Когато пристигна в Насо, вече гледаше оптимистично на бъдещето. В града попадна в истинско задръстване. Озова се заклещен зад някакъв автобус и спря.
Погледна часовника си. Минаваше един часа следобед. Оптимизмът му започна да се изпарява и той поклати глава. Разбра, че шансовете му да изпълни задачата си и до четири и половина да се върне на летището, което трябваше непременно да направи, ако искаше да хване полета от Маями до Бостън, намаляваха с всяка изминала минута.
— Да го духаш! — гневно извика той.
В същия миг реши, че не бива да позволи ограниченото време да помрачи деня му. Пое си дълбоко дъх и погледна през страничното стъкло. Дори успя да се усмихне на една красива чернокожа жена, която отвърна на усмивката му и той почувства, че би могъл да прекара нощта твърде приятно. Свали стъклото, ала жената бе изчезнала. Автобусът пред него започна бавно да се придвижва напред.
Най-после Гаетано стигна до великолепния мост, който свързваше остров Ню Провидънс с остров Парадайз, и скоро се озова в паркинга на хотел „Оушън Клъб“, който, съдейки по автомобилите, обслужваше повече служителите, отколкото гостите на хотела.
Остави чантата и сакото си на задната седалка и тръгна на запад по алеята, край която растяха дървета и цветя, а после сви на север между две хотелски сгради. Алеята го отведе до зелената морава между хотела и плажа. Обърна се на изток и се отправи към централните постройки, в които се помещаваха ресторантът и останалите общи помещения. Възхитата му от великолепието на курорта нямаше край.
Високо над пясъчната ивица се извисяваше открит ресторант с бар, защитен от слънцето със сламен покрив. От там се откриваше красива гледка към целия плаж. Беше един и половина и ресторантът бе претъпкан, а навън имаше опашка от хора, които чакаха за маса или за място върху високите столчета на бара. Гаетано се спря и извади снимките, за да види още веднъж как изглеждат професорът и сестрата на Тони. Задържа погледа си върху жената и си помисли колко хубаво би било, ако тя бе обектът на неговата мисия. Усмихна се, като си представи по какъв начин би довел до знанието й жестокото послание.
Въоръжен със запечатания в ума си образ на хората, които търсеше, Гаетано бавно се заразхожда около бар ресторанта. Масите бяха подредени в периферията на кръга, а в средата се намираше барът. Местата и в ресторанта, и в бара бяха заети от оскъдно облечени курортисти. Всички — високи и ниски, слаби и дебели, млади и стари бяха по бански костюми, наметнали блузи или ризи.
Той обиколи и се върна на същото място, без да види някой, който да прилича на мъжа или жената от снимката. Пое надолу по стълбите, мина покрай откритите душове и стъпи на пясъка. Вдясно се намираше плажът на хотела, където имаше хавлии, чадъри и шезлонги за гостите. Гаетано свали обувките и чорапите си, нави крачолите на панталоните си и се замъкна до водата, където малките вълни галеха брега. Пръстите на краката му усетиха свежата им милувка и внезапно му се прииска да облече бански гащета. Водата бе кристалночиста, плитка и приятно хладна.
Тръгна по плътния мокър пясък, като съсредоточено се взираше във всяко лице на плажа. Летуващите бяха отишли да обядват и на брега нямаше много народ. Когато стигна края на пясъчната ивица, обърна се и тръгна в обратна посока. И този път не ги видя. Тогава реши, че професорът и сестрата на Тони не са на плажа.
Върна се и взе обувките си. Грабна и една хавлия, изкачи се до площадката с откритите душове и изчисти пясъка от краката си. Обу се, изкачи останалите стъпала и тръгна по една странична алея, която пресичаше зелената морава пред централната сграда на хотела, построена в стил „ранчо“. Влезе и се озова в помещение, което приличаше на дневна в голяма шикозна къща. Само малкият бар с шестте столчета в ъгъла му напомняше, че се намира в хотел. Нямаше никакви клиенти и барманът бършеше чашите.
На бюрото видя вътрешен телефон с указател и позвъни на оператора. Попита как да се обади в една от хотелските стаи и операторът му каза, че с удоволствие ще го свърже. Гаетано съобщи номера на стаята — 108.
Докато слушаше сигнала, той се възползва от плодовете във фруктиерата върху бюрото. Изчака да минат десет позвънявания и операторът се обади, за да го попита, дали не иска да остави съобщение. Гаетано отговори, че ще позвъни малко по-късно и затвори.
Чудеше се дали в хотела има басейн. Отпред, на зелената морава, нямаше, но тъй като явно районът бе обширен, той се надяваше, че все някъде ще има. Прекоси приличащото на всекидневна помещение и се озова във фоайето с рецепцията. Попита и го упътиха.
Оказа се, че басейнът е на изток от океана, а от него започваше симетрично подредена градина, която завършваше пред средновековен манастир. Остана удивен от гледката, но за жалост и тук нямаше късмет в търсенето. Професорът и сестрата на Тони не бяха нито в басейна, нито в снекбара до него. Нямаше ги и в спортната зала, не ги видя и на тенис кортовете.
— Дявол да го вземе! — измърмори той.
Явно мишените му не бяха в хотела. Къде ли се бяха скатали? Погледна часовника на ръката си. Минаваше два. Вместо да мисли къде ще прекара нощта, той се чудеше колко ли нощи ще му отнеме търсенето, ако продължава със същите темпове.
Тръгна обратно и след малко откри удобен диван с препълнена фруктиера и куп лъскави списания до нея. Разположи се така, че да вижда парадния вход под сводовете на алеята. Примирил се с факта, че трябва да чака, той опъна крака и се облегна удобно.
ГЛАВА 16
Когато се сбогуваха с гостите, Спенсър влезе в просторния си кабинет, а Пол се спусна по стълбите в мазето. Често се питаше какво прави по цял ден Спенсър в огромната стая, която бе четири пъти по-голяма и десет пъти по-луксозно подредена от собствения му кабинет в съседство. Но не му завиждаше. Когато строяха клиниката, Спенсър бе пожелал тъкмо този офис. Бе поискал за себе си безсмислено голямо пространство, но иначе бе оставил Пол да се разпорежда с лабораторията и оборудването й, както си знае освен това Пол имаше още един кабинет, макар и малък, в лабораторията, който използваше много повече, отколкото онзи в административната сграда.
Докато отваряше пожарния изход в основата на стълбите, той си подсвиркваше с уста. Имаше причина да е в добро настроение. Не само че в резултат на бъдещата си съвместна работа с един потенциален нобелов лауреат щеше да получи сериозна подкрепа в узаконяването на научните си изследвани в областта на стволовите клетки, но очакваше и необходимата финансова помощ за клиниката, което бе още по-важно за него. Подобно на митичния Феникс, роден от пепелта, и Пол се бе въздигнал от нищото и то в буквалния смисъл. Преди по-малко от година той, заедно с останалите заместник-директори на клиниката, трябваше да избягат от Масачузетс, когато онези варвари от Федералното бюро почукаха на вратата им. Не че се изненада особено, защото очакваше проблеми заради научните изследвания, които провеждаше, макар да очакваше затрудненията да дойдат от страна на Лекарския съюз, а не направо от Министерството на правосъдието. Тъй или иначе, имаше вече подробен план за преместването на клиниката на безопасна територия. Почти цяла година бе източвал пари от сметките зад гърба на Спенсър, което не бе никак трудно, като се има предвид, че Спенсър се бе оттеглил във Флорида. С парите купи земя на Бахамите, проектира нова клиника и започна да я строи. Внезапното нахлуване на съдебните власти в лицето на двама досадници беше сигнал, че той и неговата кохорта трябва много бързо да се изнесат на Бахамите, още преди строежът на клиниката да е приключил. Това означаваше също, че трябва да ускорят плана си и да подпалят старото си леговище, за да покрият всички следи.
Удивителното в случая беше, че не за първи път се възраждаше от пепелта. Седем години преди това бе изпаднал в голяма беда. Бе загубил поста си в болницата и се намираше в положение, при което можеха да го лишат и от лекарски права в щата Илинойс, само две години след като взе специалност „Акушерство и гинекология“. Стана по повод на една глупост: бе усъвършенствал схемата за заплащане на медицинските услуги. Тогава беше принуден да изчезне от щата. В Масачузетс попадна по чиста случайност. Смени попрището и започна работа в областта на безплодието, за да скрие от местните медицински власти, че е имал проблеми в Илинойс. Късметът му проработи и по-нататък — оказа се, че един от инструкторите е Спенсър Уингейт, който замисляше да се оттегли. Останалото бе вече история.
