Бях убеден, че лесно ще се справиш с него, без да правиш сцени.
— Сцените вече са факт. Той се натрапва все по-настоятелно, започна дори да ме докосва, макар че след днешната случка вероятно ще бъде по-въздържан. Както и да е, искам да си на моя страна. Много ли е?
— Разбрах! — отговори Даниел. — Това ли е всичко? А сега можем ли да продължим и да довършим операцията?
— Предполагам — кимна с глава Стефани без всякакъв ентусиазъм.
Даниел приглади с ръка косата си, изду бузи и изпусна шумно дъх като спукан балон.
— Може би отново трябва да ти се извиня за думите си преди малко — леко се усмихна той. — Не бях на себе си, като научих, че си заключена в онази килия. Помислих си, че наистина ще ни изритат от клиниката, заради това че се ровиш в работите им, преди да сме свършили.
Тя мълчаливо се питаше дали изобщо му хрумва колко отвратително егоцентричен е той самият.
— Надявам се, не намекваш, че не е бивало да влизам при яйцеклетките?
— Не, не е така — призна Даниел. — Сигурен съм, че си направила онова, което си мислела за най- добро. Радвам се, че проектът ни не пропадна. Но случилото се ме накара да осъзная нещо друго. Напоследък сме толкова заети, че оставаме насаме само когато се храним.
Той вдигна глава и погледна през палмовите листа към обсипаното със звезди небе.
— Ето, в средата на зимата се намираме на Бахамите, а не сме се възползвали от това.
— Нещо определено ли имаш предвид? — попита Стефани; понякога той наистина я изненадваше.
— Да — отвърна Даниел, взе салфетката от скута си и я постави в чинията пред себе си. — И двамата не сме кой знае колко гладни, при това сме в стрес. Хайде да се разходим на лунна светлина из градината на хотела и да посетим средновековния манастир, който зърнахме отдалеч още първата сутрин. Нали се питахме какво ли представлява? В средновековието хората са се оттегляли в манастирите, за да избягат от суетата на външния свят.
Въпреки гнева, който изпитваше към Даниел и въпросите, които си задаваше относно бъдещото развитие на отношенията им, не можеше да му откаже. Тя стана от стола.
— Може би това е най-доброто предложение, което съм чувала от устата ти през последните шест месеца.
— Ядец! — измърмори ядосано той.
Всеки път, когато си помислеше, че всичко е под контрол, се случваше нещо неочаквано. Погледна над диригента, с когото бяха установили зрителен контакт, докато седеше и чакаше. Музикантът бе показал, че оценява интереса на Гаетано. Той се изправи, а Гаетано му се усмихна и му помаха с ръка.
Отначало тръгна по терасата спокойно, за да не покаже, че бърза. Но щом се отдалечи на прилично разстояние от оркестъра, той ускори крачка. Професорът и момичето бяха изчезнали от двора и бяха влезли в източната врата на първия етаж, където се намираше отделението за балнеолечение.
Като стигна стълбището в противоположния край на терасата, Гаетано спря. После бързо заслиза, стиснал пистолета в джоба си. До източната врата спря, за да се поуспокои, огледа се и щом се увери, че никой в ресторанта не го наблюдава, бавно я отвори. Не знаеше какво ще стане. Ако ги видеше да си записват час за балнеопроцедури, щеше да отстъпи назад и да премисли следващия си ход. Но отделението бе затворено, както се виждаше от табелата, поставена върху празното бюро и осветена от настолната лампа. Внезапно си спомни, че бе минал оттук при първото си посещение, когато търсеше басейна. С надеждата, че професорът и приятелката му са тръгнали натам, той бързешком прекоси празното помещение и излезе от другата му страна.
Озова се в сектора с индивидуалните вили за гости. Всеки вход бе осветен от лампа над вратата, но районът под палмите тънеше в мрак. Гаетано продължи по познатия път. Беше доволен. Тъй като предполагаше, че басейнът и прилежащият му бар ще бъдат също затворени, той щеше да си намери удобно местенце, откъдето да изпълни пъкления си план.
Докато вървеше по алеята вдясно ги зърна тъкмо преди да изчезнат по стълбите надолу зад каменната барокова балюстрада. Той отново ускори ход. Като стигна до балюстрадата, огледа района около басейна. Както очакваше, беше затворен и постройките около него бяха тъмни. Дъното му беше осветено и той приличаше на огромен плосък смарагд.
— Не мога да повярвам на очите си! — прошепна сам на себе си той. — Идеално място!
Имаше защо да се възхити. Даниел и Стефани бяха заобиколили басейна и сега се взираха в просторната, тъмна и пуста градина. Поради тъмнината Гаетано не различаваше другите подробности, освен загатнатите силуети на статуите и грижливо оформените храсти. Но виждаше добре средновековния манастир, който блестеше на лунната светлина като корона над тъмната терасирана градина.
Плъзна ръка в левия джоб на панталона си и хвана дръжката на пистолета. Потръпна от вълнението, което го обзе при докосването до хладната стомана и си представи червения лазерен лъч върху челото на професора преди дърпането на спусъка.
ГЛАВА 21
— Защо ли тази статуя ми изглежда позната — каза Даниел. — Известна ли е?
Двамата със Стефани стояха върху грижливо окосената трева с очи, вперени в голата фигура от бял мрамор, която блестеше във влажната и мъглива полутъмнина на версайския парк в „Оушън Клъб“. Сребристосиня светлина се сипеше върху симетрично подредената градина и остро контрастираше с тъмновиолетовите сенки.
— Според мен е копие на Канова — предположи Стефани. — Така че, да, известна е. Ако е скулптурата, за която си мисля, оригиналът се намира в музея „Боргезе“ в Рим.
Даниел я погледна със страхопочитание, но тя не го забеляза. Беше погълната от женската скулптура и леко я докосваше по бедрото.
— Удивително е как мраморът напомня за човешка плът на лунната светлина!
— Откъде, по дяволите, знаеш, че е копие на Канова, който и да е той?
— Антонио Канова е бил известен италиански скулптор от школата на неокласицизма през осемнайсети век.
— Впечатлен съм — каза Даниел, като продължаваше да я гледа със страхопочитание и удивление. — Как можеш да помниш толкова много факти? Или само се шегуваш, а всъщност си прочела за градината в брошурата на хотела?
— Не съм чела никаква брошура, но видях, че ти я прелистваше. Може би ти трябва да си гидът в тази разходка?
— Няма начин! Прочетох само за манастира горе на хълма. Сериозно те питам, откъде знаеш за Канова?
— В колежа преминах курс по история — отговори Стефани. — Той включваше и кратък преглед на история на изкуството, който си спомням по-добре, отколкото останалите предмети.
— Понякога ме удивляваш.
Той протегна ръка и докосна мраморната възглавница, върху която жената бе полегнала.
— Колко странно, че хората са можели да обработват мрамора по такъв начин, че да изглежда мек. Погледни, каменните гънки изглеждат като истински плат!
— Даниел! — прошепна тревожно тя.
Той се изправи и се опита да разгадае изражението на лицето й в тъмнината. Стефани се взираше зад гърба му по посока на басейна. Проследи погледа й, но не забеляза нищо необикновено в осветените от луната дървета и храсти.
