Пристъп

— Сега да ме бяха видели приятелите ми! — щастливо си мърмореше Пол, докато крачеше по главния коридор на мазето. Обичаше да потъва в подобни размишления. Разбира се, той употреби думата приятели съвсем произволно, тъй като не можеше да се похвали с много и бе принуден от обстоятелствата да прекара в самота по-голямата част от живота си. Бе работил усърдно, но все не достигаше критериите на обществените изисквания, независимо от факта, че успя да защити магистърска степен. Но сега, при наличието на великолепно оборудвана лаборатория и извън наблюдението на Лекарския съюз, той бе сигурен, че ще стане най-големият биомедик на годината, на десетилетието… а кой знае, може би и на века. Имаше предвид потенциала на клиника „Уингейт“ да монополизира и репродуктивното, и терапевтичното клониране. По ирония на съдбата никога не се бе стремил към научна кариера, нямаше необходимите познания и опит, за да стане известен учен, пък и не беше най-кадърният студент в медицинския институт. Тихо се засмя при мисълта, че дължи положението си не само на късмета, а и на проточилите се дебати сред американските политици относно право го на аборт, което отвличаше вниманието от бизнеса с безплодието и обезсърчаваше учените, работещи в областта на стволовите клетки. Ако не беше така, учените в САЩ щяха също като него да се радват на добри възможности за работа в своята сфера.

Пол потропа на кабинета на Кърт Хърман. Кърт бе шеф на отдела за безопасност в клиниката и един от първите, които Пол назначи на работа. Скоро след като пристигна в клиника „Уингейт“, Пол усети огромните възможности за печалба, които се крият в борбата с безплодието, особено ако човек иска да разшири границите и да се възползва докрай от липсата на контрол в тази сфера. Като имаше това предвид, той осъзна, че службата за безопасност ще е от голямо значение в бъдеще. Ето защо искаше да назначи за неин шеф човек, който не страда от излишни скрупули, в случай че възникне нужда от драконови мерки, някой, който да не се спира пред нищо и който да има сериозен опит в тази област. Бе открил всичко това в Кърт Хърман. Фактът, че Кърт бе освободен от специалните сили на американската армия по не съвсем благопристойни причини след серия убийства на проститутки на остров Окинава, ни най-малко не го обезпокои. Всъщност, той го смяташе за предимство.

Кърт сам бе проектирал и подредил офисите в мазето. В главния кабинет имаше две бюра и два стола, плюс малък салон с уреди за физически упражнения. На пода бе постлано татами за таекуондо. Едната стена на видеозалата бе цялата в монитори, които отразяваха наблюдаваното от камерите из комплекса. Тесният коридор отвеждаше в спалня с баня. Кърт разполагаше с голям апартамент в сградата с лабораторията, но понякога оставаше в работния си кабинет дни наред. Срещу спалнята имаше килия, оборудвана с мивка, тоалетна чиния и желязна кушетка.

Острият метален звук на тежестите привлече вниманието на Пол и той погледна към ъгъла със спортните уреди. Кърт Хърман тъкмо ставаше от пресата. Черната тениска, черните панталони и черните маратонки, които бяха обичайните му одежди, остро контрастираха с високо подстриганата му руса коса. Веднъж Пол го бе попитал защо носи черно под палещото бахамско слънце. В отговор Кърт сви рамене. Не бе човек на приказките.

— Трябва да поговорим — каза Пол.

Кърт не отговори. Свали ластиците от китките си, избърса челото си с кърпата и седна зад бюрото. Когато сложи ръцете си върху него, мускулите на гърдите и трицепсите му опънаха трикотажната фланелка. Седеше и не мърдаше. Напомняше котка, която се готви за скок.

Пол взе единия стол, постави го пред бюрото и седна.

— Докторът и приятелката му пристигнаха.

— Знам — отвърна безизразно охранителят.

Той обърна монитора към Пол и Пол видя застиналото изображение на Даниел и Стефани в мига, в който влизаха във входа на административната сграда. Мръщеха се на яркото утринно слънце.

— Добра картина — забеляза Пол. — Веднага се вижда, че жената е доста привлекателна.

Кърт извъртя монитора обратно към себе си, но не отговори.

— Нещо ново за самоличността на пациента? — попита Пол.

Кърт поклати отрицателно глава.

— Значи посещението в апартамента им в Кеймбридж и другото в офиса нищо не донесоха?

— Нищо — поклати отново глава Кърт.

— Не искам да търся под вола теле — започна Пол, — но трябва да разберем кой е този човек, и то скоро. Колкото по-дълго чакаме, толкова по-малка ще е възможността да получим максимална компенсация. А ние наистина имаме нужда от парите.

— След като двамата са вече в Насо, ще ни е по-лесно.

— Имаш ли стратегия?

— Кога започват работа в клиниката?

— Още утре, при положение, че получат пратката, която очакват.

Искам достъп до лаптопите и мобилните им телефони за няколко минути — каза Кърт. — За тази цел ще имаме нужда от помощта на хората от лабораторията.

— Така ли? — изненада се Пол.

Кърт нямаше навика да търси помощ, от когото и да е.

— Разбира се! Ще говоря с мис Финигън. Какво ще искаш от нея?

— Щом ще работят тук, искам да разбера къде ще държат компютрите и мобилните си телефони, когато отиват в столовата, например.

— Е, няма да е таткова трудно — отвърна Пол. — Меган сигурно ще им освободи шкафчета със заключалки за личните им вещи. Защо ти трябват мобилните им телефони? Искам да кажа, че се досещам защо са ти компютрите им, но телефоните?

— За да проверя под какво име влизат в мрежата — отвърна Кърт. — Не че очаквам да науча кой знае колко, като знам каква предпазливост проявиха до този момент. Не очаквам кой знае какво и от компютрите им. Би било твърде лесно. Тези хора не са глупави. Всъщност, искам да вкарам бръмбари в телефоните им, за да проследявам разговорите. Само така ще разберем онова, което желаем. Лошото е, че мониторингът трябва да е отблизо, в радиус от трийсетина метра, поради ограничената енергия. Щом поставим бръмбарите, Бруно или аз ще трябва да бъдем винаги в обсега им.

— Това ще ни създаде сериозни проблеми! — възкликна Пол. — Надявам се, не си забравил, че дискретността в случая е най-важното нещо. Ако има някакъв срив, Уингейт ще получи апоплектичен удар.

Кърт отново сви рамене.

— Научихме, че са отседнали в хотел „Оушън Клъб“ на остров Парадайз.

Кърт леко кимна с глава.

— А днес узнахме още нещо, което може да ни е от полза — добави Пол. — Тайнственият пациент би могъл да е някой високопоставен служител на католическата църква, което е в наша полза, като имаме предвид отношението на църквата към работата със стволовите клетки. Ако запазим в тайна самоличността му, може да спечелим доста пари.

Кърт не помръдна.

— Е, това е — каза Пол и стана от стола. — Нека ти повторя — трябва ни името му!

— Ще го имате — отвърна Кърт.

— Какво става? — попита Даниел със сърдита нотка в гласа. — Наказваш ме с мълчание, така ли? Откакто излязохме от клиниката преди двайсет минути, не си обелила и дума.

— И ти не си се разговорил кой знае колко — отвърна Стефани.

Тя разсеяно се взираше през предното стъкло и дори не си направи труда да го погледне.

— Когато се качихме в колата, казах, че денят е хубав.

— Ау! — възкликна подигравателно Стефани. — Колко стимулиращо начало на разговор, като имаме предвид случилото се тази сутрин!

Даниел й хвърли сърдит поглед и отново се съсредоточи върху пътя пред себе си. Движеха се по северното шосе на път за хотела.

— Мисля, че не е честно. Пред домакините ни се развилия като фурия, а сега мълчиш. Сякаш съм виновен в нещо. Не си права, не разбираш ли?