нарушим правилата. След като сме приели този факт, мога ли да разчитам, че отсега нататък ще сдържаш реакциите си, поне докато сме в състояние да се оправим сами?
— Ще се опитам.
— Направи го — посъветва я Даниел.
Той отново си пое въздух, за да си вдъхне кураж и се върна при останалите. Стефани го последва.
— Уморени сме от полета — обясни Даниел. — И двамата сме изнервени. Освен това доктор Д’Агостино е склонна към преувеличения. Сигурна е, че диференцирането на клетките дава по-ефикасни резултати в лечението.
— Но ние имаме някои изключителни постижения! — възкликна Пол. — Вероятно доктор Д’Агостино ще иска да ги види, преди да направи заключенията си.
— Със сигурност — отвърна Стефани.
— Да продължим — предложи Спенсър. — Искаме да ви покажем цялата клиника преди обяд, а има още какво да видите.
Минаха през двойната врата и мълчаливо прекрачиха в обширната лаборатория. Изненадите нямаха край. Огромните й размери в комбинация с внушителното оборудване от апаратурата за изследване на ДНК материали до инкубаторите за отглеждане на тъканни култури ги смаяха. Липсваше само персоналът. В далечината, до стерео микроскопа, работеше една-единствена лаборантка.
— В момента нямаме хора — каза Спенсър, сякаш бе прочел мислите им. — Но много скоро ще назначим необходимите ни специалисти.
— Ще ви представя шефа на лабораторията — заяви Пол и изчезна в страничната врата.
— След шест месеца ще заработим с пълен капацитет — продължи Спенсър, сякаш се боеше от тишината.
— Колко лаборанти планирате да назначите? — попита Стефани.
— Трийсетина. Поне такива са сегашните ни намерения. Но ако пациентите ни се увеличават със същите темпове, ще се наложи да увеличим броя им.
Пол отново се появи. Водеше за ръка слаба жена с очертани скули. Косата й, която имаше неопределен цвят, беше изпъстрена с посивели кичури. Тесният, остър нос седеше като възклицателен знак над тънките й свити устни. Над панталоните си носеше къса лаборантска престилка; беше навила ръкавите й до лактите. Пол я представи на групата с името Меган Финигън, което бе изписано на табелката, прикрепена към горния джоб на престилката й.
— Готови сме за пристигането ви — каза Меган с усмивка, след като се запознаха.
Говореше с акцент на бостънчанка. Посочи към близката лабораторна маса.
— Подготвихме всичко, което ще ви трябва. Ако се нуждаете от още нещо, просто кажете. Вратата на кабинета ми е винаги отворена.
— Доктор Лоуъл има нужда от физиологичен разтвор — каза Пол. — Донесъл е малко парче плат с кръв по него и иска да запази ДНК-то.
— Няма проблем — отвърна Меган.
Тя извика на лаборантката да донесе разтвора. Жената стана от микроскопа и побърза да изпълни поръчката.
— Кога искате да започнете работа? — попита Меган, като видя, че Даниел и Стефани оглеждат работно си място.
— Колкото е възможно по-скоро — отвърна той. — Ами човешките яйцеклетки? Ще можем ли да ги получим веднага щом ни потрябват?
— Разбира се — обеща Пол. — Само трябва да ни предупредите дванайсет часа по-рано.
— Удивително! — възкликна Даниел. — Но как успявате?
— Търговска тайна — усмихна се Пол. — Може би, след като поработим заедно, ще открием всичките си карти един пред друг. И аз се интересувам от вашата НХТСК.
— Това значи ли, че искате да започнете още днес? — попита Меган.
— За жалост, не можем — отговори Даниел. — Очакваме пратка. Нужни са ни и други неща, освен образецът във физиологичния разтвор.
Обърна се към Спенсър:
— Предполагам, че тази сутрин нищо не е пристигнало за нас.
— Кога е изпратено? — попита Спенсър.
— Снощи от Бостън — отвърна Стефани.
— Колко тежи? — продължи да разпитва Спенсър. — Това също има значение. По отношение на Бостън Насо се намира зад граница. Ако е плик или малко пакетче, може да пристигне още на следващия ден, най- късно следобед.
— Не е плик — каза Стефани. — Достатъчно голямо е да побере хладилна кутия с тъканна култура плюс набор от реактиви.
— В такъв случай трябва да го очаквате най-рано утре — обясни Спенсър. — Ще мине през митницата, а това ще отнеме поне един ден.
— Трябва да получим материала, преди да се е размразил — обезпокои се Стефани.
— Мога да се обадя в митницата и да ускоря нещата — предложи Спенсър. — Когато миналата година се занимавахме със строителството на клиниката, общувахме с митничарите почти всеки ден.
Лаборантката пристигна с неотворена бутилка физиологичен разтвор. Бе двайсетина годишна афроамериканка със съвсем светъл кафяв оттенък на кожата и със завързана на опашка коса. Нослето й бе осеяно с лунички, а ушните й миди бяха пробити от внушително количество обеци.
— Това е Морийн Джефърсън — представи я Пол. — Наричаме я Мари. Не искам да я смущавам, но що се отнася до микроскоп и прехвърляне на клетъчни ядра, тя е незаменима. Така че, ако се нуждаете от помощ, ще бъде на разположение. Прав ли съм, Мари?
Момичето свенливо се усмихна и подаде физиологичния разтвор на Даниел.
— Много сте щедри — забеляза Стефани. — Но мисля, че в отдела, където се обработват клетките ще ни е добре.
Даниел пое запечатания прозрачен плик от джоба си. С ножичките, предложени му от Меган, той го отряза от едната страна. Притисна краищата му и пликът се отвори. Внимателно изтърси малкото бледочервено късче от стародавно ленено платно в разтвора, без да го докосва с ръка. То остана на повърхността. Плътно запуши бутилката с гумената тапа и леко бутна ограничителя. С мекия молив, също предложен му от Меган, маркира бутилката от външната страна с инициалите С. Т.
— Има ли удобно място, където да я поставя? — попита Даниел.
— Цялата лаборатория е на разположение — отвърна Пол. — Не се безпокой. Имаме си отдел „Безопасност“.
— Смятай клиниката за крепостта на Насо — добави Спенсър.
— Бих могла да заключа бутилката в кабинета си — предложи Меган — Дори мога да я сложа в малкия сейф, с който разполагам.
— Благодаря много — отвърна Даниел. — Този материал тук е безценен.
— Не се страхувай — успокои го Пол. — Ще бъде в безопасност. Повярвай ми! Имаш ли нещо против да я поддържа за малко?
— Не, разбира се — отговори Даниел и му подаде бутилката.
Пол я вдигна срещу светлината на лампата.
— Невероятно! — възкликна той и се взря с присвити очи в малкото парченце белезникаво платно, което се носеше на повърхността. — В ръцете си държа ДНК-то на Христос! Потръпвам, като си помисля!
— Да не театралничим толкова — обади се Спенсър.
— Как успяхте да го вземете? — попита Пол, без да обръща внимание на забележката на Спенсър.
— С помощта на високопоставени свещеници — неопределено отвърна Даниел.
— Но как го уредихте? — продължи разпита Пол, без да откъсва възхитен поглед от бутилката, която бавно въртеше в ръцете си.
— Всъщност, не го уредихме ние, а нашият пациент — отговори Даниел.
— О така ли? — възкликна Пол, свали ръката си с бутилката и погледна към Спенсър. — Свързан ли е по
