европейски.
— Виж, колко е удобно — забеляза Даниел, като паркира.
Погледна часовника на ръката си и предложи:
— Ще се срещнем пред колата след половин час.
— Добре — съгласи се Стефани и излезе навън.
Сърцето на Гаетано заби лудо, както биеше като ги видя за първи път да влизат в хотела. Той намести джипа си сред паркираните коли на такова място, откъдето можеше да излезе направо на улицата и оттам — на моста за Насо. В неговата работа бе много важно да си осигури безпрепятствен излаз обратно. Изключи двигателя и погледна през рамото си назад. Дочака ги да се разделят и професорът да тръгне към павилиона за мъжки дрехи, а сестрата на Тони — към съседния магазин.
Не можеше да повярва на късмета си. Въпросът как да се справи с жената, докато свърши работата си с професора, вече не стоеше пред него, още повече, че според инструкциите, не биваше да я докосва. Тя повече не беше проблем за него, тъй като всеки тръгна по пътя си и професорът остана сам. Но Гаетано не знаеше колко време двамата ще са разделени, затова изскочи от колата. Докато подтичваше след него, желанието му за разправа се разпали още повече. Необходимите маневри, които предприемаше, докато сложи ръка върху жертвата си, бяха като любовна игра преди оргазъм. Всъщност, цялото преживяване му приличаше на правене на секс, само че беше много по-приятно.
За Даниел бе истинско облекчение да остане сам, дори само за трийсет минути. Стефани с нейните угризения му лазеше по нервите. Откритието, че Спенсър Уингейт упражнява подозрителна дейност не бе никаква изненада, особено след като тя му разказа какво бе прочела за тях по Интернет. Надяваше се, че досадното й самодоволство няма да й попречи да схване главното и няма да затрудни начинанието. Можеше и без нея, но когато й призна, че е по-добра от него при манипулациите с клетки, той говореше истината.
Даниел не обичаше да пазарува и щом влезе в магазина реши, че ще свърши много бързо, ще се върне в колата и ще седне да си почине. Искаше да си купи само няколко чифта бельо, бански гащета и някои дрехи за работа, като например панталони и ризи с къси ръкави в цвят „каки“. Когато бяха в Лондон, Стефани го уговаряше да си вземе памучни панталони, две ризи и сако от туид, така че сега знаеше какво да търси.
Въпреки тясната витрина към улицата, вътре в магазина бе просторно, тъй като бе разположен в дълбочина. До вратата имаше щанд за голф и тенис, а дрехите се намираха навътре. Беше приятно хладно. Ухаеше на одеколон и на току-що излезли от фабриката стоки. От множеството тонколони по стените се носеше класическа музика. Махагоновите мебели и тъмнозеленият мокет на пода придаваха клубен вид на интериора. Имаше още петима-шестима клиенти и всички се бяха скупчили около спортния щанд. Всеки се обслужваше от отделен продавач.
Никой не дойде да го посрещне и това му хареса. Продавачите на дрехи го караха да се чувства неудобно, защото се държаха с такова снизхождение към клиентите, сякаш са самото олицетворение на добрия вкус. Що се отнасяше до облеклото, Даниел се придържаше към консервативната елегантност на университетските преподаватели. Както ходеше в колежа, така ходеше и навън. Той премина през секцията за спортни стоки и се отправи към вътрешността на магазина.
Започна от по-лесното — банските гащета. Намери щанда и откри съответния размер. След като се порови из стоката на рафта, си избра чифт тъмносини боксерки. Предположи, че ще се чувства добре в тях. До щанда с бански гащета се намираше и мъжкото бельо. Даниел носеше класически модели, така че трябваше само да открие точния размер.
Бяха изминали едва две от трийсетте минути, когато той отиде в секцията за ризи. Отмина по-голямата част — с щампи на цветя в крещящи тропически цветове — и се спря пред ризите с къси ръкави от Оксфорд с копчета до долу. Намери своя размер и взе две в синьо. Насочи се към секцията за панталони с банските гащета, бельото и ризите в ръце. Не му беше лесно да си избере прости панталони тип „каки“, тъй като не беше сигурен в размера. С нежелание взе няколко с различна дължина на крачолите и затърси съблекалните. Те се намираха в дъното на помещението, точно зад секцията за спортни сака.
Четирите съблекални се намираха зад махагоновата стена на пробните. До пробните се стигаше през двойна летяща врата. На задната стена имаше триизмерни огледала. Всяка съблекалня беше с отделна врата. Първата вдясно бе двойно по-голяма от останалите три. Даниел се запъти натам.
Затвори и заключи вратата, постави избраните дрехи върху стола, а панталоните провеси на закачалката. Тъкмо се канеше да нахлузи един от новите панталони, когато стените шумно се разтърсиха и някой отвори с ритник вратата с такава сила, че бравата изскочи от пластмасовата каса. Даниел усети как сърцето му рипна и заседна в гърлото, а от устата му излезе слаб стон.
Хванат буквално по бели гащи, Даниел се вторачи в натрапника, който изпълни цялото пространство. Мъжът пристъпи към слисания Даниел, който зърна две черни очи с метален блясък. Преди да успее да реагира, мъжът грабна панталоните от ръцете му и ги захвърли настрана.
В следващия момент се чу да протестира, но юмрукът на непознатия се стовари върху лицето му. Даниел залитна назад и преди да се свлече и да седне върху препънатите си в коленете крака, се удари в огледалото на стената. Лицето на мъжа започна да плава пред очите му. Не разбираше напълно какво става и не се съпротивляваше. Непознатият го издърпа нагоре и го метна върху тапицирания стол с дрехите, които Даниел възнамеряваше да купи. Усети кръвта, която шуртеше от носа му. Дясното му око почти ослепя.
— Слушай, гнидо — изръмжа Гаетано и завря глава в лицето му. — Ще бъда кратък. От името на всички акционери в скапаната ти фирма, моите шефове, братята Кастиляно, искат веднага да си вдигнеш задника от тук и да се върнеш на север, за да оправиш нещата в компанията. Чу ли ме?
Даниел се опита да каже нещо, ала гласните му струни бяха парализирани. Вместо това кимна с глава.
— Предупреждението е просто — продължи Гаетано. — Смятат, че да се припичаш на слънцето, когато стоте им бона могат да хвръкнат, е неуважение към тях.
— Опитваме… — опита се да обясни Даниел, но от устата му излезе някакво писукане.
— Да, бе — присмя се Гаетано. — Двамцата с игривата ти приятелка. Но на моите шефове не им харесва така и искат да опитате там, на място. Независимо дали компанията потъва, или не, те си искат парите обратно. И ще си ги получат, въпреки скъпо платените ви адвокати. Разбра ли?
— Да, но…
— Никакво „но“! — прекъсна го Гаетано. — Изразих се съвсем ясно. Ти ми кажи дали разбра. Да, или не?
— Да — насили се да произнесе Даниел.
— Хубаво. Но за да съм сигурен, приготвил съм ти и нещо друго, за което да мислиш.
И без предупреждение го удари пак. Този път с разтворена длан в лявата страна на главата. Пестникът му бе толкова силен, че Даниел се завъртя на стола и изхвърча като парцалена кукла от него. Страната го пареше, а в ухото му звънеше. Усети как онзи го ритна с крак, сграбчи го за косата и дръпна главата му нагоре. Даниел отвори очи.
— Мога ли да бъда сигурен, че правилно разбра посланието? — попита Гаетано. — Защото искам да знаеш, че можех и да те повредя. Надявам се, че го разбираш. Но засега не искаме да те повреждаме, за да можеш да се върнеш и да изправиш компанията на крака. Това, разбира се, може да се промени, ако трябва пак да бия път от Бостън до тук. Следиш ли мисълта ми?
— Разбрах посланието.
Якият мъж пусна косата на Даниел и главата му тупна върху мокета. Той не отвори очи.
— Това е всичко засега — произнесе Гаетано. — Надявам се, че няма да има нужда да идвам пак.
Само след миг Даниел чу вратата на съблекалнята да се отваря и после да се затваря. Настъпи тишина.
ГЛАВА 17
