— Какво има? Виждаш ли нещо?
— Само преди миг — отвърна Стефани. — С периферното си зрение улових, че нещо шавна. Мисля, че зад балюстрадата има някой.
— И какво от това? И други хора се разхождат като нас — тук е толкова красиво! Не е логично да сме сами в огромния парк.
— Така е, но ми се стори, че този някой се скри, когато се обърнах натам. Сякаш не искаше да го видим.
— Какво се опитваш да ми кажеш? — попита невярващо Даниел. — Че някой ни шпионира ли?
— Ами, нещо такова.
— О, я стига, Стефани! Въпросът ми не беше сериозен.
— Да, но аз съм напълно сериозна. Мисля, че наистина видях някого.
Тя се повдигна на пръсти и се взря в тъмнината.
— Тук има още някой! — развълнувано прошепна тя.
— Къде? Никого не виждам.
— Отзад, при басейна. Някой се скри в сенките до бара.
Даниел я хвана за раменете и я обърна с лице към себе си. Тя се опита да се изтръгне.
— Хей! Хайде, отпусни се! Нали дойдохме, за да се разсеем? Денят бе напрегнат и за двама ни, особено за теб.
— Може би трябва да се върнем и да се разходим по брега, където е по-оживено. Този парк е твърде голям, твърде тъмен и отдалечен.
— Отиваме в манастира — каза Даниел и посочи към хълма. — И двамата се интересуваме от него и, както споменах преди малко, и двамата имаме нужда да се оттеглим от суетата на реалността. Нощта е най-подходящото време за разглеждане на руини. Така че, вземи се в ръце и да вървим!
— Ами ако наистина тук има някой и той се крие зад балюстрадата?
Стефани изви врат, за да види какво има зад декоративния храст.
— Искаш ли да изтичам до там и да проверя? Ако такова е желанието ти, с радост ще го сторя, за да се успокоиш. Нормално е да си напрегната. Но ние сме в района на хотела, за бога! Тук е пълно с охрана, забрави ли?
— Предполагам, че е така — съгласи се с нежелание Стефани.
Споменът за похотливата усмивка на Кърт нахлу в главата й с пълна сила. Имаше много причини да е на ръба на нервна криза.
— Кажи, искаш ли да отида и да проверя?
— Не, искам да останеш при мен.
— Хайде тогава! Да се изкачим до манастира — настоя той, улови я за ръката и я поведе към централната алея, която преминаваше през терасираните градини и по широките стълби се изкачваше до билото на хълма, където се издигаше манастирът. За разлика от тъмния парк, той бе осветен с прожектори отдолу и готическите му арки изпъкваха върху кадифения фон на звездното небе. Отдалеч напомняше истинско бижу.
Изкачваха терасите една по една и заобикаляха фонтаните и скулптурите в центъра на всяка площадка. Забелязаха, че встрани сред дърветата се гушеха още статуи. Някои бяха от мрамор, други — от камък или бронз. Макар да се изкушаваха да ги погледнат, не се отклониха от пътя си.
— Нямах представа, че тук има толкова много изкуство — забеляза Стефани.
— Преди да стане хотел, това е било частно имение — обясни й Даниел. — Поне така пише в брошурата.
— А какво пише за манастира?
— Спомням си само, че е френски и че е построен през дванайсети век.
Стефани изненадано подсвирна с уста.
Изкачиха и последните стъпала, а когато стигнаха до върха, видяха че алеята се пресича от асфалтов път, отделящ манастира от парка. Нямаше как да го забележат от долу, освен ако по пътя не минават коли, а той беше пуст.
— Ето ти изненада — каза Даниел и се огледа; шосето минаваше от изток на запад по средата на остров Парадайз.
— Такава е цената на прогреса — забеляза Стефани. — Обзалагам се, че води до игрището за голф.
Пресякоха шосето, което още излъчваше топлината на отминалия ден и изкачиха няколкото стъпала до върха на хълма, където се извисяваше манастирът. Древната постройка представляваше квадрат без покрив с двойна готическа аркада.
Даниел и Стефани се приближиха. Трябваше да внимават къде стъпват, тъй като тук пътеката не беше равна като долу в парка; тя бе посипана с камъчета и счупени черупки от миди.
— Имам усещането, че манастирът е от онези неща, които изглеждат по-добре от разстояние — предположи Стефани.
— Затова руините трябва да се гледат нощно време.
Те внимателно се движеха по пътеката между двата реда колони. Привикнали с тъмнината, двамата бяха заслепени от осветената старина и трябваше да примижат.
— Тази част тук е имала покрив в миналото — забеляза Стефани.
Даниел погледна нагоре и кимна с глава.
Прекрачиха към вътрешната балюстрада, като заобикаляха камъните по пътя си. Опряха се на древния каменен парапет и се загледаха в централната част. Беше петнайсетина квадратни метра, покрита с камъчета и останки от мидени черупки, събудени от играта на светлосенките.
— Малко е тъжно — поклати глава Стефани. — В миналото тук е бил центърът на действащ манастир, в двора сигурно е имало кладенец, градина с фонтан…
Даниел с интерес оглеждаше вътрешното пространство.
— Тъжното е, че след толкова векове съществуване дори това каменно творение невъзвратимо се руши от тропическото слънце и влажния въздух.
Изправиха се и се обърнаха един към друг.
— Нищо не е вечно — издекламира той и неловко се засмя на патоса си. — Хайде да се разходим по брега!
— Идеята е добра — отвърна Стефани. — Но нека първо отдадем заслуженото внимание на старината. Да минем под аркадата!
Държаха се за ръце и вървяха, като заобикаляха неочакваните препятствия. Блясъкът на прожекторите им пречеше да видят всички детайли. Когато стигнаха на отсрещната страна, те спряха, за да се насладят на гледката към пристанището на Насо. Светлината, която струеше отвън ги затрудняваше и те скоро тръгнаха по обратния път.
Гаетано бе изпаднал в екстаз. И да искаше не можеше да подреди нещата по-добре. Професорът и сестрата на Тони стояха изправени в кръга светлина и когато той се приближи на незначително разстояние от тях, те не го видяха. Можеше да ги причака и в тъмата на парка, но предварително беше отгатнал целта на разходката им и знаеше, че мястото е идеално, за да изпълни замисъла си.
Сестрата на Тони трябваше да бъде съвсем сигурна откъде е дошъл изстрелът, за да не си помисли, че професорът е станал жертва на случайно нападение. Гаетано смяташе, че това е много важно, тъй като тя щеше да поеме компанията след смъртта на приятеля си. Трябваше да й бъде съвършено ясно, че братята Кастиляно не се шегуват, когато имат да вземат пари и когато става въпрос за правилното ръководене на фирмата.
Двойката се намираше в отдалечения край на руината и бавно обикаляше сградата. Гаетано бе заел позиция в неосветената й западна част. Щеше да ги изчака да се приближат на пет-шест метра, преди да излязат на пътеката, където стоеше той.
Докато ги наблюдаваше да завиват зад ъгъла и да се приближават към него, сърцето му лудо заби. С нарастващо вълнение измъкна пистолета от джоба си и провери дали в пълнителя има куршум. Вдигна го на равнището на очите си и се приготви за най-любимото си нещо: действието!
