някакъв начин с католическата църква?
— Доколкото ни е известно, не — каза Даниел.
— Трябва да има някой силен покровител — предположи Спенсър.
— Може би — отвърна Даниел. — Не знаем.
— Разбрах, че се връщате от Италия — продължи Спенсър. — Но защо сте толкова сигурни, че Торинската плащеница е автентична?
— Както казах и по телефона — започна Даниел с неприкрито раздразнение, — не се интересуваме от противоречивите твърдения относно нейната автентичност. Ще използваме парченцето като източник на ДНК, нужна ни за НХТСК. Пациентът настоява.
Последното нещо, което желаеше, бе да влезе в научен спор с подобни шарлатани.
— С нетърпение очаквам да видя този ваш пациент — каза Пол. — Ние с теб имаме нещо общо. И двамата вярваме, че Плащеницата от Торино е истинска.
Той подаде бутилката на Меган.
— Сега трябва да удвоим вниманието си! Имам усещането, че това шишенце ще стане историческо.
Меган пое бутилката с двете си ръце и се обърна към Даниел:
— Какво очаквате да стане? — попита тя. — Нали не мислите, че материята ще се разтвори вътре?
— Разбира се, че не — отвърна той. — Искам парчето от плащеницата да остане във физиологичния разтвор. След около двайсет и четири часа ще извлека съответна част от разтвора с помощта на PCR. Електрофорезата с контролни агенти ще ни даде представа с какво разполагаме. Ако се окаже, че имаме достатъчно фрагменти от ДНК, в което съм сигурен, ще го амплифицираме и тогава ще видим дали пробите са подходящи за НХТСК. Разбира се, можем да повторим това упражнение няколко пъти, за да избегнем риска. Както и да е, парченцето ще остане в разтвора, докато получим онова, от което се нуждаем.
— Много добре — каза Меган. — Вече ви казах, че ще поставя бутилката в сейфа. Ще я извадя утре, когато ви потрябва.
— Отлично — зарадва се Даниел.
— Ако сме привършили, да тръгваме към другата сграда — предложи Спенсър и погледна часовника на ръката си. — Искаме да ви покажем операционните и болничните стаи. Ще се запознаете с персонала и после ще отидем в столовата. Ще дадем закуска във ваша чест, на която поканихме и д-р Рашид Наваз, неврохирурга. Помислихме, че бихте искали да се запознаете с него.
На Гаетано му се струваше, че чака на международното летище в Насо цяла вечност, но най-после редът му дойде и той се озова пред гишето за наемане на коли. Питаше се защо на хората преди него им трябваше толкова много време, за да си наемат автомобил; трябваше само да подпишат проклетия формуляр. Погледна часовника на ръката си. Беше дванайсет и половина по обяд. Беше кацнал преди двайсет минути, макар че бе излетял от летище „Лоуган“ в шест сутринта, преди още слънцето да изгрее. Проблемът беше, че нямаше директен полет до Бахамите и в Орландо трябваше да се прехвърли на друг самолет.
Гаетано нервно пристъпваше от крак на крак. Сал и Лу му дадоха ясно да разбере, че искат да изпълни задачата за един ден и да си вдигне задника обратно за Бостън. Изрично го предупредиха, че няма да приемат никакви извинения, макар да обявиха в един глас, че успехът на начинанието зависи от това колко бързо Гаетано ще се свърже с доктор Даниел Лоуъл, което не беше сигурно, тъй като и двамата признаха, че вариантите са няколко. Гаетано обеща да направи всичко по силите си. Но нямаше друга възможност да свърши работата, освен на всяка цена да се замъкне в хотел „Оушън Клъб“.
Планът му беше прост. Ще отиде в хотела, ще открие местонахождението на обекта, който според Лу и Сал сигурно се припича на плажа, като се има предвид хубавото време, хитроумно ще го примами извън сградата и ще свърши онова, което трябва — ще предаде предупреждението на своите шефове и така ще го разтърси, че докторът ще трябва да вземе посланието съвсем на сериозно. После на бегом ще се върне на летището и ще се качи на нещо до Маями, но навреме, за да не изпусне последния полет за Бостън. Ако по някаква причина това не стане, Гаетано трябваше да изпълни задачата си тази вечер. А при положение че професорът не излезеше от хотела, Гаетано щеше да прекара нощта в някой приют за бедни и да се върне на сутринта. Единственият проблем при втория план бе, че нямаше никаква гаранция, че мишената му ще напусне хотела, а това означаваше, че всичко трябва да се отложи за следващия ден. Ако ставаше така, Лу и Сал щяха да полудеят, независимо от обясненията му, затова сега той се чувстваше между чука и наковалнята. Проблемите произтичаха от факта, че в Бостън имаха нужда от него. Както му напомниха шефовете, там го чакаше доста работа, тъй като финансите им бяха твърде разклатени в момента, а длъжниците им се оплакваха, че нямат пари в наличност, за да върнат заемите си и да покрият своите задължения.
Гаетано избърса потта, която се стичаше по черната му подстригана коса и широкото чело. Беше облечен в памучни панталони, риза с къси ръкави на цветя и синьо спортно сако. Трябваше да изглежда заможен, за да не прави впечатление като се навърта около шикозния хотел. В момента бе метнал сакото си на рамо, а на панталоните му в сгъвките зад коленете отзад се виждаха тъмни петна от пот. Якото му телосложение реагираше буйно на влажния тропически климат.
Петнайсет минути по-късно Гаетано излезе на паркинга, където бе горещо като в ада. Огледа се да види къде е белият джип „Чероки“, който бе наел. Досега му беше горещо, но това бе нищо — навън направо завираше и под мишниците на ризата му се образуваха две големи мокри петна. В дясната си ръка държеше пътната си чанта, а в лявата стискаше документите на колата и пътната карта, която бе получил от агента. Трябваше да кара вляво и това го натовари още повече. Струваше му се върха на глупостта да се шофира на обратната страна, както правеха жителите на Бахамите.
Откри автомобила. Качи се и без да се бави запали двигателя. Първото нещо, което направи, бе да включи климатика на пълна мощност и да насочи вентилаторите към себе си. Разгърна картата, остави я на съседната седалка и тръгна да излиза от паркинга.
Бяха говорили за някакво оръжие, но после се бяха отказали. Първо, щеше да отнеме доста време и второ, едва ли щеше да има нужда от него с пикливия професор. Отново погледна картата. Пътят не бе сложен, тъй като по-голямата част от шосетата водеха в град Насо. Оттам щеше да поеме по моста до остров Парадайс и после лесно щеше да открие хотел „Оушън Клъб“.
Гаетано се усмихна. Само преди няколко години едва ли някой можеше да предположи, че ще пътува до Бахамските острови, облечен в дрехи трепач и че ще се чувства на седмото небе, готов за действие. От вълнение чак косата му настръхна. Насилието му харесваше. Бе пристрастен към него и това му докара доста бели още в училище, особено като поотрасна малко. Обичаше да гледа филми, в които имаше насилие, да играе такива компютърни игри, но най-вече обичаше насилието в реалния живот. Благодарение на якото си телосложение още от малък успяваше да излезе победител в повечето схватки.
Но през 2000-та година стана голяма беля. Двамата с по-възрастния си брат работеха като охранители за една от най-престъпните фамилии в Куинс в Ню Йорк. Трябваше да се свърши нещо и изпратиха него и брат му Вито. Инструктираха ги да дадат урок на някакво ченге, което вземаше подкупи, но не изпълняваше своята част от задълженията. Сметките им излязоха криви и работата се обърка. Ченгето измъкна пищов и преди Гаетано да го обезоръжи, тежко рани Вито.
На Гаетано му падна пелена пред очите. Накрая уби не само ченгето, но и жена му и малкия му син, които имаха глупостта да се намесят — жената извади друг пистолет, а момчето — бухалката си за бейзбол. Всички се вбесиха. Не мислеха, че ще стане така и градските власти вдигнаха голяма пушилка, сякаш ченгето бе национален герой. Отначало Гаетано си помисли, че ще го разпънат на кръст, ще го пребият, или ще го поднесат на тепсия на полицията. Но съвсем неочаквано му предложиха да замине за Бостън и да работи за братята Кастиляно, далечни роднини на семейство Барес, за когото бе работил до този момент.
В началото отказа. Мразеше Бостън. Е, моля ви се, може ли Бостън да се сравни с Ню Йорк! Освен това не му се щеше да се унижи до такава степен, че да стане чиновник във фирма за водопроводни части. Но постепенно свикна с тази мисъл.
— Боже милостиви! — възкликна Гаетано, когато зърна океана. Никога в живота си не бе виждал такъв наситен син цвят. Трафикът се оживи и той намали скоростта, за да се наслаждава на гледката. Свикна с лявото движение по-бързо, отколкото очакваше и вече можеше да се оглежда, а имаше какво да види.
