— Добре де, аз пък не разбирам защо ти си толкова безучастен към онова, което се върши в клиника „Уингейт“.
— Имаш предвид предполагаемата терапия със стволови клетки, нали?
— Дори не може да се нарече терапия. Тяхното си е чиста шарлатания! Не само, че източват парите на отчаяните хора, уж за да ги лекуват, но и ще дамгосат операциите със стволови клетки като неефикасни, тъй като няма никого да излекуват! Сега сигурно ще ми заповтаряш, че не ти казвам нищо ново, но не срещу мен трябва да…
— Бесен съм — прекъсна я Даниел, — всеки на моето място би побеснял, но съм отчаян и от политиците, чиито решения правят възможни подобни неща и ни принуждават да работим с такива хора. А ние сме принудени, не забравяй…
— Ами търговската тайна на Уингейт? Как е възможно да се снабдяват с необходимите човешки яйцеклетки за дванайсет часа?
— Трябва да призная, че и това е въпрос, който ме притеснява.
— Притеснява ли те? — презрително повтори Стефани. — Трябва да изпитваш много повече от притеснение. Случайно да си видял, че в списанието, което ни предложиха да четем има материал за човешките яйцеклетки?
Тя разгърна броя, който стискаше в ръката си и му го посочи.
— Третата статия е озаглавена „Натрупаният опит при съзряването ин витро на човешките ембрионални яйцеклетки“. Какво ще кажеш?
— Нима мислиш, че използват ембриони?
— От нещата, които сме чували за тях — нищо чудно. Не забеляза ли бременните бахамки, които работят в столовата? Никоя не ми изглежда семейна. Ами Пол, който парадира с опита си в прехвърлянето на клетъчни ядра? На всичко отгоре предлагат и репродуктивно клониране.
Стефани шумно издиша и поклати глава. Вместо да погледне към Даниел, тя се обърна на другата страна. Бе скръстила ръце на гърдите си.
— Самият факт, че сме тук и разговаряме с тези хора, ни прави техни съучастници.
Продължиха пътя си в мълчание. Когато навлязоха в покрайнините на Насо и намалиха скоростта, Даниел наруши тишината:
— Всичко, което казваш е истина. Но не забравяй, че репутацията им ни бе известна още преди да дойдем. Ти ги провери по Интернет и мога да цитирам думите ти: „Определено не са ангели и контактите ни с тях трябва да са ограничени“. Не си ли спомняш?
— Разбира се, че си спомням — отсече Стефани. — Бяхме в ресторант „Риалто“ в Кеймбридж преди по- малко от седмица — въздъхна тя. — Господи! Толкова неща ни се случиха оттогава, че ми се струва сякаш е изминала цяла година!
— Нали разбираш какво ти говоря? — настоя на своето Даниел.
— Разбирам, но искам да съм сигурна, че използвайки клиниката им, няма да загърбим професионалната етика.
— С риск да ти стана досаден, ще повторя, че сме тук, за да лекуваме Бътлър и толкоз. Съгласихме се да го направим и ще го направим. Не сме служители на закона, за да разобличаваме клиника „Уингейт“, нито сега, нито когато свършим работата си, защото ако Лекарският съюз разбере какво сме сторили, ще загазим.
Стефани се обърна към него.
— Когато се съгласих да участвам в лекуването на Бътлър, мислех, че единственият компромис, който ще направим, е свързан с експеримента. За жалост, струва ми се, че се плъзнахме по наклонената плоскост. Докъде ли ще стигнем така?
— Винаги можеш да се откажеш и да си тръгнеш — отвърна Даниел. По-добра си от мен в работата с клетките, но и сам ще се справя някак си.
— Наистина ли го мислиш?
— Да. Техниката ти в прехвърлянето на ядрата е далеч по-добра от моята.
— Питам за друго: няма ли да имаш нещо против да си отида?
— Ако компромисът е твърде тежък за теб и те кара да се чувстваш зле, тогава нямам нищо против да си тръгнеш.
— Няма ли да ти липсвам?
— Това някаква уловка ли е? Преди малко ти намекнах, че предпочитам да останеш. В сравнение с теб аз съм с две леви ръце, когато работя с яйцеклетки и бластоцисти под микроскоп.
— Нямам предвид това, а дали ще ти липсвам емоционално.
— Има си хас! Разбира се от само себе си.
— Нищо не се разбира от само себе си, особено ако не си го изрекъл с думи. Не схващай въпроса ми погрешно; оценявам, че сега го изрече, оценявам и факта, че искаш да ме пуснеш да си отида — въздъхна Стефани. — Въпреки угризенията ми по отношение на тези измамници, не бих могла да те оставя да продължиш сам. Но ще го имам предвид. При мисълта, че мога да избирам, се чувствам по-добре и това е хубаво. Трябва да ти напомня, че от първия ден нямах добро предчувствие за тази работа. А днешното посещение в клиниката не го разколеба.
— Отношението ти ми е известно — отвърна Даниел. — И този факт ме кара още повече да ценя подкрепата ти. Но хайде да спрем. Знаем, че са шарлатани и срещата ни с тях отново го доказа. Какво е мнението ти за невролога пакистанец?
— Ами какво да ти кажа? Хареса ми британският му акцент, пък е и хубавичък.
— Опитвам се да говоря сериозно — реагира с остра нотка в гласа той.
— Аз пък се опитвам да използвам чувството си за хумор. Как бих могла да оценя някого професионално, като съм го видяла само по време на обяда? Натрупал е богат опит в признати университетски центрове в Лондон, но мога ли да твърдя, че е добър хирург? Поне е представителен на вид — отвърна тя и сви рамене. — А ти какво мислиш?
— Мисля, че е страхотен и че извадихме късмет с него. Фактът, че има опит в имплантирането на ембрионални клетки при паркинсонова болест е изключително предимство. Умението му ще ни е нужно. Имплантирането на нашите клонирани допаминергични неутрални клетки няма да е новост за него, само че сега ще трябва да се задействат. Освен това му се работи.
— Много е въодушевен — съгласи се Стефани, — но не съм напълно убедена, че въодушевлението му се основава на възможността да работи. Бях изненадана, като го чух да казва, че процедурата ще му отнеме около час.
— Аз не се изненадвам — заяви Даниел. — Единствено работата със стереотаксона ще отнеме време. Останалото, включително и инжектирането, е кратък процес.
— Предполагам, че трябва да сме благодарни, задето толкова лесно сме намерили тъкмо този неврохирург.
Даниел кимна с глава.
— Има още една причина, която те извади от кожата ти тази сутрин — внезапно каза той след продължително мълчание.
— О? — реагира на репликата му Стефани, като отново се напрегна след краткото отпускане преди това; последното нещо, което искаше да чуе, бе още някаква неприятна подробност.
— Вярата ти в лекарската етика сигурно е достигнала до най-ниската си точка.
— Какво искаш да кажеш?
— Спенсър Уингейт далеч не е нисък и дебел, както очакваше, въпреки че е напълно възможно да е заклет пушач и дъхът му да мирише лошо.
Тя игриво го потупа по рамото.
— Да помниш тъкмо това от всичко, което наговорих в последните дни — колко характерно за теб!
Даниел пое шегата й и се престори на разочарован. Отдръпна се от нея, сякаш за да се защити и плътно се притисна към страничното стъкло. Тъкмо в този миг трябваше да спрат на светофара пред моста, който отвеждаше към остров Парадайз.
— Виж, Пол Сондърс е друга история — каза Даниел и зае предишното си положение. — Така че вярата ти може да се възвърне, защото външността му компенсира напълно елегантността на Спенсър.
