Няколко минути Даниел остана да лежи неподвижно, после отвори очи. Беше сам в малката съблекалня, но отпред се чуваха приглушени гласове. Сякаш продавачът упътваше клиент към съблекалните. Даниел се насили и седна на пода.
Погледна се в огледалото. Лявата страна на лицето му бе червена като цвекло, а от носа му капеше кръв и се стичаше покрай устата. Дясното му око имаше синкав оттенък и бе започнало да се подува и да се затваря.
С връхчето на показалеца си той предпазливо опипа носа и дясната си скула. Болеше го, но повърхността бе гладка, без подозрителни изпъкналости, които да говорят за счупване на костта. Изправи се и главата му се замая, ала не се чувстваше много зле. Само главата го болеше, краката не го държаха и изпитваше чувство на безпокойство, сякаш току-що бе изгълтал пет кафета наведнъж. Протегна ръката си; тя направо се тресеше. Случката го бе хвърлила в ужас; никога преди не се бе чувствал тъй уязвим и слаб.
Клатушкайки се, успя да обуе панталоните си. Обърса с длан кръвта от лицето си. Тогава усети, че от вътрешната страна на бузата си има дълбока рана. Опипа с език мястото. За щастие, не беше чак толкова голяма и не бе нужно да се шие. Приглади с пръсти оредяващата си коса, отвори вратата и излезе в пробната.
— Добър ден — поздрави тъмнокож местен продавач с подчертан британски акцент.
Бе облечен в костюм на тънки райета, на чийто фон силно изпъкваше цветната копринена кърпичка в горното джобче, която сякаш бе експлодирала от гръдния му кош. Стоеше облегнат на стената със скръстени ръце и чакаше клиентът му да излезе от съблекалнята. С любопитство изгледа Даниел, вдигна вежди, но нищо не каза.
Тъй като не бе сигурен в гласа си, Даниел само кимна с глава и се опита да се усмихне. Несигурно тръгна напред, защото усещаше, че трепери. Боеше се, че околните ще го помислят за дрогиран. Но като се пораздвижи, походката му стана по-сигурна. Зарадва се, че продавачът не го заговори. Нямаше желание да общува с никого. Бързаше да излезе от магазина.
Когато стигна външната врата, беше сигурен, че походката му е нормална. Отвори я и подаде главата си навън в следобедната жега. Бързо огледа паркираните коли и се убеди, че нападателят му трябва отдавна да е изчезнал. Надникна през стъклото в магазина за дамско облекло и зърна Стефани, която оживено пазаруваше. Като се убеди, че тя е добре, Даниел тръгна право към автомобила.
Щом влезе в колата, той смъкна стъклата на прозорците и остави лекият бриз да раздвижи застоялия горещ въздух в купето. Въздъхна; добре му беше да седи на познато място. Обърна огледалото за обратно виждане към себе си и внимателно огледа лицето си. Тревожеше се за дясното си око, което вече се беше затворило. Но роговицата бе чиста и в предната камера не се виждаше кръв; единствено на склерата се забелязваха малки кръвоизливчета. За да се убеди, че не е пострадал, той провери дали не вижда двойни образи, когато мести поглед нагоре и надолу. Слава богу, всичко беше наред. Оправи огледалото, облегна се и зачака Стефани.
След около четвърт час тя излезе от магазина, като влачеше със себе си няколко пълни торби. Засенчи очите си с ръка и погледна към колата. Даниел й помаха с ръка през смъкнатото стъкло. Тя също му махна и се затича към него. Бе имал време да помисли за вероятната причина за нападението и първоначалната потиснатост бе отстъпила място на яростта, значителна част от която бе насочена към Стефани и съмнителното й семейство. Макар, че нападателят не му бе счупил коленете, начинът на действие намирисваше на мафиотщина и той тутакси си спомни за брат й. Нямаше ни най-малка представа кои са братята Кастиляно, но възнамеряваше да разбере.
Стефани се приближи, отвори вратата и хвърли торбите на задната седалка.
— Успя ли да се оправиш? — попита безгрижно тя. — Трябва да ти кажа, че направих много хубави покупки.
Тя шумно затвори задната врата и тръгна да отваря предната, като не спираше радостно да бърбори. Седна и се протегна за предпазния колан, когато внезапно го погледна. Спря по средата на изречението.
— Господи! Какво е станало с окото ти? — попита тя.
— Добре, че го забеляза — горчиво отвърна Даниел. — Очевидно някой ме е набил. Но преди да навлезем в неприятни подробности, искам да ти задам един въпрос. Кои са братята Кастиляно?
Тя се вторачи в него и сега видя не само подутото око, а и синината на страната и засъхналата кръв под ноздрите му.
Искаше й се да го докосне със съчувствие, но се въздържа. Долови гневния блясък в очите му и усети суровата нотка в гласа му. Името на братята и връзката, която направи между него и станалото, я парализираха. Смутено погледна надолу.
— Има ли още нещо пикантно, което не си сметнала за нужно да споделиш с мен? — язвително продължи Даниел. — Някаква друга подробност, освен че брат ти е бил обвинен в рекет, след като е инвестирал в компанията? Питам пак: кои, по дяволите, са братята Кастиляно?
Умът й препускаше. Вярно, не му бе казала, че само половината от парите, които брат й бе вложил, са негови. Нямаше извинение за това, още по-малко можеше да оправдае втория си пропуск, който я бе накарал да се чувства като крадец, уловен за втори път в едно и също престъпление.
Стефани мълчеше и Даниел продължи:
— Надявах се, че поне можем да разговаряме.
— Можем и ще го направим — обади се тя.
Никога в живота си не се бе чувствала толкова виновна. Бяха го наранили и тя трябваше да признае, че голяма част от отговорността пада на нейните плещи.
— Но най-напред ми кажи дали си добре — започна тя.
— Колкото може да се очаква при тези обстоятелства — отвърна Даниел, запали двигателя и даде на заден ход, за да излезе от паркинга.
— Да отидем в болницата ли предпочиташ, или да се консултираш със специалист? — попита тя.
— Не! Няма нужда. Ще оживея.
— А в полицията?
— Не, хиляди пъти не! Ако отидем в полицията, ще започнат разследване, а това означава да не можем да изпълним задължението си към Бътлър.
Даниел изви към изхода на паркинга.
— Ами ако това е още едно предупреждение да не се залавяме с тази задача? Сигурен ли си, че не желаеш да се откажем от фаустовското начинание?
Даниел й хвърли гневен поглед.
— Не мога да повярвам, че го предлагаш! Не и не!
Той ядно тупна с длан върху волана и замълча задавено, после продължи с малко по-спокоен, но решителен тон:
— Нямам намерение да изоставя всичко, за което сме работили досега, само защото двама негодници са изпратили някакъв неандерталец да ми втълпява предупрежденията им.
— Той разговаря ли с теб?
— Между юмруците.
— И какво по-точно искат?
— Ако трябва да цитирам оная безмозъчна буца мускули, трябвало веднага да си вдигна задника и да се върна в Бостън, за да изправя компанията на крака.
Даниел излезе на шосето и увеличи скоростта.
— Като научили, че сме в Насо, нашите акционери помислили, че сме дошли на почивка.
— В хотела ли се връщаме?
— Желанието ми да пазарувам изчезна, затова искам да се върна и да си сложа лед на окото.
— Сигурен ли си, че не искаш да отидем на лекар?
— Вероятно ще се изненадаш да чуеш, че самият аз съм лекар.
— Говоря за практикуващ лекар.
— Много е смешно, но ме извини, че не се смея!
Продължиха пътя си и изминаха краткото разстояние до хотела в мълчание.
