— Първият път бе нещо като проверка — обясни Гаетано. — Мястото ми хареса и сега идвам на почивка.
Служителят не отговори. Сложи печата, бутна паспорта към него и се обърна към следващия пътник.
Гаетано продължи покрай чакащите за багажа и се отправи към митницата. Като видяха, че в ръката си носи американски паспорт и че е само с пътна чанта, митничарите му махнаха да минава. Излезе през двете двойни врати, които се отвориха автоматично пред него. Зад подвижния железен парапет се тълпяха хора и с нетърпение се взираха в отворените врати да зърнат семействата и близките си. Никой не проявяваше интерес към него.
Тъй като не знаеше как да постъпи, Гаетано продължи да върви. Трябваше да мине отстрани и да се слее с пъстрата тълпа. Повървя още малко, спря и се огледа с надеждата да установи зрителен контакт с евентуалния си посрещач. Никой не му обърна внимание. Почеса се по главата, като се чудеше какво да прави. Тъй като нямаше по-добър план, той се отправи към гишето за наемане на автомобили и се нареди на опашката.
Петнайсет минути по-късно държеше в ръка ключовете за друго чероки, този път зелено на цвят. Върна се в чакалнята за международни полети и тъкмо щеше да се обади на Лу, когато някой го потупа по рамото.
Гаетано рефлективно се извърна, готов за бой. Озова се очи в очи с най-черния и най-плешив човек, когото бе виждал някога. Със златните вериги на врата му можеше да се въоръжи цяла банда, а темето му блестеше толкова силно, че Гаетано примижа. Мъжът отстъпи крачка назад и вдигна ръце пред гърдите си, за да парира евентуален удар. В едната си ръка държеше набръчкан кафяв плик.
— Спокойно, човече! — каза човекът с онзи живописен бахамски акцент, който помнеше от първото си посещение на островите. — Няма да ти направя нищо лошо.
Гаетано се смути от собствената си агресивност и се опита да се извини.
—
— Същият! — радостно се усмихна Гаетано и прегърна непознатия, сякаш му бе най-близък роднина. — Носиш ли нещо за мен?
— Ако си Гаетано Барезе, нося. Казвам се Робърт. Сега ще ти покажа какво съм донесъл.
С тези думи тъмнокожият отвори книжния плик и бръкна в него с намерението да извади онова, което се съдържаше в него.
— Хей, не го размахвай тъкмо тук! — прошепна Гаетано ужасен. — Да не си луд, бе?
Огледа се неспокойно. Наблизо стояха няколко въоръжени полицаи и по лицата им бе изписана досада. За щастие, не им обръщаха никакво внимание.
— Нали искаш да го видиш? — примижа непознатият.
— Да, но не тук, сред хората! С кола ли си?
— Разбира се. Не се шашкай, човече, майтапех се…
— Да вървим тогава. Хм, виж го ти, шегаджията!
Мъжът сви рамене и ухилен го поведе навън. Няколко минути по-късно се качиха в кадилак с пастелен цвят. Непознатият запали светлините в купето и му подаде плика. Въпреки, че очакваше да види нещо наистина специално, онова, което бахамецът измъкна от плика направо го слиса. Беше деветмилиметрово супермодерно оръжие SW99 с лазерен лъч и със заглушител САС9.
— Е? — попита Робърт. — Доволен ли си?
— Повече от доволен — отвърна Гаетано.
Любуваше се на черния му блясък, който говореше, че пистолетът е съвсем нов. Беше наистина внушителен. Въпреки, че дулото му бе само десет сантиметра, поради заглушителя той изглеждаше поне двайсет и пет сантиметра дълъг. Докато му се наслаждаваше, забеляза, че магазинът липсва.
— Къде е пълнителят? — попита той.
Без пълнител и куршуми оръжието беше безполезно.
Робърт се усмихна в мрака на купето. Зъбите му се бялнаха като истински бисери на фона на черната абаносова кожа. Той потупа с ръка джоба на панталоните си.
— Държа го на безопасно място, човече, пълен до горе и готов за действие. Нося ти два, за всеки случай.
— Добре — отвърна Гаетано и облекчен протегна ръка.
— Не бързай толкова — възпря го Робърт. — Струва ми се, че за това тук ми дължиш нещо лично на мен. Искам да кажа, че бих целия път до тук, вместо да си остана вкъщи и да си пия студената бира. Следваш ли мисълта ми?
Гаетано се взря в очите му, които в тъмнината изглеждаха като две дупки от куршум в мръсно бяло одеяло. Подозираше, че това е идея на приносителя на оръжието и на никой друг. Първата му мисъл бе да му заблъска главата във волана и да му даде да разбере с кого си има работа, но се вслуша в разума си. Мъжът можеше да има и друг пистолет, пък и нямаше представа какви са връзките на непознатия с колумбийците в Маями, с които Лу бе уредил доставянето на пистолета. Последното нещо, което желаеше бе, докато изпълнява задачата си в Насо, да бъде преследван от банда колумбийци.
Гаетано се прокашля. Носеше доста пари, тъй като всичко на Бахамите ставаше срещу добро заплащане.
— Робърт, предполагам, че трудът ти наистина заслужава да бъде оценен. Какво имаш предвид?
— Сто доларова банкнота върши работа — отвърна мъжът.
Без да каже и дума, Гаетано се наведе, за да измъкне ръката си от десния джоб на панталоните. Не сваляше очи от Робърт. Извади една банкнота от свитата пачка и му я подаде. В същия миг получи пълнителите. Гаетано пъхна единия в пистолета, той изщрака и влезе в кухината като у дома си. Като отхвърли натрапчивата мисъл да пробва оръжието върху Робърт, той слезе от колата. Пусна другия пълнител в джоба на сакото си.
— Хей, човече! — извика му Робърт. — Да те откарам ли в града?
Гаетано се наведе и мушна глава в купето.
— Благодаря ти, но и аз съм на колела.
Изправи се, пусна пистолета в левия джоб на панталоните си, на дъното, на който имаше специален отвор за заглушителя. Знаеше този номер от шефа си от времето, когато работеше в Ню Йорк. Поради факта, че отворът бе постоянен, той бе отвикнал да ползва левия си джоб за други неща, като например монети или ключове. Докато вървеше към наетото чероки, той усещаше хладната стомана на заглушителя да милва кожата на бедрото му. Приятна милувка.
Двайсет минути по-късно вкара джипа в паркинга на хотел „Оушън Клъб“. По пътя имаше време да се поуспокои след неприятния епизод с Робърт. Хрущенето на чакъла под гумите на колата се чу доста силно, тъй като всички стъкла бяха свалени. Гаетано бе решил да изключи климатика и да се наслаждава на свежия въздух. Направи пълен кръг, докато търсеше удобно място, което не само да е близо до сградата, а и да му осигурява безпрепятствено отстъпление. Искаше да си тръгне веднага щом пречука професора.
Преди да слезе от колата, включи осветлението в купето и се огледа в огледалото за обратно виждане. Искаше да се увери, че видът му е представителен и няма да направи впечатление в тузарския хотел. Приглади рунтавите си вежди и оправи реверите на сакото си. Хареса се и излезе. Пусна ключовете за колата в десния джоб на панталоните си и го опипа отвън, за да провери дали са си там. Трябваше да са му подръка и не биваше да ги търси, когато си тръгва. Като се убеди, че всичко е на мястото си, той закрачи по алеята.
Възприе същия подход, както при първото си посещение тук и се отправи към сградата, в която се помещаваше апартамент 108. Беше осем и половина вечерта, така че професорът и приятелката му трябваше да са на вечеря, ала все пак искаше първо да провери в стаята. С бавна походка се размина с неколцина елегантно облечени гости.
Когато наближи сградата, Гаетано се отправи към моравата откъм океана. Продължи и стигна почти до наклона към плажа. После зави и тръгна по протежение на брега към сградата. Бе толкова близо до водата, че чуваше нежния плясък на вълните отдясно. Нощта бе великолепна — по обсипаното със звезди небе се виждаха перести облачета, осветени от ярката кръгла луна. Лекият бриз нежно шумеше в листата на
