палмите. Гаетано отлично разбираше защо хората предпочитат този хотел.
Когато се изравни с апартамент 108, така че да може да погледне през прозорците, тръпки полазиха по гърба му и той усети как се възбужда и колко много се вълнува. Не само че всички лампи вътре светеха и завесите не бяха дръпнати, а и двамата, професорът и приятелката му, най-спокойно си стояха вътре и се виждаха в пълен ръст! Не можеше да повярва на късмета си. Щеше да изпълни задачата си толкова лесно и тъй бързо, че за миг усети как сърцето му затупа бързо-бързо в очакване на предстоящото насилие. Ала възбудата му спадна, когато си даде сметка какво точно вижда. Примигна няколко пъти, за да се увери, че очите му са наред. Нещо странно ставаше с професора и сестрата на Тони. Те пърхаха като птички… след малко започнаха да изтупват някакво одеяло. Вратата към коридора зееше отворена и телевизорът работеше.
Привлечен от смущаващата гледка, той прекоси тъмната морава. Инстинктивно мушна ръка в левия джоб на панталоните си и сграбчи пистолета. Внезапно спря. Изпита разочарование. Хората, които наблюдаваше, не бяха неговите жертви, а две камериерки, които оправяха леглата.
— Ядец! — изпъшка той и унило поклати глава.
Постоя още няколко минути в тъмнината. Така беше по-добре. Ако бе отишъл до стъклото и бе дръпнал спусъка, възбудата му щеше да трае прекалено кратко. Щеше да е твърде лесно и твърде бързо. Далеч по- добре бе да се крие и да дебне, да се изложи на опасност и да разчита на опита и уменията си, докато докопа плячката. Беше по-вълнуващо, по-възбуждащо.
Гаетано пусна пистолета, сви крак, за да усети заглушителя върху кожата си и оправи сакото си. Обърна се и се отправи към вътрешността на района. Ако професорът и приятелката му не са на вечеря, сигурно се разхождат наоколо.
Първият ресторант се намираше значително по-близо до плажа, отколкото сградата на хотела и Гаетано тръгна успоредно на брега. Френските прозорци излизаха направо на плажа и той бе достатъчно близо, за да чува разговорите на посетителите. Ускори крачка и побърза да излезе извън обсега на светлината, бликаща отвътре. Страхуваше се да не би професорът да го познае. Това бе проблем, защото, ако го видеше, щеше да повика охраната, може би дори полицията.
Гаетано влезе през входа, като се озърташе. Мина покрай чакащите за маса гости, спря пред вратата на салона и заоглежда посетителите. Когато се убеди, че професорът, че е вътре, побърза да излезе.
Отправи се към по-обикновения ресторант с барплота в средата, който знаеше от първото си идване. Бе построен точно на края на плажа и със сламения си покрив приличаше на огромно тики. Беше претъпкан с гости, особено барът. Внимателно направи едно кръгче, като се движеше между бара и масите в периферията на кръглата зала. Професорът го нямаше и тук.
С мисълта, че жертвата му вероятно е излязла от хотела за вечеря, Гаетано тръгна по алеята, която отвеждаше в централната сграда. Имаше намерение да се настани на същото място, откъдето ги бе видял първият път. Надяваше се отново да се възползва от фруктиерите с плодове. От вкусните аромати, които се носеха около двата ресторанта, устата му се пълнеше със слюнка.
В главното фоайе имаше няколко души. За жалост, диванът на Гаетано бе зает от мъж и жена, които разговаряха с друга двойка на фотьойлите срещу тях. Той се завъртя край малкия бар и купата фъстъци върху него. По една случайност барманът бе същият, с когото Гаетано си бе бъбрил при предишното си посещение. От тук се виждаше входът, макар и не толкова добре, но това му бе достатъчно.
— Хей! — обади се барманът и протегна ръка. — Къде пропадна?
Гаетано леко се разтревожи от факта, че служителят го позна, макар да се срещаше с десетки гости всеки ден. Усмихна се, стисна му ръката и си взе шепа фъстъци. Барманът бе родом от Ню Йорк, което бе темата на разговора им преди седмица и половина.
— Какво ще пиеш? — попита го той.
Гаетано зърна едрата фигура на един от охраната на хотела да се появява на вратата. С ръце на хълбоците, той оглеждаше помещението. Носеше безличен тъмен костюм. Отдалеч се познаваше, че е от охраната, защото в лявото си ухо имаше слушалка, а кабелът й висеше изпод сакото му.
— Една кока-кола ще ми дойде добре — отвърна Гаетано.
Трябваше да се отпусне и да върши нещо, за да се слее с гостите. Приседна върху високото столче пред бара с изпънат ляв крак, за да не подпира заглушителя на скрития в джоба му пистолет.
— С малко лед и парченце лимон ще стане идеална.
— Имаш ги, друже — каза барманът.
Отвори бутилката кока-кола и напълни чаша с лед. Отряза парченце лимон, прекара го по ръба на чашата и наля напитката пред очите му.
— Приятелите ти още ли са в хотела?
Гаетано кимна с глава.
— Трябваше да се срещнем тук тази вечер, но не са в стаята си, няма ги в нито един от двата ресторанта.
— Надникна ли в английския двор?
— Какво е това? — попита Гаетано, като с периферното си зрение установи, че охранителят се върна в приемната.
— Всъщност, той е най-добрият ни ресторант — обясни барманът. — Работи само вечер.
— Къде се намира?
— От приемната тръгваш вляво. Минаваш през вратата и си там. Буквално в двора на най-старата хотелска сграда.
— Ще опитам — каза Гаетано.
Изгълта напитката си на един дъх и се намръщи от щипещата газираната течност в устата си. Остави една банкнота на бара и я покри с длан.
— Благодаря, приятел!
— Няма защо — усмихна се барманът и прибра банкнотата.
Гаетано изкачи двете стъпала до приемната, като внимаваше за охранителя. Видя го да разговаря с главния портиер. Следвайки указанията на бармана, той сви в ляво, влезе в една врата, която отделяше помещението с климатичната инсталация от двора и се озова в ресторанта. Той представляваше продълговато правоъгълно пространство, осеяно с палми, екзотични цветя и дори бликащ фонтан досами масите и столовете. Откритият ресторант бе ограден от двуетажната хотелска сграда. По протежение на втория етаж имаше тераса с железен парапет. Във въздуха се носеше приятна музика, изпълнявана от оркестър, който Гаетано не виждаше.
— Какво обичате? — посрещна го тъмнокоса жена, облечена в дълга до глезените рокля на цветя, която бе толкова тясна, че Гаетано се запита дали може да върви, без да вдигне полата си до кръста.
— Просто оглеждам — отвърна той и се усмихна. — Много е красиво…
Макар от коридора на втория етаж да проникваше светлина, осветлението на ресторанта градина идваше главно от високите свещи на всяка маса и от луната на небето.
— Ако искате да вечеряте тук, ще трябва да си направите резервация — обясни жената. — Тази вечер всичко е заето.
— Ще го имам предвид. Имате ли нещо против да поогледам наоколо?
— Заповядайте — отвърна тя и с жест го покани да продължи.
Гаетано зърна стълба към втория етаж и с надеждата, че оттам ще вижда по-добре, се изкачи по нея. Горе вида музикантите. Бяха отместили встрани мебелите, за да имат повече място.
Той тръгна по открития коридор, като плъзгаше ръка по парапета. Отлично виждаше хората на масите долу, поне онези, които не бяха скрити от растенията. Сякаш за негово удобство свещите осветяваха лицата им. Имаше намерение да направи пълен кръг и да огледа всички.
Внезапно спря и косата му настръхна. На не повече от петнайсетина метра, зад цъфналия олеандър, видя професора оживено да разговаря с някого. Докато говореше, той кимаше с глава и сякаш да подчертае думите си назидателно размахваше пръст. Гаетано не виждаше лицето на Стефани, тъй като тя седеше с гръб към него. Бързо отстъпи назад, за да използва прикритието на олеандъра. Следваше забавната част. Ако имаше пушка с мерник, щеше да уцели професора от мястото си, но за жалост нямаше. Знаеше, че с пистолет, дори такъв като неговия, трябваше да си над самата мишена, за да си сигурен, че ще улучиш. Реши да изчака по-удобен момент.
