на тези Кастиляно, че сме в Насо? Откъде другаде биха могли да разберат? Не може да е съвпадение, защото този гангстер се появи ден след нашето пристигане. Очевидно, след като снощи се обади на майка си, тя е позвънила на брат ти, а той на своите приятелчета. Да ти напомням ли как побесня, когато ти споменах, че хората, обвинени в упражняване на рекет, прибягват до насилие?
Стефани се изчерви. Той беше прав; бе направо побесняла. Хрумна й нещо и взе мобилния си телефон. Отвори го и започна да набира някакъв номер. Даниел я хвана за ръката.
— На кого звъниш?
— На брат ми — отвърна ядосано тя.
Даниел се наведе и взе телефона от ръката й. Въпреки гнева и решимостта си, тя не се съпротиви. Даниел затвори телефона и го хвърли на малката масичка.
— Последното нещо, което трябва да направим в момента, е да се обадим на брат ти.
Той се облегна и отново притисна леда към окото си.
— Искам да го попитам. Ако наистина има нещо общо с нападението върху теб, няма да му се размине. Чувствам се предадена от собственото си семейство.
— Ядосана ли си?
— Има си хас — отвърна Стефани.
— Трябва да ти задам един въпрос — каза той и намести леда върху синината. — Преди около час ми заяви, че ще си помислиш дали да не се върнеш, защото не искаш да работиш с хора като Пол Сондърс и Спенсър Уингейт. Защото искаш съвестта ти да е спокойна. При настъпилите обстоятелства трябва да знам — възнамеряваш ли да си тръгнеш, или не.
Тя го погледна. Поклати глава и смутено се засмя.
— След случилото се, се чувствам толкова виновна, че няма начин да те оставя сам.
— Е, това е облекчение за мен — забеляза Даниел. — Изглежда наистина всяко зло е за добро, дори да те направят на пихтия.
— Дълбоко съжалявам, че те нараниха — каза Стефани. — Повярвай ми. Съжалявам повече, отколкото си мислиш.
— Добре, добре — повтори той и успокоително я потупа по коляното. — След като ме увери, че оставаш, ето какво мисля да направим. Трябва да се преструваме, че нищо не се е случило с мен, което означава, че няма да се обаждаш и да искаш обяснение от брат си, няма да казваш и на майка си. В бъдещите разговори с нея ще наблягаш на факта, че не сме на почивка, а усърдно работим, за да спасим КЛЕЗА. Ще й кажеш, че ще останем само три седмици и после се връщаме в Бостън.
— Ами онзи, който те нападна? Не се ли опасяваш, че ще дойде пак?
— Опасявам се, но трябва да поемем и този риск. Той не е местен и интуицията ми подсказва, че вече е на път за вкъщи. Заяви ми, че ако трябва отново да бие път от Бостън до тук, ще ме повреди много лошо, което ме кара да мисля, че районът, в който се върти е Ню Ингланд. Същевременно ми даде да разбера, че не ме е повредил, защото иска да се върна и да вдигна компанията на крака, а това означава, че имат интерес да съм добре, независимо как се чувствам в момента. Но надеждата ми е в това, че телефонните разговори с майка ти, които тя несъмнено ще предаде на брат ти, ще убедят братята, че си струва да почакат три седмици.
— Трябва ли да си сменим хотела? Защото казах на мама, че сме отседнали тук.
— Мислих за това, докато те чаках в колата да излезеш от магазина. Дори ми хрумна да приемем предложението на Пол и да се преместим в клиниката „Уингейт“.
— О, господи! От трън, та на глог.
— И аз не искам да се настаним там. И без това едва ще можем да изтраем онези шарлатани през деня. Затова мисля да останем тук, ако това няма да те притесни. Не желая още една нощ като онази в Торино. Ще си седим в хотела и ще излизаме единствено, за да ходим до клиниката, където от утре и без това ще прекарваме повечето време. Съгласна ли си?
Докато го слушаше, Стефани кимаше с глава.
— Съгласна ли си, или не? — повтори въпроса си Даниел. — Защо мълчиш?
Внезапно тя вдигна ръце в изблик на чувства.
— Господи! Вече не знам какво да мисля. Нападението върху теб ме кара да се чувствам още по- объркана по отношение на операцията „Бътлър“. От първия ден трябваше да правим предположения за личности, които познаваме съвсем слабо, или изобщо не сме срещали.
— Почакай малко! — разсърди се Даниел; червеното му лице стана тъмноалено, а ниският му глас достигна неподозирани височини. — Няма да подновяваме разговора за това, дали трябва да лекуваме Бътлър, или не. Вече е решено. От тук нататък ще говорим за това как ще осигурим всичко необходимо за неговата терапия.
— Добре, добре! — отвърна Стефани; протегна ръка и я сложи върху неговата. — Успокой се! Чудесно! Ще останем тук и ще се молим всичко да бъде наред.
Преди да продължи, Даниел си пое дълбоко въздух:
— Освен това мисля, че не бива да се делим.
— Какво искаш да кажеш?
— Мисля, че неслучайно онази буца мускули ми се нахвърли, когато бях сам. Най-вероятно брат ти държи никой да не те нарани, в противен случай щяха да набият и двама ни, или най-малкото щяха да ме нападнат, но пред очите ти. Според мен мъжът е чакал да се разделим; тоест, смятам, че ако бъдем непрекъснато заедно извън нашата стая, ще се радваме на относителна сигурност.
— Може би си прав — промърмори многозначително Стефани.
Мислите й бяха объркани. От една страна чувстваше облекчение от факта, че Даниел нямаше нещо лошо предвид, когато спомена, че не желае да се делят, но от друга — все още й бе трудно да повярва, че брат й има нещо общо с нападението върху него.
— Ще ми донесеш ли още лед? — попита Даниел. — Този се стопи.
Имаше нужда да прави нещо. Взе прогизналата кърпа и отиде в банята, за да я изцеди. После отново прибегна до кофата с лед на бара. Когато му подаде компреса, телефонът на страничната масичка внезапно
